Ела ум, ела!

Край морето в една схлупена къщурка живели дядо и баба. Дядото ловял риба, бабата я готвела. Понякога, ако уловът се случел по-добър, дядото продавал излишното на пазара в близкото село.

Една сутрин старият рибар станал рано, нарамил мрежата и отишъл за риба. Мятал, мятал, ала нищичко не хванал, а наближавало време за обяд. Бабата чакала, чакала и накрая тъй огладняла, че излязла на едно високо място и се провикнала:
– Ей, дядо, къде се дяна? Да не се удави?… Откога те чакам!
Дочул я дядото и отговорил:
– Ей сега, бабо, ей сега! Хвърлям за последно и се връщам.

Заметнал мрежата и за късмет изтеглил една голяма риба. Тя го погледнала уплашено и проговорила с човешки глас:
– Хей, дядо, какво ще правиш с мене?
– Ще те дам на моята баба да те сготви и ще те изядем, защото сме много гладни.
– Добре – рекла рибата, – а тя приготвила ли е всичко нужно, за да ме сготви?
– Още не е – отвърнал дядото.
– Пусни ме тогава във водата. Накарай бабата да се приготви, а после ела да ме повикаш и аз ще дойда веднага.
– Как да те повикам?
– Извикай два пъти: „Ела ум, ела!“ и аз ще дойда.
– Добре – приел дядото и хвърлил рибата в морето.

Прибрал мрежата и отишъл при бабата. Заръчал ѝ да накладе огън и да загрее тигана – докато стане готова, той щял да донесе рибата. Запретнала бабата ръкава и скоро мазнинката зацвърчала в тигана. Дядото се върнал на брега и се провикнал с все сила:
– Ела ум, ела!
Показала се рибата, доплувала близо до него и казала:
– Хей, дядо, ако не беше толкова глупав, нямаше да ме пуснеш, когато ти бях в ръцете. Викай сега, викай, та дано малко ум дойде отнейде в главата ти.
И след тези думи се изгубила в морските дълбини.