Сълзите

Исус се беше спрял, заедно с някои от своите ученици, край град Рама, под крехката сянка на няколко маслинови дървета. Той се връщаше от близко село, дето беше ходил да навести едно бедно и нещастно семейство: бащата, който прехранваше всички с труда на ръцете си, беше тежко заболял и от един месец лежеше прикован на едно място. Той се беше молил за изцерението му.

Един от учениците попита Исус:
– Кажи ни, Учителю, кое е най-голямото благо, което Бог е дал на човеците?
При тия думи Исус наведе очите си в земята и дълбоко се замисли.

Учениците напразно чакаха да отговори. Той стоеше все така замислен и мълчеше.

Тогава учениците почнаха да се препират помежду си. Един каза, че умът е най-голямото благо, което Бог дарил на човека. Друг каза, че предимството се пада на здравето. Трети възвеличи вярата, като най-велик дар, който човекът е получил от Бога. Четвърти каза, че няма по-голямо благо за човека от надеждата. Всеки мислеше, че е прав и горещо защитаваше своето. Като не можаха да се споразумеят, всички се обръщаха от минута на минута към Исуса, като вярваха, че ще се обади и ще пресече спора с божествения си разум. Но Исус слушаше и мълчеше все така дълбоко замислен.

В това време от една улица на града, която излизаше на полето, се зададе погребално шествие. Четирима души носеха на раменете си малко носило. Погребваха, види се, малко дете. След носилото вървяха дълбоко опечалени мъж и жена. Жената се заливаше от сълзи и изпущаше тежки въздишки. Тя беше навела главата си, покрита с черна кърпа и едва пристъпяше, като се крепеше на ръцете на мъжа си. След тях идеха няколко баби и старци, вероятно техни роднини, които отиваха с тях да придружат до гробището мъртвото тяло на рожбата им.

Исус и учениците му, като видяха шествието, станаха, наведоха глава и стояха така, додето то отмина надалече.

След това Исус се обърна към учениците си и каза:
– Тежко е да се спори за предимство между благата, които Бог е дал на човека. Блага велики за човека са и умът, и здравето, и вярата, и надеждата. Но над всички тях и над всички други, с които Бог е позволил на човека да се ползва, властна е тъгата. Нея нищо не може да отклони, догде човек живее на земята. Тя може да сломи най-бодрия ум. Тя може да прояде и най-крепкото здраве. Тя може да помрачи най-светлата надежда. От нея, кога проникне в нас, ние можем да намерим облекчение само в сълзите. Без сълзите ние сме безсилни да я превъзмогнем.
Като каза това, Исус пак млъкна.

Подир малко той вдигна кротките си и дълбоки очи, устреми ги към пространството, като гледаше нещо надалече и после, като преглътна една въздишка, която учениците му не забелязаха, прибави с тих глас:
– Най-голямото благо, което Бог е дал на човека, са сълзите.