Легенда за Охридското езеро

Много, много отдавана, когато Охрид бил още малко селце, в една лунна вечер дядо Господ дръпнал едно палаво ангелче и му рекъл:
– Слушай, мъниче, слез в село Охрид и кажи на старите охридчани, че рано утре ще заварят малко изворче край село. Давам им го, защото си нямат ни чешми, ни кладенци. Да cи наливат вода и да са доволни. Но им заръчай – още утре да сковат капак и винаги да покриват извора. Една нощ да остане отворен, всичката вода ще изтече и ще наводни полето.

Хванало се ангелчето за един лъч на месечината и се плъзнало надолу. Но нали било още малко, едва не умряло от страх. Ха тук да се хване, ха там, най-сетне кацнало на покрива на една къща насред Охрид.

Спуснало се през комина и паднало право на чергите. Отдолу спял побелял дядо с дълга брада. Щипнало го ангелчето за носа…
– Хей дядо, дядо! Ставай !
Скочил дядо, трие си очите и какво да види – ангелче.
– При мене ли си дошло? – попитал старецът смаяно.
– При тебе, старче. Дядо Боже ме праща.
И ангелчето разказало всичко, каквото дядо Господ му заръчал.

Съмнало се. Хукнал старецът да зарадва хората в село:
– Вест ни прати дядо Господ!
Зарадвали се селяните, намерили извора, сковали капак и всеки, който наливал вода, го захлупвал.

Така вървяло с години. Но ето че в селото дошла млада невеста, много устата. Каже ли ѝ дума някой, тя десет отвръща.

Една вечер, тъкмо младата булка тръгвала за вода и се скарала със свекърва си. Вече прекрачвала прага, когато ѝ хрумнало, че има какво още да каже. А-ха да се върне, но си помислила: „Я да налея вода, че тогава“.

Бързала, бързала, стигнала извора, надве-натри наляла вода и хукнала към къщи да не забрави думите, които искала да каже. Но в бързината забравила да затули капака. На сутринта охридчанки отишли за вода и що да видят? Цялото поле заляно – до извора не може да се стигне.

Гледали, гледали, па си налели вода от края и се върнали по домовете. Питали, търсили, коя е оставила извора незатворен. Намерили я, но що да сторят? Станалото, станало, не можело да се поправи.

Оттогава водата все повече текла, а езерото ставало все по-голямо.

Горката невеста много се засрамила – станала боязлива и кротка. Една сутрин хората видели как се хвърля от брега в езерото. В миг се надигнала буря. Три пъти вълните се мъчили да я изхвърлят на брега, дорде е още жива, но напусто – жената не щяла да живее със срама си сред хората.

И до днес, когато луната изгрее над Охрид и езерото тихо задреме, рибарите дочуват от към дъното плач. Плаче невестата и нарежда през тихите вечери за греха, който без да ще, сторила някога. А отгоре малкото ангелче ѝ се усмихва и я теши:
– Не плачи – шепне ѝ мило. – Ако не беше ти, нямаше къде Божиите звездици нощем да се оглеждат.