Видини кули

Преди много, много години, нейде из нашите гори, живяло малко сираче на име Видена. Расло, порасло и станало чудна хубавица. Нали си нямала никъде никого, загрижили се пойните птички да я задомят. Литнали през гори и планини, стигнали до дунавското поле и младите птичета запели:

А по-старите птици отвърнали:

Тъй пеели птичките и прехвръквали от клонче на клонче, от дърво на дърво. Слушали момците, слушали, а сърцата им пърхали. Пукнала пролетта и де що юнаци имало, стекли се към гората – Видена да видят, та дано им излезе късметът.

Изпълнила се гората все с отбор млади юнаци, един от други по-хубави и от змейове по-силни. Като били тъй много, решили да се преборят, та който излезе най-силен, него Видена да вземе. Борили се цяла пролет и лято, но нали били много, пък и силата им голяма – край нямало. Най-после решили всички да идат при момата, тя сама да си избере един от тях. Отишли и се наредили за сгледа.

Гледала Видена, гледала и не можела да се реши. Нали била много хубава, та я било страх да не се излъже.
– Ще взема – рекла накрая – онзи, който ми построи шарена кула – със злато да я обкове и с коприна да я постеле, преди да дойде есента.

Малко било времето. Кой да се наеме? Докато юнаците мислели, откъм гората екнала песен:

Още не стихнала песента и право пред момците от гората изскочил напет юнак на бял кон.
– Дан войвода! – викнали всички в един глас и склонили глави до земята.

Видена гледала и не можела да се нагледа. Лицето му – румена ябълка, косите му – съща коприна, а очите му мятат искри! Цар на полето бил – на Дунавското широко поле. Не се знаело, от майка ли бил роден, като всичките хора, или от небето е слязъл…

Видена не чакала втора покана – скокнала при юнака на коня.
– И нас води, войводо! Нека ти станем дружина! – провикнали се момците.
– Щом е тъй, елате! Слезте долу в полето, дето Дунав срещу слънцето се извива, и влезте право в кулите. Довечера ще ми бъдете гости, а утре – Бог каквото рече – отвърнал войводата и полетял като орел с Видена.

Препуснали след него момците и пристигнали по залез слънце. Отдалече светлеела кулата – цялата от бял камък, висока до облаците.

Влезли и на чардака видели Дан войвода с Видена – седнали на трапезата и ги чакат. Цяла нощ яли и пили и се качили горе да се полюбуват на реката, че светела като стопено сребро.
– Хубаво е тука – рекла Видена, – но не е за мене тази проста премяна. Ако ще ходя така, по-добре да се върна в гората.
– Почакай! Не бързай! – отвърнал Дан и отворил една желязна врата.
В миг нещо блеснало и кулата светнала като ясна месечина.
– Не бой се! Иди да видиш какво има вътре. Вземи каквото ти харесва – добавил войводата, като видял, че Видена е уплашена.

Надникнала девойката и що да види!.. Бисери, елмази, гривни, чапрази и безценни камъни – светнали като жар. И не били само камъни, ами и най-скъпи дрехи от чиста коприна и злато. Избрала си премяна, нагиздила се и излязла. Всички ахнали от радост – тъй хубава изглеждала.
– Слез сега долу и се огледай във водата, да видя дали ще се харесаш – подканил я Дан войвода, като отворил една портичка, от която се слизало долу на реката.
– Ах, че съм хубава! – смаяла се девойката, щом се огледала във водата. – Грея като слънце.
– Хубава си, богата си, но колкото повече се гледаш и харесваш, по-нещастна ще бъдеш – обадил се един глас.
Обърнала се момата и видяла грохнала старица без зъби, грозна като дяволица.
– Коя си ти и какво дириш тука? – учудила се хубавицата.
– Аз съм Вида – безсмъртната баба. Всички богатства, които видя горе в кулата, преди години бяха мои. Също като теб, когато бях млада девойка, ме доведе един млад юнак и ми показа същите съкровища. Облякох се, нагиздих се и като се огледах, толкова се харесах, че ми се дощя да стана безсмъртна и вечно да се радвам на тези богатства. Жаждата ми за живот и имане беше тъй ненаситна, че един ден накарах моя годеник да улови златната рибка, в която живее душата на водата. Отиде той да я лови, а аз останах да чакам. Минаха години, накрая той я улови и ми я донесе. Глътнах рибката и добих вечен живот, но годеникът ми бе вече старец, а аз баба, каквато ме виждаш сега. После той умря, а аз останах да живея, види се за наказание, дето съм обичала златото и себе си повече, отколкото годеника си.

Докато говорела тъй баба Вида, девойката смъкнала скъпата премяна и я хвърлила с все бисери и гривни в реката. Останала само по една ризка и боса избягала от кулата. Долу, при вратите, видяла, че я чака Дан войвода с цялата си дружина. Качила се мълком на коня и като се сгушила до войводата рекла:
– Води ме където поискаш. В колиба ще живея, гола ще ходя, но не ща кули и златни премени.

Излезли на полето и опънали кожени шатри. Момците от дружината последвали своя войвода и на полето, край кулата, израсло цяло селище, което нарекли Видена, а по-късно станало на Видин.

Колкото за Баба Вида, май още живее, за да учи младите моми и невести на ум и разум. Който не вярва, нека иде във Видин – с очите си ще види кулата, че стои и до днес.