Вълшебни приказки

Дрипавият продавач

6мин
чете се за

На малката ми дъщеричка Рут.

В подножието на голяма гола планина се издигал малък град, чийто жители непрестанно се оплаквали. Били вечно недоволни и нещастни.
– Нашият град е толкова малък, – нареждал бакалинът. – Никой не ни посещава и търговците никога не минават оттук с керваните си.
– Нямаме красиви сгради, нито хубави улици и площади, – казвали други, – а планината до нас е все начумерена и толкова гола – няма зеленина и изглежда все мрачна и заплашителна.
– Тук никой не може да натрупа богатство, – въздишали мързеливите.
– От зори до мрак трябва все да работим, работим, работим само за къшей сух хляб.

Дори децата били недоволни и по цял ден висели без работа по улиците или скрити на сянка, ако денят се случел горещ. Сякаш никой не виждал, че полето в подножието на планината било плодородно и богато, с буйна зеленина дълго време през годината. Когато снегът покриел планината, тя проблясвала на слънцето в искряща белота, а по залез цялата порозовявала.

Вярно било, че сякаш нищо не се случвало в този град, но макар че нямало много богати, там живеели само двама-трима бедняци. Никой нямал излишък за даване, затова хората здраво работели за прехраната си. Но непрестанно мърморели и не забелязвали хубавите неща в живота си.

Един ден, когато времето било ужасно горещо, а хората по-мързеливи от всякога, един продавач слязъл от планината в града, точно преди залез слънце. Жегата отминавала, лек бриз започнал да освежава въздуха и дори голата планина изглеждала красива под розовите лъчи на залязващото слънце. Огромните мрачни скали започнали да отразяват лъчите и заблестели като злато.

Продавачът забелязал това и въпреки че жителите не обръщали никакво внимание, той се провикнал със силен, изпълнен с музика глас:
– Сберете се, хора от този прелестен град на залязващото слънце. Тази планина блести като от чисто злато, всички покриви, минарета, куполи и кули отразяват розовеещите небеса! И при все това не сте щастливи! Елате тук при мен да ви продам щастие.

Хората силно се разсмели.
– Ама, че си глупав! – рекли те на продавача, – и къде намери тези странни дрехи?
– Да, колко плати за тях? – добавили децата.
– Нищо не съм плащал за прекрасните ми дрехи за пътешествия, – отвърнал продавачът.

Щом чули отговора, всички избухнали в бурен смях, защото човекът бил облечен в шарени парцали! Освен огромна кошница на раменете и дълго въже около кръста си, той почти нямал дрехи. Овехтялата му чалма била цялата на дупки, през които се провирали непокорните му рошави коси по странен начин.
– Сигурно ти трябва цял час, за да си развиеш чалмата, – рекъл някой.
– Не, не, – отвърнал продавачът, като си свалил чалмата с грациозен поклон и отново я поставил на главата си, а всеки косъм по чудо намерил своята дупка!

– Ти май не си обикновен продавач, господин чужденецо, – подхвърлил Ахмед, продавачът на риба.
– Нали и аз това казах! – отвърнал продавачът. – Аз продавам щастие.
– Ако го продаваш евтино, – отвърнал Ахмед, – добре ще си живееш тук. Сваляй кошницата.

Огромната кошница скочила от раменете на скитника от само себе си и застанала с дъното нагоре в средата на тълпата, която се била струпала. Слисани, хората се взирали в нея.
– Няма как в нея да има каквото и да е, – рекли те.

В миг кошницата сама се обърнала – вътре наистина нямало нищо.
– Този е луд, – се провикнал Ахмед.
– Тази кошница е омагьосана, – додал Мустафа Бен, шивачът.

Продавачът нищо не казал, но подал единия край на въжето, намотано на кръста му, на едно от децата. То го хванало и започнало здраво да дърпа. Скитникът се завъртял като пумпал, толкова бързо, че хората едва успявали да го виждат, а въжето сякаш нямало край.

На земята се трупала намотка след намотка, докато въжената купчина станала голяма колкото кошницата. Тогава човекът спрял да се върти. Хванал единия край на въжето и го метнал във въздуха. То се развъртяло надалеч, стигнало до края на улицата и само се вързало за един стълб. Имало друг стълб, на няколко метра до странника и той заметнал към него другия край на въжето. То пак само се завързало, а хората забелязали, че въжето било точно толкова дълго, колкото разстоянието между двата стълба.
– Невероятно представление! – възкликнали всички. – Какво означава всичко това, господин продавач?
– Магазинът ми е вече отворен и съм готов за търговия, – отвърнал той.
– Но къде ти е стоката?
– Вие ще я доставите, – отвърнал човекът, докато вдигал кошницата си.
– Хайде сега, – развикал се той, – всички вие, които сте нещастни, съберете вътре своите нещастия и недоволства! Аз ще ви ги заменя за щастие.

Всички искали да се отърват от бедите си и се втурнали припряно да пъхнат своите нещастия в кошницата. Скоро тя се напълнила, но винаги имало място за още едно. Нямало мъж и жена от града да не оставят по нещо. Дори някои деца имали какво да пъхнат в кошницата.

– Внимание! Гледайте сега, – викнал продавачът като хванал кошницата и я метнал към въжето.

– Внимание! Гледайте сега, – викнал продавачът като хванал кошницата и я метнал към въжето. И чудо – тя застанала там като опитен въжеиграч.
– Свърши си работата, – заповядал продавачът и кошницата започнала да се плъзга по въжето. И по него, като пране на простор, увиснали всички хорски беди. Там висял болния крак на Ахмед, рижата коса на Мустафа Бен, болният зъб на една стара жена, патерицата на баба Йочки, празният джоб на Сюлейман, и още стотици странни неща. Всяка причина за нещастие и недоволство в града увиснала на въжето.
– Слушайте сега, добри хора от града на залязващото слънце, – викнал продавачът със своя силен, изпълнен с музика глас. – Денят бързо угасва, а аз не мога да остана при вас. Обещавам да заменя всяко нещастие за щастие. Ето как ще стане това. Всеки да свали от въжето най-малката беда, която вижда.

В миг всички се втурнали напред в надпревара да грабнат най-дребното нещо. Но за своя огромна изненада, всеки решил, че собствената му беда е малка, а бедите на другите са по-големи. Само за минути просторът се изпразнил.

– Взе ли всеки възможно най-малката беда? – извикал продавачът.
– Да, – отвърнал Мустафа Бен, докато пак си слагал рижата коса, но по-доволен с нея, отколкото без нея.
– Да, – повторили и другите в хор.
– Тогава радвайте се, добри хора от града на залязващото слънце, – отвърнал продавачът със своя силен, пълен с музика глас. – Елате при мен мои верни помощници, – и при тези думи кошницата скочила на раменете му, а въжето в миг се навило около кръста му съвсем само.
– Сбогом! Бъдете доволни и благодарни, – запял продавачът с весел глас.

Хората стояли и гледали как изкачва голата планина, която още блестяла като злато на залязващото слънце. Когато стигнал върха, той им махнал с ръка и изчезнал.

Оттогава хората в онзи град станали щастливи.

КРЕДИТ: The Ragged Pedlar – Jewish fairy tales and fables, Aunt Naomi (Gertrude Landa) 1908, ПРЕВОД от английски език Лорета Петкова ©prikazki.eu 2021, ИЛЮСТРАЦИЯ: E.Strellett & J.Marks

Подобни приказки