Когато в Йерусалим се разнесе мълвата, че за Пасхата в града иде Исус, зарадваният народ грабна палмови вейки от околните дървета и се спусна да посрещне Великия Учител.
Срещнаха го, въведоха го в града като победител. Възрадваният народ пееше хвалебствени песни, преизпълнен от радост, че е настъпило вече царството Божие, царството на справедливостта, доброто и правдата.
Така народът славословеше дългоочаквания Месия, когото Бог-Саваот беше им обещал чрез устата на пророците си.
Но същия ден, настрани, скрити в сянка като хищни птици, стояха други. Там беше царството на насилието, на клеветата и предателството. Там беше войнството на римските поробители, на книжниците и фарисеите, на търговците с народния хляб и правдини.
Едни гледаха и се подсмиваха, други гледаха и жлъчка капеше в сърцата им. Те знаеха, че иде краят на неправдата, на измамата и сълзите народни…
– Нима ще стоим пред него със скръстени ръце! – шепнеха си те като змии. – Ще се предадем ли без бой на този скитник и дванайсетте му боси голтаци!
– Смърт! Смърт на бунтовника! Смърт на размирника народен!
Разтичаха се измамници и подкупвачи. Яви се предател. Задрънчаха тогава тежките римски оръжия. В тъмна нощ плениха Праведника. Вдигнаха го, когато се молеше коленичил на земята, със сълзи на очи – не за себе си, а за техните грехове. Свързаха ръцете му, поведоха го на съд като престъпник, опасен за народа и царщината.
Съдиха го и осъдиха – да погине!
– Разпни го! – крещеше вън народът. – Разпни го! – същият този народ, който вчера му пееше хвалебни славословия – народът, за който той проля сълзи в онази нощ!
Слушаше ги, гледаше ги кротко Праведникът, а бледите му устни мълвяха:
– Прости им, Господи, те не знаят какво правят! Прости!
Положиха трънен венец на челото му. Раздраха бедняшката му дреха, биха го и ругаха.
На другия ден го повлякоха към стръмната Голгота. Бос беше той и гологлав, изнурен и немощен. Тежкият кръст премазваше слабата му земна плът, подигравките раняваха сърцето му…
По пътя, откъдето премина, върху земята капеха червени капки кръв от раните му, а от сините очи – парещи сълзи.
Когато на кръста оброни главата, тълпата избухна в смях.
– Царю Юдейски! Царю Юдейски! – разкрещяха се те. – Ако си наистина Сина Божий, слез от кръста и освободи прикованите от двете ти страни!
Студени бяха човешките сърца, жестоки и без милост. Пожали го само земята, пожали го синьото небе. Спуснаха се черни облаци над Голгота. Когато той предаде душа, гръм огласи небесата, затресе се майката земя и мълнии ослепиха неверниците…
На другия ден Божото слънце oгря окъпаната земя. А по пътеката, откъдето той беше минал, разцъфтяха цветя – две чудни цветенца. Едното с дълга крехка дръжка, на върха с кръгли зелени листенца и между тях червени издути цветчета, също като съсирени капчици кръв. А другото – ниско до земята, със ситни листенца и още по-ситни сини цветчета, с бели кръстчета по средата. Червените цветчета бяха на мястото на капките кръв от челото Христово, а сините – сълзите от сините му очи.
У нас им викат Божи цветя, защото цъфтят винаги по Светлите Христови празници. Червеното наричат Великденче, а синьото – Незабравка, защото майката земя не забрави сълзите Христови, които я напоиха в онзи Божи ден.
КРЕДИТ: „Божи цвѣтя“ – Георги Райчевъ, из сборника с легенди „Небесниятъ воинъ“, изд. „Хемусъ“; ИЛЮСТРАЦИИ: В. Лазаркевич; РЕДАКЦИЯ: Л.Петкова, 2025г. prikazki.eu;
