В едно село живеели мъж и жена. Мъжът се казвал Байно и бил много добър и праведен. Невестата му никой не знаел как се казва – мъжът ѝ викал „булка“. Тя била много хубава, ала със зло и скъпернишко сърце.
Колкото пò я съветвал мъжът ѝ с добро, толкова по-лоша ставала жената. Мъжът ѝ мълчал и търпял.
Една вечер на портата им спрял непознат старец. Човекът ги помолил да го приемат да пренощува в дома им. Есен било, валяло дъжд. Мъжът се смилил и приел стареца, ала жена му се ядосала, защото не обичала да нощуват чужди хора в дома ѝ.
Нахранил го мъжът, напоил го, казал да му постелят топло легло и покривки. На утрото старецът им поблагодарил и си заминал по пътя.
След някое време същият старец пак дошъл и помолил втори път да нощува у тях. Мъжът и този път го приел и нагостил. На заранта старецът пак им поблагодарил и си отишъл.
Минало що минало, ето ти го старецът пак пред портата. Молил да го приемат за трети път да пренощува. Мъжът стягал колата си да иде на воденицата да смели брашно. Тази нощ той нямало да спи у дома си, но поръчал на жената да приеме стареца и да го нагости.
Жената много се разлютила, но не посмяла да отиде против волята на своя мъж. Пуснала стареца в двора, дала му малко сух хляб и червен лук и го повела към хамбара.
В хамбара се били завъдили много плъхове. Жената намислила да го заключи там, дано го плъховете изядат през нощта и да я отърват от него.
Видели я съседките и почнали да ѝ се карат защо заключила човека в тъмния хамбар.
– Там му е мястото – отвърнала тя през смях и влязла вкъщи.
Похлупила котката под коритото и си легнала да спи.
През нощта наизскочили гладните плъхове. Един от тук задърпал стареца, друг от там. Пробудил се той, седнал на леглото и дигнал ръка. Изневиделица изскочила малка животинка и погнала плъховете. Те се разбягали кой къде види. В хамбара останали само старецът и животинката. Тя била на ръст колкото котенце, само че по-тънка, по-дълга и много пъргава. Имала мъничка главица и можела да се промушва през миши дупки. Гърбът ѝ бил покрит с гладка, кафява козинка, а отпред, под шийката, имала бяла ивица, също като бяла невестина пазва.
Заранта се върнал мъжът, ала жена му не била вкъщи.
Търсил я тук-там, нийде я нямало. Трябва да е излязла през нощта, защото леглото ѝ било нераздигнато, а котката още била под коритото.
Питал съседите. Казали му, че никой не я е виждал от вечерта и че била заключила стареца в хамбара. Той отключил вратата, но и леглото на стареца било празно. Само между краката на човека изскочила навън и побягнала чудна малка животинка.
И наистина, оттогава насетне никой не видял жената. Защото онзи старец бил сам дядо Господ и той я сторил на Байнова булчица. И до днес тя гони плъхове за наказание, че е искала плъхове да изядат стареца…
КРЕДИТ: „Байнова булчица“ – Георги Райчевъ, из „Божи дарове“, 1930г. изд.Мнистерство на Народнотоо Просвещение Фонд „Лтературни издания“; ИЛЮСТРАЦИИ: Пенчо Георгиевъ; РЕДАКЦИЯ: prikazki.eu;
