Цяла зима спа южният вятър на брега на Бялото море. Загърнат в топъл кожух, подложил камък под глава, спа той и с едното ухо все слуша кога ще загуркат жеравите и ще долетят през морето белите щъркели и лястовичките.
Една утрин кожухът му се загря, стопли го. Отвори очи Южнякът, не може да гледа – пролетното слънце грее право в очите му и презглава се смее:
„Ставай, Южняко, снегове да топим!“
Скочи Развигорът, отметна кожух и духна нагоре, към снежни планини. Мина над широки тракийски полета, надникна в Одрин града и се загуби низ равно Загоре.
Отдето помина, радост поръси. Вдигнаха се левент тракийци с червени пояси, с рунтави овчи калпаци. Порят черни угари, кънти юнашка песен. Блейнаха стада по полята, поръсиха чучулиги кръшни песни от синьото небе.
А Южнякът, ей го горе, навръх Стара планина. Стопиха се снегове, забучаха урви и водопади.
Провикна се Южнякът, та небето прокънтя:
„Ставай, посестримо Тунджо, Бялото море на гости те кани!“
Догдето го видят, пролетя над Мургаш и Люлин, ширна се по Софийското равно поле, прехвърли Витоша и право над Рила планина.
„Ей, сестрице Марице! – забуча из тънкостволи бори Южнякът. – Събуждай се, тръгвай, Бялото море на гости те кани!“
Вдигна се оттам Развигорът, изви се над стръмен Мусала, плъзна се по снежните гребени на Ирин-Пирин планина и право в дебрите на къдрава Родопа.
„Е-хей, лудетино Ардо – провикна се той, та доловете проехтяха, – бягай и не спирай: Тунджа и Марица те изпревариха, на гости ви кани Бялото море!“
Втурнаха се на път три реки, три сестри – Тунджа, Арда и Марица, – през тучна Тракия към Бялото море.
Замръкнаха, умориха се, спряха да починат, да нощуват.
„Чуйте ме, сестрици! – рече им Марица, най-старата, най-умната. – Която утре първа се пробуди, и другите да викне, дружно път да поемем!“
Ала неверница Арда, най-малката, най-хитрата, не мигна, не заспа. Почака тя, дор мине полунощ и зайде месецът, вдигна се скришом от другите и припна надолу – първа да стигне Бялото море.
Съмна се, огря слънце, пробудиха се Тунджа и Марица; гледат – няма Арда!
Разлюти се река Марица, извиши глас, прокълна я:
„Първа си тръгнала, сетня да стигнеш, сестро невернице!“
Втурна се Тунджа надолу през зелени ливади, под орехови сенки и гюлови градини чак до черна Странджа планина.
Проточи се тиха Марица по широко Тракийско поле, между тополи и оризища и жълти златокласи ниви. Тече, отминава – тиха и кротка като млада невеста.
На третия ден се срещнаха край Одрин града две реки, две сестри – Тунджа и Марица. Прегърнаха се и отминаха – на гости на Бялото море.
А от луда Арда ни вест, ни помен. Вдигнаха се пред нея усойни Родопи – вие се Арда, вие и преплита ту горе до небето, ту дълбоко вдън земи. Блъска се Арда през скали и урви; шуми, пени се и беснее; налита върху села и градове, отвлича млади овчари и руди стада… На пети ден чак огря небе над нея и светнаха четирите бели минарета на Султан Селим джамия.
Мътна, сърдита е Арда, шуми и блъска високи брегове. А Тунджа и Марица на подбив я посрещат:
„Ела, ранобуднице, невернице! Ела да отдъхнеш на сестрини скути, че дълъг път ни чака – на гости на Бялото море ще идем…“
Понесоха се през Тракийското равно поле три реки, три сестри. Бреговете им цветен губер стеле – ситна детелина и червени макове. Във водите им сутрин и вечер белолики тракийки пъстри поли оглеждат. А долу, в долно поле, вихром се вдига Бялото море, като млад момък на хранен коня – три гостенки чака, три посестрими – Тунджа, Арда и Марица.
КРЕДИТ: „Неверница Арда“ – Георги Райчев; КОРИЦА: „Благовест“, Сирак Скитник, 1922, Експонат в НХГ;
