Отдавна, много отдавна, по времето на великия цар Симеон, в село Скрино до река Струма живеело добро и смирено семейство. Били толкова бедни, че си нямали нищичко. Ден и нощ работели родителите, за да изхранят и отгледат деветте си момчета. А децата растели за чудо и приказ: хубави, послушни и умни. Но от всички най-личен бил най-големият син Иван.
Не минало много време и семейството го сполетяло нещастие – болест повалила бащата и той скоро умрял. Оставил девет момчета сираци, с едничка подкрепа – слабите майчини ръце. За отмяна, майката решила да даде големия си син за говедар на селския първенец.
Едва навършил тринайсет години, Иван станал говедар. Господарят му не бил лош човек, но бил строг и припрян.
Един ден, като пасял говедата край Струма, една крава преминала реката и се отелила. Говедарчето тръгнало да пресече реката, за да прибере теленцето и кравата, ала щом поело – черни облаци се струпали над планината, надвесили се ниско-ниско, затрещели гръмотевици, затъмнило се небето, блеснали светкавици и заплющял дъжда като из ведро. В миг реката придошла. Мокър до кости, Иван спрял на брега – гледал мътните порои и не знаел, що да стори. А кравата оттатък жално мучала, сякаш плачела. Не можел да мине и да я прибере – реката влачела дървета и камъни, по бродовете водата се пенела. Какво да прави? Какво да каже на господаря?
Най-сетне Иван прибрал стадото на сухо и се върнал в село. Отишъл при господаря и разтреперан му казал за теленцето и кравата.
– Да се връщаш веднага! – викнал господарят. – Още сега да докараш животните, че кокалите ти ще строша.
– Ама няма бродове, господарю, Струма е придошла – отвърнал Иван.
Господарят още повече се ядосал:
– То не е моя работа, ти си говедарят! Аз си искам кравата и телето, а как да преминеш мътна Струма – ти си знаеш. Заминавай! Стане ли им нещо, свършено е с тебе!
– Господ да ми е на помощ! – казал Иван и тръгнал обратно към реката.
След него тайно тръгнал и господарят: боляло го за животните и искал да види как Иван ще се оправи.
Дъждът все валял, гръмотевиците все трещели.
Иван вървял, вървял, най-сетне стигнал реката. Стигнал след него и господарят, но се спотаил в храсталаците наблизо. Гледа – Иван коленичил на брега, скръстил на гърдите си ръцете и започнал да се моли. Молил се дълго, със сълзи на очи. Сетне станал, съблякъл си горната дреха, прострял я над водата, прекрачил и стъпил отгоре ѝ, а тя като сал го задържала и не потънала. С кривака си Иван се отдалечил и стигнал другия бряг. Там взел теленцето, пак стъпили на дрехата и се върнал обратно, а кравата преплувала след него. Щом слязло на брега момчето, пак коленичило с теленцето в ръце и зашептяло благодарствени молитви към Бога.
Като видял чудото, господарят се уплашил и хукнал към село. Сутринта извикал говедарчето.
– Вече не ти ща работата, Иване – му казал с разтреперан глас. – Ще продам говедата и ще се махна от Скрино-село. А за вчера – ти ми прости.
– Бог ще ти прости, господарю – отвърнал смирено Иван.
Сетне момчето помолило да вземе теленцето срещу парите, които му дължал господарят и той приел. Иван взел теленцето, но вместо да се върне у дома, отишъл някъде в Руен-планина, където заживял в пост и молитва.
Преразказ по Иван Рилски, Васил Каратеодоров, в.Славейче, бр.7, 1937, ИЛЮСТРАЦИИ: в.Славейче, бр.7, 1937
