Преди много, много години, нейде из нашите гори, живяло малко сираче на име Видена. Расло, порасло и станало чудна хубавица. Нали си нямала никъде никого, загрижили се пойните птички да я задомят. Литнали през гори и планини, стигнали до дунавското поле и младите птичета запели:
Какво е цвете порасло,
израсло и цъфнало,
че тревата е пламнала
и гората е светнала!
А по-старите птици отвърнали:
Ни цвете е цъфнало,
ни тревата е пламнала
Най девойче е станало,
тънка кошуля съблякло,
в горския ручей се е умило.
Видено, моме, Видено,
девойче горско засмяно!
Тъй пеели птичките и прехвръквали от клонче на клонче, от дърво на дърво. Слушали момците, слушали, а сърцата им пърхали. Пукнала пролетта и де що юнаци имало, стекли се към гората – Видена да видят, та дано им излезе късметът.
Изпълнила се гората все с отбор млади юнаци, един от други по-хубави и от змейове по-силни. Като били тъй много, решили да се преборят, та който излезе най-силен, него Видена да вземе. Борили се цяла пролет и лято, но нали били много, пък и силата им голяма – край нямало. Най-после решили всички да идат при момата, тя сама да си избере един от тях. Отишли и се наредили за сгледа.
Гледала Видена, гледала и не можела да се реши. Нали била много хубава, та я било страх да не се излъже.
– Ще взема – рекла накрая – онзи, който ми построи шарена кула – със злато да я обкове и с коприна да я постеле, преди да дойде есента.
Малко било времето. Кой да се наеме? Докато юнаците мислели, откъм гората екнала песен:
Видено, цвете шарено,
с китка не накитено!
Я тръгвай скоро със мене
да видиш кули шарени,
на бели Дунав накацали!
Там ще найдеш, Видено,
бисери, гривни, чапрази,
премяна тънка свилена,
момък със сърце юнашко
на бяло конче хвъркато…
Още не стихнала песента и право пред момците от гората изскочил напет юнак на бял кон.
– Дан войвода! – викнали всички в един глас и склонили глави до земята.
Видена гледала и не можела да се нагледа. Лицето му – румена ябълка, косите му – съща коприна, а очите му мятат искри! Цар на полето бил – на Дунавското широко поле. Не се знаело, от майка ли бил роден, като всичките хора, или от небето е слязъл…
Видена не чакала втора покана – скокнала при юнака на коня.
– И нас води, войводо! Нека ти станем дружина! – провикнали се момците.
– Щом е тъй, елате! Слезте долу в полето, дето Дунав срещу слънцето се извива, и влезте право в кулите. Довечера ще ми бъдете гости, а утре – Бог каквото рече – отвърнал войводата и полетял като орел с Видена.
Препуснали след него момците и пристигнали по залез слънце. Отдалече светлеела кулата – цялата от бял камък, висока до облаците.
Влезли и на чардака видели Дан войвода с Видена – седнали на трапезата и ги чакат. Цяла нощ яли и пили и се качили горе да се полюбуват на реката, че светела като стопено сребро.
– Хубаво е тука – рекла Видена, – но не е за мене тази проста премяна. Ако ще ходя така, по-добре да се върна в гората.
– Почакай! Не бързай! – отвърнал Дан и отворил една желязна врата.
В миг нещо блеснало и кулата светнала като ясна месечина.
– Не бой се! Иди да видиш какво има вътре. Вземи каквото ти харесва – добавил войводата, като видял, че Видена е уплашена.
Надникнала девойката и що да види!.. Бисери, елмази, гривни, чапрази и безценни камъни – светнали като жар. И не били само камъни, ами и най-скъпи дрехи от чиста коприна и злато. Избрала си премяна, нагиздила се и излязла. Всички ахнали от радост – тъй хубава изглеждала.
– Слез сега долу и се огледай във водата, да видя дали ще се харесаш – подканил я Дан войвода, като отворил една портичка, от която се слизало долу на реката.
– Ах, че съм хубава! – смаяла се девойката, щом се огледала във водата. – Грея като слънце.
– Хубава си, богата си, но колкото повече се гледаш и харесваш, по-нещастна ще бъдеш – обадил се един глас.
Обърнала се момата и видяла грохнала старица без зъби, грозна като дяволица.
– Коя си ти и какво дириш тука? – учудила се хубавицата.
– Аз съм Вида – безсмъртната баба. Всички богатства, които видя горе в кулата, преди години бяха мои. Също като теб, когато бях млада девойка, ме доведе един млад юнак и ми показа същите съкровища. Облякох се, нагиздих се и като се огледах, толкова се харесах, че ми се дощя да стана безсмъртна и вечно да се радвам на тези богатства. Жаждата ми за живот и имане беше тъй ненаситна, че един ден накарах моя годеник да улови златната рибка, в която живее душата на водата. Отиде той да я лови, а аз останах да чакам. Минаха години, накрая той я улови и ми я донесе. Глътнах рибката и добих вечен живот, но годеникът ми бе вече старец, а аз баба, каквато ме виждаш сега. После той умря, а аз останах да живея, види се за наказание, дето съм обичала златото и себе си повече, отколкото годеника си.
Докато говорела тъй баба Вида, девойката смъкнала скъпата премяна и я хвърлила с все бисери и гривни в реката. Останала само по една ризка и боса избягала от кулата. Долу, при вратите, видяла, че я чака Дан войвода с цялата си дружина. Качила се мълком на коня и като се сгушила до войводата рекла:
– Води ме където поискаш. В колиба ще живея, гола ще ходя, но не ща кули и златни премени.
Излезли на полето и опънали кожени шатри. Момците от дружината последвали своя войвода и на полето, край кулата, израсло цяло селище, което нарекли Видена, а по-късно станало на Видин.
Колкото за Баба Вида, май още живее, за да учи младите моми и невести на ум и разум. Който не вярва, нека иде във Видин – с очите си ще види кулата, че стои и до днес.
КРЕДИТ: „Видини кули“, легенда от Д. Панчев – Кардашев, публикувана в сп.„Картина и приказка“ – 1929, Година втора, Книга втора; РЕДАКЦИЯ: Л.Петкова;