Луната

Някога, много отдавна, имало едно кралство, където нощите били непрогледни. Всяка вечер като черна дреха небето покривало тамошната земя – горе не изгрявала луна и ни една звезда не проблясвала. В началото, когато светът бил сътворен, светлината нощем била достатъчна.

Тръгнали четирима младежи от тази страна да пътешестват и след време се озовали в друго кралство, където щом слънцето залезело, поставяли на един дъб сияйно кълбо. То разпръсквало нашир и длъж мека светлина. Макар и да не светело както слънцето, нощем всичко се различавало ясно. Пътниците спрели и попитали един селянин, който минавал край тях с каручката си, що за чудо е това.
– Това е луната – отвърнал човекът. – Кметът я купи за три талера и я върза на онова високо дърво. Всеки ден трябва да се чисти и да ѝ се сипва газ, за да свети ясно. Затова плащаме по един талер седмично.

Когато селянинът се отдалечил, един от пътниците рекъл:
– Тази лампа ще ни свърши работа. И у нас има един висок дъб, където може да я окачим. Колко хубаво ще е нощем да не ни е тъмно!
– Ще ви кажа какво да направим – обадил се вторият. – Да вземем една конска каруца и да отнесем луната. Тези хора ще си купят друга.
– Мене ме бива в катеренето – обадил се третият. – Аз ще я смъкна от дървото.

Четвъртият докарал каруца и коне, а третият се покатерил на дървото, издълбал дупка в луната, прекарал през нея въже и я спуснал на земята. Натоварили светещото кълбо в каруцата и плътно го покрили с една черга, та никой да не забележи кражбата. Без премеждия се върнали в своето кралство и закачили луната на най-високия дъб. Зарадвали се млади и стари, когато новата лампа осветила земята им – светлината изпълнила стаите им. Джуджетата излезли от пещерите си, а дребничките елфи, пременени в алени палтенца, затанцували в кръгове по поляните.

Четиримата сипвали газ на луната, подрязвали ѝ фитила и всяка седмица получавали по един талер. Но минало време и те остарели. Един от тях се разболял и като усетил, че скоро ще се спомине, поискал неговата четвъртина от луната да я положат с него в гроба. Щом умрял, кметът се покатерил на дъба, отрязал с голяма ножица една четвъртина и я затворили в ковчега. Лунната светлина понамаляла, но не много. Когато вторият умрял, погребали с него втората четвъртина и светлината намаляла наполовина. Отслабнала още повече след смъртта на третия, който като другите двама отнесъл частта си, а когато четвъртият влязъл в гроба, настанал предният съвършен мрак. Случело ли се нощем хора да излязат без фенери, се блъскали един в друг.

Но на онзи свят, обречен на вечна тъмница, лунните парчета се събрали заедно и отново засияли. Мъртвите се смутили от светлината и се разбудили смаяни, че отново могат да виждат – лунната светлина била напълно достатъчна, защото очите им били отслабнали и не понасяли слънчева светлина. Те се надигнали радостни и заживели както преди. Едни затанцували и заиграли, други хукнали към кръчмите и се напили, развихрили се люти свади и кавги – накрая вдигнали тояги и се изпопребили. Олелията ставала все по-голяма и стигнала до небесата.

Свети Петър, който пазел райските порти, помислил, че долният свят се е разбунтувал и сбрал небесната армия, та да запре Лукавия и неговите орди, когато нападнат царството на блажените. Почакал, почакал, но нямало никой. Тогава светецът се метнал на коня си и слязъл в долния свят. Покорил мъртвите и ги накарал да налягат отново по гробовете, а луната отнесъл със себе си и я окачил високо на небето.