Скалата бе издигнала снага високо над всички наоколо и надменно гледаше в пропастта към бучащата долу река. По здравите ѝ каменни гърди зееха разтворени грамадни пукнатини – като страшни черни очи. Скалата бе напълно гола. По нея не растеше и стръкче трева да украси студените ѝ каменни гърди.
Само горе, на самия връх, потрепваше листа младичка бреза. Горда и доволна беше тя: любуваше се отвисоко на пенливите води и волно простираше клони нагоре към синьото небе.
Сутрин, когато слънцето бавно разпращаше своите златни лъчи, а в пропастта над реката все още се носеха сиви мъгли, брезичката полюшваше зелените си клони и играеше със слънчевите зайчета.
– Колко е красиво! Колко е прекрасно да си нависоко! – повтаряше си тя и самодоволно гледаше столетните ели, които растяха долу край бреговете на реката. – Що за дървета сте вие? Заселили сте се в онази злачна тъмнина! Не знаете какво е простор и светлина. Няма нищо по-приятно от това да си високо над всички останали и да се наслаждаваш на необятното синьо небе.
Елите я слушаха смирено. По клоните им пробягваше спокойна усмивка и тихо, със старчески глас, отговаряха:
– Не се радвай толкова, мила! Не ще ти помогне тази висина – безводна и гладна е тя! Скоро ще клюмнеш глава и ще умреш като всички останали, които се заселиха там. Не ликувай, а тъжи за своя кратък живот.
Но брезата не слушаше. Тя е високо, високо. Какво още ѝ трябва? Нали разполагаше със слънце и простор?
Времето вървеше.
Поройни дъждове свлякоха последните частици пръст от скалата. Тя се оголи и пукнатините се увеличиха. Гранитните гърди стърчаха голи, каменисти, без стръкче зеленина. Дъждът изми пръстта измежду корените на брезата и сега безпомощно стърчаха по горещите камъни и се мъчеха да засмучат живителен сок.
Напразно.
Сухи бяха пукнатините – твърди камъни. Напусто тя протягаше жилки надолу, към живителните води на реката. Уви, тя беше далеч надолу в пропастта.
Клюмнаха изнемощелите листа на брезичката и безнадеждно впериха поглед към сребристите води на реката.
Там зелените ели шушнеха с клони, треви красяха бреговете, навред животът кипеше.
Брезата заплака. 3аплакаха изсъхналите ѝ листа и закапаха като сълзици по горещите гърди на скалата.
КРЕДИТ: „На скалата“, Ст. Чешмеджиев – сп.„Пчелица“, кн.4 1917; РЕДАКЦИЯ: ©prikazki.eu 2021;