Дъщерята на ПилатаИзточно сказание

В ония дни управителят на Дамаск, Клавдий Рикс, беше много опечален: прекрасната му съпруга Попея, щерка на Пилатa Понтийски, който заповядваше от името на цезаря в Йeрусалим, беше застигната от зла болест. Цялата бе схваната, чудното ѝ тяло бе изгубило своята гъвкавост и подвижност и само на носилка, увита в багрено кадифе, под атлазен покрив, болната можеше да излиза извън града и да гледа разкошните градини, що го заобикаляха като един красен венец.

Две години откак Попея бе сполетяна от тая напаст, а надежда за изцеление нямаше. Нахалост мъжът ѝ привикваше от далечни страни най-вещи лекари, чудни чародейци и учени, да гледат жена му и да ѝ помогнат със силата на изкуството си. Техните знания, усилия и опитност оставаха немощни пред упоритостта на болката, която приковаваше прекрасната млада римлянка на едно място.

Най-после един пътник, пристигнал от Йерусалим, се яви при болната и обади, че в юдейската земя се е появил някакъв си магьосник, на име Исус Назарянина. Той вършел чудеса над болните: вдига ги на крака и им връща прежното здраве и сила, на слепите – зрението и даже умрелите възкресява.

Зарадва се от тая вест Попея и извика:
– Ще ида, ще ида при тоя магьосник! Ще му платя щедро с безценни камъни, ще му оставя скъпата си огърлица от зелени елмази, която струва пет града юдейски, само нека ме изцери.
Но странникът ѝ каза:
– Прелестна Попейо! Нищо от това няма да ти помогне пред Назарянина: той сам ходи дрипав и бос, живее със сиромасите, мрази всичките светски суети и ако му занесеш още толкова съкровища, пак няма да спечелиш благоволението му.
– Но какво да сторя, за да получа изцеление от ръката му? — извика безпокойно болната.
– Той иска от ония, на които помага, само едно нещо: да вярват в него.

Удиви се Попея от тия думи на пътника, помисли известно време, като си допря до челото белоснежната ръка, която блещеше от светлика на драгоценни украшения и пак запита:
– Да вярвам в него? А какво да вярвам?
– Да вярваш, че той е Син Божи.
– Син Божи? Ето нещо, което не разбирам.
И дълго още разпитва странника.

Много дни и нощи Попея прекара в размишления. И като гледаше своите вцепенени крайници, в разцвета на младостта ѝ, тя проливаше сълзи и плачеше като дете. Но в душата ѝ все повече и по-ясно израстваше образът на тайнствения непознат магьосник, който се наричаше Син Божи и който можеше да извършва чудеса, надминаващи границите на човешкия ум и сила, и заедно с това желанието ѝ да придобие предишното си здраве и млада пъргавина усилваше в сърцето ѝ нетърпението да се срещне с тоя чуден човек, готова дори да повярва в неговата божественост.
„Щом той стои по дух и по сила така далеко от човеците, трябва да е близо до божествата: само боговете са толкова всемогъщи, та с един поглед, с една помисъл да изцеряват безнадеждно болните. Нашите богове не щяха да ми помогнат – да изпитам силата на бога, на когото тоя назарянин обявява, че е син.“

И вярата растеше в душата ѝ.

Попея реши да иде в Йерусалим, дето ѝ се каза, че най-лесно може да срещне Исуса. Но като знаеше, че мъжът ѝ няма да склони една горда и благородна римлянка да се унижава с молба пред един презрян еврейски магьосник, тя обяви на Клавдий, че горещо желае да посети баща си. Тая прищявка, изпълнението на която беше свързано с толкова труд и умора за една жена в положението на Попея, слиса Клавдия.

Но нейните молби и настоявания бяха тъй неотстъпни, че той най-после не можа да откаже на любимата си страдаща жена, положи я в богата колесница с пухени копринени възглавници и я изпрати с най-верните си слуги към юдейската земя.

И след като пътува три дни по друма, който лъкатуши по източните поли на Ливанските планини с високите кедри, Попея пристигна в юдейската земя и към обяд на четвъртия ден, като мина на север от Йосафатовата долина, приближи с колесницата си до Йерусалим.

Това се случи току преди еврейската Пасха.

И когато да се запъти към северната врата на града, видя, че от нея беше излязло множество народ, сред което светеха шлемове на римски конници. И това множество се запътваше по посока на запад, към ближния гол хълм.

Попея изгледа шествието, без да знае значението му, и продължи пътя си.

Пред самата порта тя срещна един римски центурион на кон, който беше също тръгнал с няколко войника по дирята на множеството. Заповяда да спрат и попита центуриона къде отива тоя народ.
– Ще бъде разпнат на оня рът осъденият на смърт развратител на народа, Исус Назарянина! — отговори той, като се поклони на светлата щерка Пилатова.
– Не бива! Не бива! — извика уплашена Попея. — Нека да спрат наказанието! Искам това!
Но офицерът обяви, че само Пилат може да отмени заповедта си. Но че додето се получи това отменяване, ще мине време и престъпникът ще е вече разпнат.

И той се чудеше за съчувствието на Попея към един жалък лъжец и смутител, обречен на смърт от самия еврейски народ.

А Попея, смутена и отчаяна, обърна поглед към Голгота, дето се беше спряло вече множеството и дето се готвеше нещо страшно…
– Занесете ме по-скоро там! Той не трябва да умре! — извика тя на хората си. И намериха набързо носилка, понеже до върха Голгота колесница не можеше да иде и понесоха прекрасната Попея по каменливия хълм.

Когато се изкачиха на върха, Попея в ужас видя изправени вече там три кръста и на всеки от тия кръстове висеше по един човек. Съдбата се беше изпълнила!

По заповед на Попея разтикаха тълпата, която обикаляше с глъч и груби ръмжения кръстовете и сложиха носилката ѝ близо до тях. Под средния кръст беше паднала прималяла една жена еврейка, а две други, с лица облени със сълзи, със счепкани от скръб и отчаяние ръце, гледаха мъченика, комуто из раните на ръцете и нозете течаха червени кървави струи.

Попея, безмълвна и неподвижна, впи скръбен поглед към страдалното лице на Христа, по чиито благи черти се четяха ужасните мъки на разпятието.

И с бузи, облени със сълзи, заедно с другите жени, гледаше разпетия. Бедната Попея се мъчеше да срещне поне веднъж погледа му, в който, въпреки неописуемите телесни страдания, светеха през мрежата на скръбта зари от благост и кротост. Но очите на Христа, устремени тихо в плачещата му майка, нито веднъж не погледнаха към Попея.
– Спаси ме! — шепнеше тя и не сваляше погледа си от лицето на Христа.
Внезапно тихият поглед на Христа се вдигна от майка му и се спря върху римлянката. И очите на римлянката и на Исуса се срещнаха. И няколко мига той я гледа с такова добро, скръбно, дълбоко изражение!… И веднага от силата на тоя поглед, който прониза като небесна искра цялото ѝ същество, тя почувства едно дълбоко и общо сътресение и нещо ново, сладко, бодро изпълни душата и тялото ѝ…

Пилат чакаше върху горното стъпало на мраморните стълби на палата си своята болна дъщеря, предизвестен вече за нея, изпълнен с тревога и учудване, защото целта на посещението ѝ му беше непозната.

Когато я видя, че се задава в колесницата си с лице нажалено, той простря ръце, като очакваше да я изнесат догоре и да я прегърне нежно.

Но Пилат видя в изумление как Попея слезе сама от колесницата, отстрани с един повелителен знак слугите му, които ѝ подлагаха златошита носилка и сама се изкачи чевръсто и леко по мраморните стъпала, с пъргавина на ливанска газела…

И като се метна на врата на смаяния си баща, разплакана, тя извика:
– Татко! вие убихте днес един бог!
И всичките гледаха това чудо, зяпнали.