Един ден един овчар пасъл безгрижно стадото си край гората и свирел с кавал. И както свирел, видял, че от гората излязъл прегърбен старец и тръгнал право към него. Старецът бил толкова слаб, че едвам пристъпвал.
Овчарят го посрещнал, подкрепил го и го настанил да седне да си почине. Попитал го, ако е гладен, не иска ли да хапне хляб и сирене.
Старецът поблагодарил на добрия момък, взел храната, а като се нахранил, рекъл на овчаря:
– Синко, жаден съм, нямаш ли да ми дадеш малко водица да пия?
– Нямам, дядо! – отвърнал овчарят. – Свърши ми се водата. Ето виж, кратунката ми е празна.
– Иди ми донеси малко водица! – помолил се пак старецът.
– Не мога, дядо – рекъл овчарят, – много е далеко изворът, не смея да оставя овцете сами. По нашите места се въдят много вълци и всеки ден ми грабят по някоя овца.
– Де, де, не бой се – иди, аз ще ти пазя стадото!
– Че как ще го пазиш, като си толкова стар и слаб, дядо? Нямаш и здрава тояга, а не мога и аз да ти оставя гегата си – може и мене да срещнат вълци по пътя…
– Нищо, нищо, синко, ти ми остави само кавала си, аз и с него ще ги опазя!
Овчарят се зачудил на думите му, ала нищо не казал повече. Той бил много кротък и смирен човек. Оставил кавала на стареца и отишъл да му налее вода от извора.
Старецът останал при стадото и зачакал да се върне овчарят.
Но щом овчарят заминал, ето че от гората изскочил вълк, грабнал най-тлъстия овен и припнал с него. Вълкът не забелязал стареца, минал до сами него и той го ударил по шията с овчарския кавал. Шията на вълка се втвърдила, той се изплашил, изпуснал овена и хукнал към гората. Тогава старецът се навел, грабнал от земята няколко бели и черни камъчета и ги захвърлил подир вълка.
Отведнъж камъчетата се превърнали в зли овчарски псета, настигнали вълка, разкъсали го, а подире дошли и налягали около стареца.
В това време откъм извора се задал овчарят. Той видял още отдалеко, че стадото си пасе мирно на мястото, а край гората лежи разкъсан вълк. Видял и рунтавите животни, легнали около стареца, каквито не бил виждал никога дотогава. Щом го забелязали, чудните животни се завтекли срещу него, приближили го и взели да му ближат радостно ръцете.
Овчарят още повече се зачудил, ала пак не посмял да каже нищо на стареца. Подал му само пълната кратунка. Старецът я взел и пил, и както пиел, стопил се като дим, изгубил се от очите на овчаря.
Чак тогава овчарят разбрал, че това не било старец, а самси Господ Бог.
От този ден на вълците останали втвърдени вратовете и на земята се появили кучетата: бели и черни, големи и малки – според каквито били камъните, които Господ захвърлил подир вълка.
КРЕДИТ: „Господь овчарь“ – Георги Райчевъ, из сборника с легенди „Господь овчарь“, изд. „Хемусъ“; ИЛЮСТРАЦИИ: В. Лазаркевич;
