Някога, в дълбока старина, в големия град Бейрут, царуваше добър и благочестив цар. Той имаше една едничка дъщеря, хубава като месечина, която царят обичаше и пазеше като зеницата на окото си.
Хората в онова царство също бяха смирени, добри и работливи. Но и царят, и народът му бяxa езичници – кланяха се на идоли и каменни богове. Неведнъж при тях бяха идвали проповедници да ги посветят в името на едничкия Бог и правата Христова вяра, но онези хора държаха на своите мъртви богове и отричаха кръста Христов.
Изминаха така години, докато един ден голяма беда сполетя онази страна. В подножието на прочутата Ливанска планина имаше дълбоко езеро. Живееха рибари по брега на езерото, овчари водеха там стадата си на водопой, а нощем бързоноги антилопи утоляваха жаждата си от сините води на езерото.
Но един ден от вълните на езерото изскочи страшно чудовище-змей. То беше грамадно, с котешки нокти на краката, с крокодилска глава и змийска опашка. С буен рев се хвърли то върху хората и стадата, като разкъсваше де кого стигне. А и онези, които избягаха, не оцеляха. Чудовището напои цялата земя с отровни пари, които вред погубиха и хора, и животни.
Понякога змеят разклащаше водите на езерото и заливаше села и градове. През горещите дни кръстосваше нашир полята, гореше посевите, зариваше с прах и пепелища зажаднялата за влага земя.
Потъна в скръб цялото царство. Онемяха от страх хората. Най-сетне решиха да потърсят съвет и помощ от жреците на своите каменни богове.
Мъдрите оракули гадаха по звездите, врачуваха по опойни билки и отсъдиха: разгневили са хората боговете си. Змеят е гневът на боговете. За да се омилостивят, трябва всеки ден да отвеждат по едно от децата си за храна на чудовището.
Оттогава, от всяка къща по ред, всеки ден водеха на брега по една невинна детска душа, която змеят погубваше.
Най-сетне дойде ред и на царската дъщеря. 3аплака царят, прегърна рожбата си за сетен път и поръча да я отведат на страшния звяр.
Горкото момиче седна на брега на езерото, разплете буйните си коси и зарони жарки сълзи.
Наоколо беше ясен пролетен ден. Зеленееха буйно изкласили ниви. Цветя изпъстряха брега на езерото. От небето грееше топло пролетно слънце. Песен на чучулиги огласяше простора.
Но девойката не смееше да вдигне очи и да погледне света. Тя знаеше, че от езерото вече я дебне страшното чудовище. Вледени я шум. Ho вместо от вълните, край нея екна шум от тропота на конски копита през полето.
Вдигна глава, но сълзите толкова бяха замрежили очите ѝ, че тя не повярва на погледа си. Пред нея стоеше чудно видение: на бял кон млад момък, с открита глава и дълги руси коси. Червена мантия покриваше рамената му, а гърдите – тежка сребърна броня. В десницата му блестеше дълго остро копие.
– Сестро, защо плачеш? — кротко попита момъкът девойката.
– Добри юначе! – отвърна му тя, — бягай по-скоро оттука, за да не погинеш и ти ведно с мене!
И тя му разказа за чудовището.
– Бягай, юначе!…
– Сестро, не бой се! – прекъсна я юношата. – Аз не съм земен юнак, а самси свети Георги, Небесният воин. В името на истинския Бог идвам да те спася от лютия змей.
В същия миг вълните зашумяха и от тях се надигна страшното чудовище. То стъпи на брега и се приготви да глътне и двамата. Ала момъкът вдигна копието си, начерта с него кръстен знак в небето и с все сила го метна по чудовището.
До дръжката се заби копието в змейското сърце, бликна черна кръв, звярът се вдигна разярен, преметна се и падна мъртъв на брега. Дългата му змийска опашка плувна над водата.
Девойката извика и скочи радостна, готова да целуне чудния спасител, ала и той, и конят му се бяха изгубили от очите ѝ. Тогава тя коленичи на земята и благослови името Господне, името на Христа-Спасителя.
Дотичаха хора от всички страни. Видели бяха чудото. Накладоха буен огън, изгориха змея и разнесоха праха му по ветровете. А там, където беше стъпил конникът, издигнаха храм на Бога Християнски, поклониха му се и назоваха името на храма Свети Георги Победоносец.
И до днес, в ясните звездни нощи, високо на небето блести кръст – съзвездието Южен кръст. То е същият онзи кръст, който светецът начерта някога с копието си върху небето.
КРЕДИТ: „Небесниятъ воинъ“ – Георги Райчевъ, из сборника с легенди „Небесниятъ воинъ“, изд. „Хемусъ“; ИЛЮСТРАЦИИ: В. Лазаркевич;
