В едно село живееха мъж и жена, прочути с добротата и благочестието си. Затова лошите хора им бяха измислили прякор – „праведниците”.
Мъжът и жената не само не се сърдеха, но се радваха на този прякор.
– Вижда Господ – думаха те, когато някой ги задяваше с прякора им. – По-добре да ни се смеят лошите хора на добрината, отколкото да ни корят добрите хора за лошавината…
Двамата, мъж и жена, не бяха между заможните, ала не бяха пък и при най-бедните. Имаха си своя къща и двор, малко гора, ниви и ливади. С едно само не беше ги дарил Господ – нямаха си рожба от сърце. Но добрите съпрузи не роптаеха против Бога, нито се оплакваха някому от участта си.
– Разгневили сме с нещо Господа – думаха си те. – Ако заслужавахме, щеше да ни прати досега рожба…
През един топъл пролетен ден мъжът и жената работеха на полето. Наскоро беше валял дъжд, беше паднала добра влага и мъжът преора нивите. Сега копаеше широки гнезда в пръстта, а жената зариваше семена в пръхкавата земя. 3асяваха си хората дини за лятото. В други гнезда тя слагаше тикви, пъпеши, слънчогледови семена и метличина.
Умориха се от работа и към пладне седнаха да отпочинат. Покрай нивата им минаваше път. Едва седнаха и сложиха да обядват, забелязаха, че през полето някой иде право към тях. Полека-лека те различиха, че по пътя идеше млада жена с невръстно дете на ръцете. След малко различиха съвсем ясно жената. Тя бързаше, дори подтичваше по пътя, притиснала здраво детето си до сърцето. Вятърът развяваше дългата ѝ чуждоземска дреха. От време на време жената се извръщаше плахо назад и оглеждаше пътя, като че ли се боеше да не я настигне някой…
Когато наближи до двамата, седнали край пътя работници, тя се поспря и кротко ги поздрави:
– Добър ви ден, добри хора!
– Дал Бог добро, жено! – отвърнаха ѝ смирено двамата съпрузи.
Жената стана, погледна прашните дрехи на майката и милозливо я попита:
– Отдалече трябва да идеш, невесто?
– Право казваш, сестро, от дълъг път ида – отвърна майката.
– Трябва да си и много уморена – съжали я жената – поседни при нас, почини малко. – Може и да си гладна, вкуси от обяда ни…
– Сполай ви, сестро, – отвърна чужденката. – Не мога, бързам, още дълъг път ме чака… Моля ви само, ако имате, дайте ми глътка вода, че изгарям от жажда!
Мъжът скочи, вдигна тежката глинена стомна и подаде на жената да се напие. Но детето ѝ пречеше да закрепи стомната до устните си.
Тогава добрата съпруга се спусна и пое детето от ръцете ѝ. А детенцето беше съвсем мъничко, с хубави сини очи. Жената го притисна до гърдите си и склони глава да го целуне. Детето ѝ се усмихна радостно, протегна ръчички и погали лицето ѝ. В този миг жената сети, как цялата ѝ снага пронизаха радостни тръпки и тя притисна още по-нежно детето до сърцето си.
Майката забеляза, че жената се радва на детето ѝ, стана ѝ драго и като го поемаше назад, попита жената:
– Сестро, ти нямаш ли си рожба от сърце?
– Нямам, невесто – отвърна жената с наведени към земята очи. – Не ни даде Господ на младини.
– Ех, нищо – рече другоземката – и сега не е късно!
Мъжът и жената се засмяха на думите ѝ. Те помислиха, че жената казва така, само да ги утеши. Но пътничката ги погледна нажалено.
– Защо се смеете? – учуди се тя. – Вярвайте в Бога и ще добиете – всичко е в негови ръце!
Подире тя огледа наоколо нивата и попита:
– Какво сеете тук? Дини ли?
– Дини – отвърнаха хората.
– Е, сполай ви за помощта и сбогом, добри хора, дано даде Господ днеска да сеете – утре да ядете!
Мъжът и жената пак се засмяха. А пътничката повторно ги изгледа и промълви още по-нажалена.
– Ех, смеете се вие, но като каже Господ и невъзможното се сбъдва…
И чужденката си замина.
Като се здрачи, мъжът и жената се прибраха в село.
На утрото, когато дойдоха на нивата, те видяха, че през нощта динените семена бяха покарали, пуснали влекове, цъфнали, прецъфтели и по всички редове се виждаха големи, зрели дини…
В това време по пътя се вдигна облак прах и скоро пред мъжа и жената се явиха царски хора на коне и с дълги копия в ръце.
Царските хора спряха пред двамата работници и сърдито ги запитаха дали не са видели да минава оттам една жена с малко дете на ръце?
– Видяхме – отвърнаха изплашените съпрузи.
– Кога мина жената?
– Ами, че кога ли… – заговори объркано мъжът, но жена му го изпревари:
– Питате кога мина жената ли, добри велможи – рече тя хитро, – гледайте, когато тя мина, ние сеехме ей тези дини…
Царските хора се спогледаха и се изсмяха.
– Ехе, – рекоха си те един на други, много сме закъснели, жената е избягала вече! Не можем я настигна!
И те повиха конете и се върнаха откъдето бяха дошли.
Едва тогава мъжът и жената проумяха, че онази жена ще да е била самата Божия майка, Дева Мария.
На деветия месец жената доби дете – момченце. Кръстиха го Христоско, на името Христово. А дините ги има и до днес: тънкокори, зреят най-рано наесен и са набраздени с бледозелени гривни от скачени ситни кръстчета. Затова хората ги наричат Богородични дини.
КРЕДИТ: „Богородична диня“ – Георги Райчевъ, из сборника с легенди „Небесниятъ воинъ“, изд. „Хемусъ“; ИЛЮСТРАЦИИ: В. Лазаркевич;
