Гъсарката

Живяла едно време стара кралица, чийто съпруг бил починал преди много години. Тя имала чудно хубава дъщеря и щом принцесата поотраснала, я обещали за жена на един кралски син, който живеел далеч отвъд равнината. Лека-полека сватбата наближила и станало време принцесата да замине за чуждото кралство. Тогава кралицата насъбрала купища накити и скъпоценности, злато и сребро, бокали и множество украшения – с две думи всичко, подобаващо за кралска зестра, защото тя от все сърце обичала дъщеря си. За придружителка на булката избрали една придворна дама, която да я предаде в ръцете на младоженеца. Подготвили и конете за пътуването – конят на принцесата се казвал Фалада и можел да говори с човешки глас. Щом дошъл часът на раздялата, старата кралица влязла в своите покои, порязала си пръста, капнала три капки кръв на една кърпичка и я подала на принцесата с думите:
– Скъпо дете, пази тази кърпичка, защото ще ти потрябва по време на пътуването.
Майка и дъщеря с тъга се сбогували. Принцесата скътала в пазвата си кърпичката, яхнала коня и препуснала към бъдещия си съпруг.

Препускали час-два, принцесата усетила пареща жажда и рекла на придворната дама:
– Много съм жадна. Слез от коня и ми донеси чаша вода от онзи поток.
– Ако сте жадна – отвърнала придворната дама, – идете на потока и сама пийте вода. Аз да не съм Ви слугиня!
Принцесата, която наистина изгаряла от жажда, скочила от коня, полегнала на брега и пила направо от потока, защото дори не получила златната си чаша, за да си гребне вода.

– Мили Боже! – въздъхнала принцесата.
А трите капки кръв отговорили:
– Да знаеше майка ти, сърцето ѝ щеше да се пръсне от мъка.
Ала принцесата била добродушна и смирена, не казала нищо повече и възседнала коня си.

Пояздили двете няколко мили, но денят бил горещ, слънцето жарко и скоро принцесата пак ожадняла. Стигнали до един бистър поток и понеже принцесата отдавна била забравила грубите думи, помолила пак придворната дама:
– Слез и ми донеси вода в златната чаша!
– Ако сте жадна, пийте сама. Аз не съм Ви слугиня.
И принцесата, обзета от неистова жажда, скочила от коня, легнала над течащата вода и със сълзи на очи въздъхнала:
– Мили Боже!
А капките кръв отговорили:
– Да знаеше майка ти, сърцето ѝ щеше да се пръсне от мъка.
Принцесата се протегнала да пие и, без да забележи, кърпичката паднала във водата и течението я отнесло. Но придворната дама внимателно наблюдавала и много се зарадвала, че вече има пълна власт над булката, защото без капките майчина кръв принцесата станала слаба и беззащитна.

Принцесата понечила да яхне коня си, когато придворната дама казала:
– От сега нататък Фалада става моя, а ти ще яздиш старата ми кобила.
Що да стори принцесата – приела и това. Но измамницата не спряла до тук – със суров глас ѝ наредила да съблече разкошната си премяна, да надене простите дрехи на придворната дама и накрая настояла кралската дъщеря да даде клетва, че никому нищо няма да каже и заплашила, че ако откаже, начаса ще ѝ вземе живота. Фалада чула и видяла всичко.

Придворната дама яхнала вълшебния кон, а принцесата – простата кобила, и така препускали до кралския двор. Там радостно ги приветствали, а кралският син скочил да ги посрещне и помогнал на придворната дама да слезе от коня, защото я помислил за бъдещата си булка. Отвел я горе, а истинската принцеса трябвало да остане на двора. Старият крал, който наблюдавал през прозореца, я видял да стои сам-сама – изящна, нежна и красива. Отишъл при бъдещата невеста и попитал коя е нейната спътница.
– О, тя е слугиня. Взех я за компания по пътя – отвърнала измамницата. – Дайте ѝ някаква работа, за да не се шляе из двореца.
Зачудил се старият крал какво да измисли и накрая предложил:
– Едно момченце пасе гъските, ще я пратим да му помага.
Малчуганът се казвал Конрад и истинската принцеса щяла да му помага да се грижи за гъските.

Скоро булката измамница помолила принца:
– Скъпи съпруже, бихте ли ми дарили една дребничка радост?
– На драго сърце – отвърнал той.
– Моля Ви, накарайте палача да отсече главата на коня, с който пристигнах, защото ме тормозеше по пътя.
Всъщност тя се страхувала да не би Фалада да проговори и да разкаже как е постъпила с принцесата.

Нямало как, вярната Фалада трябвало да загине. Разнесла се новината и щом принцесата научила, скришом дала злато на палача и го помолила за дребна услуга. В градските стени имало грамадна мрачна порта, откъдето сутрин и вечер минавала с гъските. Девойката го помолила да закове главата на Фалада над мрачната порта, за да я вижда, когато минава оттам. Палачът приел и наистина си удържал на думата.

Рано на другата сутрин, когато с малкия Конрад подкарали през портата гъските, тя поспряла и рекла:
– Ах, Фалада, де си закована?
А главата отвърнала:

Без дума да отрони повече, принцесата продължила с гъските към полето. Стигнали до ливадата, тя приседнала и разпуснала буйните си къдрици, които се изсипали като злато.

Видял малкият Конрад чудния блясък и решил да си откъсне няколко косъма. Но тя казала:

В миг се извил буен вятър и грабнал шапката на малкия Конрад. Той хукнал подире ѝ – докато се върне, косите били сресани и завързани, та не успял да вземе и косъм. Ядосал се малчуганът и до вечерта, когато станало време прибират гъшето стадо, не обелил и дума.

На следващата сутрин, когато минавали през тъмната порта, принцесата казала:
– Ах, Фалада, де си закована?

А главата отвърнала:

На ливадата тя разпуснала отново косите си и започнала да се реши. Хукнал малкият Конрад към нея, но тя бързо изрекла:

Духнал буйният вятър, грабнал шапката и я отвял далече-далече. Малчуганът хукнал подире ѝ – докато се върне, принцесата била свършила и той не могъл да откъсне и косъм. До вечерта двамата търчали подир гъските.

Ала щом се прибрали, Конрад отишъл при стария крал и рекъл:
– Повече не искам да паса с това момиче гъските.
– Че защо? – смаял се старият крал.
– Ами от сутрин до вечер ме дразни.
Старият крал го накарал да му разкаже всичко от игла до конец:
– Всяка сутрин – подел малкия Конрад – минаваме през мрачната порта и тя казва на конската глава, дето виси на стената „Ах, Фалада, де си закована?“, а главата отговаря:

Малкия Конрад разказал и как трябвало да тича като луд подир шапката си на ливадата.

Старият крал наредил на малчугана да изкара гъските и на другия ден, а той самият станал рано-рано по зазоряване, скрил се при мрачната порта и сам чул как девойката разговаря с Фалада. Проследил гъшите пастири до ливадата и се мушнал в един храсталак. Скоро видял как гъсарката разпуснала къдрици, които блеснали като злато, и я чул да казва:

В миг се извил силен вихър, грабнал шапката и я отвял далече-далече, а малчуганът хукнал подире ѝ. През това време принцесата спокойно сплела косите си.

Старият крал изгледал внимателно всичко и после незабелязано се върнал в палата. Привечер, щом се върнала гъсарката, той я дръпнал настрана и подхванал да я разпитва.
– Никому не мога да кажа, Ваше Величество, дала съм клетва нищичко никому да не казвам. Живота си щях да загубя, ако не бях обещала.
Как не я придумвал, как не я увещавал кралят – не изтръгнал и дума от нея.
– Щом не можеш никому да кажеш, излей мъката си в голямата желязна пещ, ще ти олекне – посъветвал я кралят и ужким си тръгнал.

Щом принцесата останала сама, се вмъкнала в желязната пещ, разхлипала се, горко заридала и изляла цялата си мъка:
– Останах сам-сама на този свят. Уж съм кралска дъщеря, а измамницата ме застави да си дам кралските дрехи, отне ми жениха и ме натири да паса гъските. Да знаеше горката ми майка, сърцето ѝ щеше да се пръсне от мъка.
Ала старият крал стоял до пещта и чул всяка нейна дума. Накарал девойката да излезе и да се облече както подобава – чудната ѝ хубост грейнала като слънце.

Старият крал повикал сина си и разкрил тайната на измамната булка, която всъщност била придворна дама, а истинската годеница била натирена да служи като гъсарка.

Щом принцът зърнал ненагледната хубавица и научил за нейните добродетели, много се зарадвал.

Вдигнали в палата пищен пир, на който поканили всички придворни и скъпи приятели. Младоженецът седнал начело на масата, от едната му страна седяла принцесата, от другата – булката измамница. Вероломната придворна дама не успяла да разпознае своята господарка, защото била заслепена от бляскавата ѝ премяна.

Хапнали, пийнали, развеселили се гостите и тогава старият крал попитал мнимата булка какво заслужава онази, която измами господарката си – лека-полека разказал цялата история и накрая попитал:
– Каква присъда заслужава такава жена?
А измамницата отговорила:
– Нищо по-добро от това да я съблекат и да я напъхат в бъчва със забити навътре остри пирони, да впрегнат бъчвата в два бели коня и да я влачат по градските улици, докато не срещне смъртта си.
– За теб става дума – отвърнал старият крал, – сама отреди какво заслужаваш.

Щом изпълнили присъдата, младият принц се оженил за истинската булка и двамата царували мирно и честито.