Между дърветата, по зелените поляни подаваха срамежливо главички жълти минзухари. На една полянка бяха толкова много, че се жълтееха отдалече като запалени свещици в черква. Димко спря и се провикна:
– Бабко, гледай, гледай! – сочеше с ръка той полянката. – Виж колко много минзухарчета… Откъде са, бабко? Кой ги е посадил там?
Баба Марга и Димко минаваха през гората. Връщаха се от съседното село. На третия ден след Възкресение беше. Грееше топло слънце. Чуруликаха птички по дърветата. Мушици прехвръкваха.
Баба Марга се усмихна.
– Мигар ти не знаеш, Димко, откъде са се взели минзухарчетата? – попита тя.
– Не, бабко, не зная.
– Приказката не си ли чувал?
– Коя приказка?
– Коя, за минзухарчетата – рече баба Марга. – Не знаеш ли откъде са дошли на света? Слушай, те не са цветя, а Божи свещици. Едно време, преди хиляда години, когато се родил Исус Христос, в оная земя царувал страшен цар. Ирод се казвал. Ирод бил лош, завистлив и страхливец. Той чул, че във Витлеемската пещера се родило чудно дете, което греело като слънце. Узнал, че звезда затрептяла над пещерата и мъдреци дошли от четири краища на земята да се поклонят на детето и да го даруват с царски дарове. Ирод се изплашил много.
– Отиде ми царската корона! – рекъл си той. – Порасне ли новият цар, свършено ми е царуването.
Ден и нощ мислил Ирод как да погуби чудното дете. Пратил да го доведат. Искал уж сам да го види и дарува. Но Бог знаел какво мислел Ирод.
През нощта се явил ангел на света Богородица.
– Ставайте и бягайте още сега! – рекъл ѝ ангелът. – Защото смъртта чака рожбата ви. Ето, вън стои и чака ослица. Оседлайте я и тръгвайте към пустинята, аз ще соча пътя.
Когато дошли царевите хора – пещерата била празна. Съобщили на царя. Ядосал се страшно цар Ирод.
– Да се избият всички мъжки деца във Витлеем от една до три години! – заповядал той.
Мислел си, че между тях все ще бъде и малкият цар небесен.
Впуснали се царските войници. Отнемали Витлеемските деца и ги погубвали. Три дена и три нощи огласяли Витлеем писъците на клетите майки и дечица.
А святото семейство вървяло все напред през пустинята. Ангел им сочел пътя. Тигри и лъвове смирено пълзели в нозете им. Когато спирали да починат, над тях израствали кичести палми. Денем сянка им пазели, а нощем им пущали зрели плодове. Разтваряла се земята и бликвала бистра, студена вода – жаждата си да утолят.
Минали много години. Забравило се всичко. Само Витлеемските майки не прежалили рожбите си. Жал им било, че поне не знаят къде са им малките гробчета – свещ да им запалят. Чул ги Господ, смилил се и прострял десница. Същият миг над всяко гробче затрептяло като свещица по едно такова малко жълто цветенце – минзухарче.
Оттогава всяка пролет по Възкресение те пламват над земята като Божи свещици, за да покажат на хората, че добрината на небесния цар е по-силна от злината на земните царе.
Prikazki.eu е дар от хора като вас за българските деца – малки и пораснали. Ако четенето ви е донесло радост и знание, ви приканваме да станете част от вълшебния ни дар.
Помогнете както можете – с дарение или споделяне!
КРЕДИТ: „Божи свѣщици“ – Георги Райчевъ, из сп. Детска радость, кн.7, 1927 – 1928 г.;
