Рибарят и неговата съпруга

Имало едно време един рибар, който живеел с младата си съпруга в разнебитена колиба. Всеки ден той ходел до морето, защото умеел само това – да лови и лови риба.

Веднъж, докато седял с въдицата и се взирал в кристалната вода, плувката трепнала и потънала до морското дъно, а той ловко засякъл.

Дълго ту навивал, ту отпускал влакното и когато успял да издърпа своята плячка, на кукичката му висяла едра камбала, която заговорила с човешки глас:
– Моля те, рибарю, не ме погубвай. Аз не съм обикновена риба, ами омагьосан принц. Няма полза да ме убиваш, защото вкусът ми няма как да е добър. Пусни ме обратно в морето.
– Стига – отвърнал човекът, – няма нужда от толкова приказки. И без друго бих пожалил живота на всяка говореща риба.
Пуснал камбалата в кристалната вода и тя се гмурнала към дъното, като оставила подире си дълга кървава диря.

Рибарят се върнал у дома и разказал на жена си как хванал една камбала, но понеже била омагьосан принц, я пуснал да си иде.
– И нищо ли не поиска!? – ахнала младата съпруга.
– Не – отвърнал рибарят, – че какво да поискам!?
– Ох! – разлютила се тя. – Не виждаш ли в каква окаяна колиба живеем?! Можеше да си поискаш къща! Върви на морския бряг и кажи на омагьосания принц да ти даде нова къща. Знам, че ще получиш каквото поискаш.

Съпругът не мислел, че това е редно, ала все пак тръгнал към морето. Когато пристигнал, водата била зеленикаво-жълта. Човекът се изправил на брега и извикал:

В миг камбалата изплувала и попитала:
– И какво иска жена ти?
– Ох – отвърнал човекът, – съпругата ми Илзебил мисли, че трябваше да ти поискам нещо, задето те пуснах. И понеже не ще вече да живее в схлупената ни колиба, иска къща.
– Иди си у дома – отвърнала рибата, – тя вече има къща.

Прибрал се рибарят у дома и що да види – младичката му съпруга седи на пейката пред новата им къща. Щом го зърнала, го подканила:
– Влез вътре, съпруже. Я се огледай! Не е ли много по-хубаво!

Двамата влезли през малка веранда. Имали уютна гостна и спалня, кухничка и килерче с чудесни мебели, пълни с какви ли не полезни неща, всички от месинг и калай. А зад къщата имало дворче и китна градинка с цветя и зеленчуци.
– Ах! – зарадвал се рибарят. – Живот ще си живеем сега!
– Хм – отвърнала жената, – ще видим.

Седмица-две всичко вървяло от хубаво по-хубаво, но накрая съпругата рекла:
– Мъжо, виж какво ще ти кажа, тази къща едва ни побира, а дворчето и градинката са ни малки. Искам грамаден замък, иззидан от камък. Върви при камбалата да искаш замък.
– Жено – стреснал се съпругът, – нали тъкмо получихме къща. Не ща да се връщам тъй скоро. Може нищо да не получа.
– Какво искаш да кажеш? – сопнала се съпругата. – Камбалата лесно ще го направи – при това ще ѝ е приятно. Просто иди и поискай каквото ти казвам!

Рибарят поел с натежало сърце. Знаел, че това не е редно, но я послушал. Когато стигнал до морето, водата тъмнеела в сивкаво-синьо, изглеждала мрачна, но все пак спокойна. Той се изстъпил на брега и извикал:

– Какво има сега! Какво иска отново? – попитала камбалата.
– Ох – отвърнал притеснено рибарят, – съпругата ми иска да живее в замък, иззидан от камък.
– Върви си у дома. Тя вече седи пред портала – отвърнала камбалата.

Тръгнал си рибарят, като мислел, че се връща у дома, но когато пристигнал, заварил жена си пред портата на внушителен замък.

Тя го хванала за ръка и го подканила:
– Хайде да влезем!
Той тръгнал след нея към замъка. Слуги разтворили широко вратите пред тях и те прекосили огромна зала, покрита с мрамор. По стените висели грамадни гоблени, масите и столовете били от чисто злато, а от таваните висели кристални полилеи. Всички стаи били застлани с килими, а на трапезата били поднесени най-отбрани гозби и вино, при това в такова изобилие, че масата се огънала под тежестта им.

Зад замъка имало грамаден двор, обори с крави и конюшни с най-прекрасните жребци и карети. Имало чудно хубава градина с разкошни цветя и плодни дървета и парк, дълъг половин миля, в който подскачали елени, кошути и зайци – всичко, което някой би могъл да пожелае.
– Ела – подканила го съпругата му, – не е ли прекрасно?!
– Наистина – съгласил се предоволен рибарят, – от днес нататък ще живеем доволни и честити в замъка.
– Ще трябва да помислим – отвърнала съпругата, – да преспим, че утрото е по-мъдро от вечерта – и двамата легнали да спят.

Сутринта на зазоряване първа се събудила съпругата. Тъкмо слънцето се вдигало над хоризонта и пред очите ѝ се ширнала прекрасната земя. Нейният съпруг още се протягал, когато тя го сръчкала и казала:
– Ставай, човече. Само погледни през прозореца. Можем да властваме над цялата тази омайна земя. Иди при камбалата и кажи, че искаш да си крал.
– Да не си полудяла! – отвърнал сънен съпругът. – Защо ми е това?! Не ща да съм крал.
– Като не щеш, аз ще съм кралят.
– Хей, жено – смаял се съпругът, – как може ти да си крал? Камбалата няма да се съгласи.
– Човече – отвърнала жената, – върви право при нея и кажи, че искам да съм крал.

Когато рибарят стигнал до морето, водата била съвсем причерняла и се люлеела в мъртво вълнение. Човекът се изстъпил на брега и извикал:

– Е, какво иска сега? – попитала камбалата.
– Ох – със сподавен глас отвърнал съпругът, – иска да е крал.
– Иди си у дома – отвърнала камбалата. – Тя вече е крал.

Прибрал се той и когато доближил, останал смаян, защото сега палатът бил грамаден. Имал внушителна кула и разкошна украса, а на портата стояли пазачи. Видял множество войници с барабани и тромпети, а вътре всичко било от мрамор и злато, покрито с кадифе със сърмени пискюли. Щом вратите на тронната зала се отворили, в целия си блясък пред очите му се разкрил кралският двор. Рибарската съпруга седяла на висок трон от злато и брилянти със златна корона на глава и със скиптър от самородно злато в ръка, накичена с прескъпи гривни и пръстени. От двете ѝ страни стояли в редици придворните дами, всяка с една глава по-ниска от предишната.

– Ах – смаял се рибарят, – ти сега си крал, нали?
– Да – отвърнала съпругата, – сега съм крал.
Известно време той я съзерцавал в захлас. Накрая промълвил:
– Ах, съпруго моя – същинско чудо е, че ти си крал! Ех, каквото станало, станало. Сега нищо повече не ни трябва!
– Не, съпруже – възразила жената, която вече не я свъртало на едно място. – Времето сега едва се влачи, не издържам повече. Искам да съм кайзер.
– Боже, жено – изумил се рибарят, – за какво ти е да си кайзер?
– Ей – тропнала тя с крак сърдито, – заминавай при камбалата. Искам да съм кайзер!
– Боже, жено – въздъхнал съпругът, – как ще те направи някаква си риба кайзер, пък и повече не искам да я моля.
– Аз съм кралят, ти – просто мой съпруг. Тръгвай веднага!

Рибарят поел към морския бряг, но докато крачел, си мислел „От това няма нищо добро да излезе. Що за безобразие – тя да е кайзер. Накрая на камбалата ще ѝ писне от нас.“ Когато стигнал морето, водата била черна и мрачна, могъщ вятър бръснел водната повърхност и застрашително надигал вълните. Рибарят се изстъпил на брега и извикал:

– Е, какво иска сега? – попитала камбалата.
– Ох, камбало – изпъшкал той, – жена ми иска да е кайзер.
– Иди си у дома – отвърнала камбалата. – Тя вече е кайзер.

Когато се върнал, дворецът бил от полиран мрамор със статуи от алабастър и златна украса. Войници марширували пред входа, биели барабани и надували тръби.

А вътре барони, графове и херцози прислужвали вместо слуги. Те самите му отворили вратите, които били от чисто злато. А когато влязъл вътре, жена му седяла на трон от самородно злато, две мили висок, на главата си с огромна златна корона, украсена с диаманти и рубини. В едната си ръка държала скиптър, а в другата имперския глобус. От двете ѝ страни в шпалир стояли стражи, всеки с една глава по-нисък от съседа си. Най-високите били невиждани гиганти, две мили високи и редиците свършвали с най-малките джуджета, не по-високи от кутлето ми. Край рибарската съпруга се тълпели множество принцове и херцози. Съпругът ѝ пристъпил към нея и рекъл:
– Съпруго моя, май сега си кайзер?
– Да – отвърнала тя, – сега съм кайзер.
– Ах – възкликнал рибарят и известно време смаяно я гледал, – истинско чудо е, че си кайзер.
– Съпруже – отвърнала тя, – какво си се изстъпил като някой истукан?! Сега съм кайзер, но вече искам да съм папа.
– Боже – смаял се рибарят, – за какво ти е да си папа?
– Човече – тропнала тя с крак, – искам да съм папа!
– Жено, недей така – примолил се рибарят, – не може една камбала да те направи папа. Той е един-единствен за всички християни. От това няма нищо добро да излезе.
– Спри да бръщолевиш глупости, човече – пресякла го тя. – Щом успя да ме направи кайзер, ще ме направи и папа. Заминавай веднага!

И така, поел рибарят към морския бряг, но се чувствал като смазан. Тресял се целият, а и краката му не го държели. Извил се силен вятър и зафучал страховито. Във водата се надигали вълни, спускали се към брега и една след друга с грохот се разбивали. Корабите се люшкали насам-натам безпомощно в бурното море. Макар в средата все още небето да синеело, хоризонтът бил окъпан в кървавочервено, сякаш се задавала могъща буря. Рибарят се изстъпил на брега и се провикнал:

– Е, какво иска сега? – попитала камбалата.
– Ох – отвърнал човекът, – сега иска да е папа.
– Иди си у дома – отвърнала камбалата. – Тя вече е папа.

Той тръгнал и когато пристигнал, видял огромна катедрала, заобиколена от дворци. Проправил си път през тълпите и влязъл. Вътре греели хиляди свещи и сред невиждан църковен разкош съпругата му, пременена в злато, седяла на още по-висок трон и носела три златни корони. От двете ѝ страни били наредени свещи – най-големите като най-високата кула, най-малките колкото кухненски свещици. Всички крале и императори били на колене пред нея и целували нозете ѝ.

– Жено – рекъл съпругът, като се огледал наоколо, – същинско чудо е, че вече си папа. Сега трябва да си доволна.
– Ще си помисля за това – отвърнала съпругата.

Двамата легнали да спят, но от честолюбие и алчност нея сън не я хващало. Въртяла се клетницата в леглото и не можела да спре да мисли какво още да поиска. За беда не ѝ хрумвало нищо. Изтекла нощта, слънцето се надигнало и огряло света. Тя седнала до прозореца и си казала: „А-ха, бих могла да карам слънцето и луната да изгряват!“ Смръщила се и сръгала с лакът съпруга си:
– Ставай и върви при камбалата. Искам да съм Господ.
Съпругът бил все още сънен, но тези думи тъй го стреснали, че паднал от леглото.
– Жено – ахнал той, – какви ги говориш! Не ти ли стига, че си папа!
– Не – троснала се съпругата. – Мира нямам, че слънцето и луната не изгряват по моя заповед. Искам да съм Господ!
– Уви – замолил се той и паднал пред нея на колене, – камбалата не може да стори това. Моля те, примири се с това което си, остани си папа.
Тези думи тъй я разгневили, че косата ѝ се изправила като на луда и тя се разкрещяла:
– Повече няма да търпя това! Няма ли да тръгваш?
Нещастникът се разтресъл от ужас. Отвън се развилняла страховита буря – изтръгвала дърветата и разтрисала планините из основи. Небето причерняло като катран, затрещели мощни гръмотевици. Надигнали се черни вълни, високи като църковни кули, всички с бели гребени отгоре. Тогава рибарят извикал, но сам едва чувал думите си:

– Е, какво иска сега? – попитала камбалата.
– Ох, ох – замънкал рибарят, – иска да е Господ.
– Иди си у дома. Сега седи пред старата ви колиба.

Та оттогава досега ненаситната съпруга си седи там.