Принцеса Розет

Живели някога крал и кралица, които имали две чудесни момчета и мъничка дъщеря – тъй омайна, че който я зърнел, не можел очи да откъсне от нея. Дошло време за кръщенето на момиченцето и кралицата, по обичая, поканила на церемонията и тържествения обяд всички феи, които живеели наблизо.

Когато угощението свършило и феите се надигнали да си ходят, кралицата казала:
– Моля ви, нека спазим традицията. Предскажете ми какво ще стане с Розет?
Така се казвала малката принцеса.
Феите се спогледали и отвърнали, че са забравили да вземат магичните си книги и ще дойдат друг път да кажат.
– Ах! – възкликнала кралицата. – Много добре знам какво значи това – няма нищичко добро за казване, но поне ви моля да не го криете.
След дълги молби и увещания вълшебниците отстъпили:
– Мадам, страхуваме се, че Розет ще довлече големи беди на своите братя – дори може заради нея те да срещнат смъртта си. Само това можем да предречем за скъпата Ви дъщеря. Толкова съжаляваме, че няма нещо по-хубаво за казване.

Те си тръгнали и оставили кралицата напълно съкрушена. Кралят забелязал и я попитал какво става. Тя отвърнала, че е прела твърде дълго до камината и цялата къделя лен на хурката ѝ изгоряла.
– О! Това ли било? – засмял се той, качил се на тавана и донесъл толкова лен, че и сто години да преде, не би го изпрела.

Но тъгата на кралицата не се разсеяла и кралят пак попитал за причината. Тя отвърнала, че се разхождала край реката и едната ѝ зелена сатенена пантофка паднала във водата.
– О! Това ли е всичко? – възкликнал кралят и повикал всички обущари в кралството.
Скоро те направили пет хиляди чифта зелени сатенени пантофки за кралицата, ала тъгата ѝ не се разсеяла.

За трети път кралят я попитал какво става и тя отвърнала, че тази сутрин закусвала твърде бързо и заедно с кашата глътнала сватбения си пръстен. Но кралят добре познавал своята съпруга, пък и този пръстен бил у него, та възразил:
– О! Това не е истина, защото твоят пръстен е в кесията ми.
Кралицата потънала в земята от срам, пък и като видяла колко е загрижен за нея съпругът ѝ, разказала всичко и накрая го помолила да измисли как да попречат на бедите, които ги грозят.
Сега пък кралят много се натъжил. Накрая, след дълго мълчание, промълвил:
– Не виждам как да спасим синовете си, освен да отсечем главата на Розет още сега, докато е малка.
Кралицата заплакала горко и обявила, че предпочита нея да обезглавят и че той трябва да измисли нещо друго, защото никога няма да приеме това. Двамата мислили, мислили, но нищичко не измислили. Един ден кралицата научила, че в обширната гора до техния замък в хралупата на вековно дърво живее възрастен отшелник. Хората на тълпи се стичали при него и тя решила: „Ще ида при него за съвет. Може той да знае как да попречим на бедите, които феите предрекоха.“

Рано на другата сутрин тя яхнала красиво бяло муле, подковано със злато, а две придворни дами препуснали след нея с красивите си жребци. Когато навлезли в гората, дамите слезли и продължили пеша, защото дърветата растели толкова нагъсто, че животните не можели да минат. Лека-полека стигнали до хралупата на отшелника. Щом ги видял, старецът се смръщил, защото никак не обичал дами, но когато разпознал кралицата, рекъл:
– Добре дошла, кралице. Какво си дошла да ме питаш?

Кралицата разказала за ужасното предсказание на феите и помолила за съвет. Отшелникът отвърнал, че трябва да затворят Розет в някоя кула и да не ѝ дават да излиза. Тя благодарила и щедро го наградила, а после забързала към двореца да каже на краля.

Щом чул съвета, той заповядал възможно най-бързо да се вдигне висока кула и заключили вътре принцесата. Кралят, кралицата и двамата ѝ братя ходели всеки ден да я виждат и да разведряват дните ѝ. Големият брат се казвал „Великия Принц“, а втория „Малкия Принц“. Те предано обичали сестра си, защото била най-сладката мъничка принцеса на света и най-леката ѝ усмивка струвала повече от сто кюлчета злато. Когато Розет навършила петнайсет години, Великия Принц отишъл при краля и попитал дали не е време да я омъжат, а Малкия Принц попитал същото майка си.

Смаяли се техни величества как синовете им са се сетили за това, но нищо не казали. Скоро двама родители се разболели и починали в един и същ ден. Всеки ги оплаквал, а Розет най-много от всички. Камбаните в цялото кралство неспирно и тъжно звънели.

Сбрали се херцозите и кралските съветници, казали на Великия Принц да седне на златния трон и го коронясали с диамантена корона. В миг залата гръмнала от тържествени възгласи:
– Да живее кралят! Да живее кралят!
После хората в цялото кралство дълго се радвали и празнували.

Един ден новият крал и брат му си казали:
– Сега ние сме господари. Време е да извадим сестра си от онази мрачна кула, защото тя се измъчи.
Трябвало само да прекосят градината, за да стигнат до високата кула, която се издигала в единия ъгъл. Розет бродирала, но щом ги видяла, скочила, хванала ръката на краля и извикала:
– Добро утро, мили братко. Сега, когато си крал, моля те да ме освободиш от тази мрачна кула, защото едва издържам тук.
После горко заплакала, но кралят я целунал и рекъл да спре сълзите си, защото точно затова идвали – да я извадят от тук и да я заведат в прекрасния замък. Малкия принц ѝ подал цяла шепа захаросани бадеми, които носел за нея и казал:
– Побързай да излезем от тази грозна кула. Скоро кралят ще вдигне голяма сватба за теб.

Когато Розет зърнала красивата градина, пълна с цветя и плодове, със зелена трева и искрящи фонтани, толкова се смаяла, че загубила дар слово, защото през живота си не била виждала нищо подобно. Тя се огледала възхитена, а после се втурнала насам-натам да бере цветя и плодове, а малкото ѝ кученце Фриск, което било ярко зелено и само с едно ушле, заподскачало пред нея с весел лай:
– Бау-бау-бау! – и хоп! претърколило се на кълбо по най-невероятен начин.
Всички се забавлявали с лудориите на Фриск, но внезапно той зарязал игрите и се втурнал към близката горичка. Принцесата хукнала след него и за своя радост зърнала паун с разтворена под слънцето опашка. Ахнала Розет – през живота си не била виждала нищо по-хубаво. Очи не можела да откъсне от птицата и, захласната, така си и останала, докато кралят и принцът не дошли да попитат какво я е впечатлило тъй много. Тя посочила пауна и попитала какво е това, а те отвърнали, че това е птица, с която хората понякога се хранят.
– Ах! – възкликнала принцесата. – Как смеят да погубват такова прекрасно създание за храна? Кълна се, че няма да се омъжа за никой друг, освен за краля на пауните и когато стана кралица, ще се погрижа никой от поданиците ми никога да не яде пауни.
Тези думи направо смаяли краля.
– Но, сестричке – възразил той, – къде ще намерим краля на пауните?
– О, където желаете, Ваше Величество – отвърнала тя, – но аз никога няма да се омъжа за друг.

Завели Розет в красивия замък заедно с пауна и го пуснали да се разхожда край терасата пред нейните прозорци, за да може тя винаги да го вижда. Пристигнали придворните дами да поздравят принцесата и ѝ поднесли красиви подаръци – рокли, панделки, сладкиши, перли и брилянти, кукли и бродирани пантофки. Тя ги посрещнала много любезно и тъй прекрасно и грациозно казала „Благодаря!“, че очаровала всички.

През това време кралят и принцът обмисляли как да намерят краля на пауните, ако изобщо има такъв крал на света. Поръчали портрет на принцесата, който толкова приличал на нея, че никой не би се изненадал, ако портретът проговорел. После казали на Розет:
– Щом няма да се омъжиш за никой друг, освен за краля на пауните, ще тръгнем по широкия свят да го търсим. Ако го открием, много ще се зарадваме. През това време ти ще управляваш кралството.
Принцесата благодарила за всичко, което правят за нея, обещала всеотдайно да се грижи за кралството и казала, че едничкото ѝ забавление, докато ги няма, ще е да гледа пауна и танците на Фриск.

И така двамата братя поели на път, спирали всеки срещнат странник и го разпивали:
– Чувал ли си за краля на пауните? Знаеш ли къде се намира?
Ала отговорът винаги бил „Не, не.“

Вървели, вървели и стигнали толкова далеч, колкото никой преди тях не бил стигал и ето че се озовали в кралството на майските бръмбари.

През живота си не били виждали толкова бръмбари, при това тъй шумно бръмчали, че кралят се уплашил да не оглушее завинаги. Попитал най-видния бръмбар дали знае къде се намира кралят на пауните.
– Ваше Величество – отвърнал той, – неговото кралство не е далеч от тук, но Вие сте вървели по най-дългия и заобиколен път.
– А ти откъде ме познаваш? – попитал кралят.
– О! – отвърнал майският бръмбар – ние всички добре Ви познаваме, защото всяка година прекарваме два-три месеца във Вашата градина.
При тази вест кралят и принцът се сприятелили с него и всички заедно ръка за ръка тръгнали да похапнат. После техният любезен домакин им показал всички чудеса на необикновеното си кралство, където и най-малкото зелено листенце струвало колкото кюлче злато, че и повече. На другия ден братята пак поели на път, но сега, понеже знаели накъде да вървят, не обикаляли много. Лесно се досетили, че са пристигнали на правилното място, защото на всяко дърво били накацали пауни и крясъците им се носели надалеч.

Когато пристигнали в града, видели множество мъже и жени, облечени в дрехи от паунови пера, които явно смятали за по-красиви от всичко друго на света.

Скоро забелязали краля, който се возел в красива малка каляска от злато. Теглел я впряг от дванайсет пауна. Каляската била украсена с брилянти, които искрели под слънцето. Двамата братя се зарадвали, когато видели, че кралят на пауните е толкова красив, колкото е възможно да бъде млад мъж. Имал златиста къдрава коса, бледо лице и носел корона от паунови пера.

Когато видял братята на Розет, кралят разбрал, че са чужденци, спрял каляската и изпратил да ги повикат. Те почтително го поздравили с думите:
– Ваше Величество, дойдохме от далечна страна, за да Ви покажем един прекрасен портрет.

И при тези думи извадили портрета на Розет от торбата. Кралят дълго и мълчаливо се взирал в портрета. Най-сетне казал:
– Не мога да повярвам, че на света има толкова красива принцеса!
– В действителност е сто пъти по-красива – отвърнали братята.
– Струва ми се, че си правите с мене шега – отвърнал кралят на пауните.
– Ваше Величество – обадил се принцът, – брат ми е крал като Вас. Казва се „Великия Крал“, а аз „Малкия Принц“. Това е портретът на сестра ни, принцеса Розет. Дойдохме да Ви помолим да се ожените за нея. Тя е толкова добра, колкото красива и ще ѝ дадем в зестра един товар злато.
– О! Съгласен съм от все сърце – отвърнал кралят. – Аз ще я направя много щастлива. Ще има каквото пожелае и нежно ще я обичам, но ви предупреждавам, че ако не е толкова красива, колкото ми казвате, ще ви отсека главите.
– Така да е! – отвърнали братята на един дъх.
– Много добре. Ще ви пази стража, докато принцесата пристигне – отвърнал кралят на пауните.

Принцовете били толкова убедени, че Розет е много по-красива от портрета, че без да възразяват, се съгласили. Към тях се отнасяли много добре и за да не скучаят, кралят често ги навестявал. А колкото до портрета на Розет, кралят на пауните ден и нощ го съзерцавал и не вършел нищичко друго.

Тъй като двамата братя не можели да напускат двореца, изпратили писмо до принцесата, в което ѝ писали да вземе всичките си скъпоценности и колкото може по-бързо да дойде при тях, защото кралят на пауните я чака да се ожени за нея, но премълчали, че са под стража, за да не я плашат.

Когато Розет получила писмото, хукнала да се похвали на всички, че кралят на пауните е намерен и тя ще се омъжи за него.

Гръмнали топове и фойерверки озарили нощното небе. На всички поданици раздали торти и сладкиши. Три дни посрещали посетителите на принцесата с невиждани почести, филия конфитюр и славеево яйчице. След тези забавления принцесата раздала куклите си на своите приятели и поверила кралството на най-мъдрите съветници в града, като им заръчала да се грижат за всичко, да не пилеят пари, а да пестят, докато се завърне кралят и да не забравят да хранят нейния паун. После се стегнала за път, като пожелала да я придружат само малкото зелено кученце Фриск и нейната дойка с дъщеря си.

Най-краткият път до кралството на пауните бил по море. Със себе си взели зестрата – един товар злато и рокли за принцесата, достатъчни за десет години, ако всеки ден облича по две. С песни и смях трите стигнали до пристанището.

Дойката приближила един лодкар и попитала:
– Можеш ли, можеш ли да ни закараш до кралството на пауните?
Той отвърнал:
– Не, не!
А тя възразила:
– Трябва, трябва да ни закараш.
Той свил рамене:
– Ей сега, сега.
Дойката пак попитала:
– Ще ни закараш ли? Ще ни закараш ли?
И лодкарят приел:
– Да, да.
Тогава тя се привела и прошепнала на ухото му:
– Ще ли ти се да спечелиш торба злато?
Той се засмял:
– Разбира се, как да не ща.
– Ще ти кажа как ще стане – отвърнала тя.
– Нищо повече не искам от това – потвърдил лодкарят.
– Е – рекла дойката, – тогава тази вечер щом принцесата заспи, ще ми помогнеш да я хвърлим в морето. Щом потъне, ще облека с красивите ѝ дрехи дъщеря си и кралят на пауните с радост ще я вземе за жена. За награда ти ще получиш торба злато.
Лодкарят, смаян от това, възкликнал:
– Ужасно е да се удави тази хубава принцеса!

Все пак дойката успяла да го убеди. Щом се спуснала нощта и принцесата заспала дълбоко с Фриск, свит на кълбенце в краката ѝ, подлата жена довела лодкаря и дъщеря си. Тримата вдигнали принцесата с все пухеното ѝ легло, дюшека, възглавниците, завивките и чаршафите и всичко метнали в морето, без дори да я събудят. За късмет леглото на принцесата било напълнено с пух от феникс, който е изключително рядък и никога не потъва във вода. Затова Розет продължила да плава като в лодка. Скоро ѝ станало студено, размърдала се и Фриск се събудил. Скочил от своята възглавничка и щом подушил солената вода тъй близо, бясно залаял. Лаел тъй дълго и шумно, че разбудил всички риби в морето.

Те се насъбрали, заплували край леглото и започнали да го бутат с големите си глави. Колкото до принцесата, тя в просъница си помислила: „Как пори нашата лодка водата! Радвам се, че рядко ми е тъй неудобно както сега.“

Злата дойка и лодкарят, които дотогава доста се били отдалечили, дочули лая на Фриск и си казали:
– За наш късмет това ужасно животинче и неговата господарка скоро ще се напият с морска вода. Да побързаме към брега, че кралството на пауните е съвсем близо.

Кралят изпратил сто каляски да ги посрещнат, всяка теглена с възможно най-необичайните животни. Имало лъвове, мечки, вълци, елени, коне, биволи, орли и пауни. Каретата за принцеса Розет теглели шест сини маймунки, които умеели да се премятат, да танцуват по въже и още множество смайващи номера. Носели дрешки от алено кадифе, пристегнати в кръста със златни катарами, а след каретата вървели шест прекрасни дами, избрани от краля да посрещнат и забавляват Розет.

Дойката направила всичко възможно да разкраси дъщеря си. Облякла ѝ най-красивата рокля на Розет и от глава до пети я покрила с брилянти. Но девойката била тъй грозна, че нищо не можело да прикрие това, а най-лошото било, че била смръщена, зла и непрестанно мърморела.

Щом слязла от лодката и придворните я зърнали, толкова се смаяли, че не успели думичка да кажат.
– Хей, я се размърдайте – викнала фалшивата принцеса. – Ако веднага не ми донесете нещо за ядене, на всички ви ще хвръкнат главите.
Те зашепнали едни на други:
– Хубава работа! Тя е толкова зла, колкото и грозна. Каква булка за горкия ни крал! Не си струваше да идва чак от другия край на света!
А девойката започнала да се разпорежда и без никаква причина да раздава шамари и да щипе всеки, който ѝ падне.

Тържествената процесията била дълга и напредвала бавно. Дъщерята на дойката седяла в каретата и се мъчела да прилича на принцеса. Но пауните, накацали по дърветата в очакване да я приветстват с шумни крясъци „Да живее нашата прекрасна кралица!“, щом видели фалшивата булка, не могли да се въздържат и закрещели:
– Ах каква грозница! Ах каква грозница!
Тя така се обидила, че наредила на пажовете:
– Веднага избийте нахалните пауни, които посмяха да ме обидят.
Но птиците ѝ се присмели и излетели нанякъде.

Продажният лодкар забелязал всичко и тихичко казал на дойката:
– Работата не върви добре. Трябваше дъщеря ти да е по-красива.
Но тя му се троснала:
– Млъквай, глупако, да не развалиш всичко.

Съобщили на краля, че принцесата наближава.
– Е – попитал той, – истината ли ми казаха братята? По-красива ли е от портрета?
– Ваше Величество – отвърнали придворните, – ще е добре, ако е красива поне колкото него.
– Вярно – съгласил се кралят. – И така да е, пак ще съм доволен. Да вървим да я посрещнем.
Те чували врявата, която все повече се надигала, но не знаели защо е. На краля му се сторило, че долавя думите „Каква грозница! Каква грозница!“, но решил, че се отнасят за някое джудже, което принцесата води със себе си. И през ум не му минало, че това се отнася за булката.

Кралят нямал търпение да види прекрасната принцеса, ала щом съзрял щерката на дойката, побеснял от яд и се заковал на място. Защото тя наистина била толкова грозна, че всеки можел да се изплаши.
– Какво! – провикнал се той. – Нима онези негодници са се осмелили да ме разиграват? Как посмяха да ми предложат това отвратително същество за жена? Запрете я в най-високата кула с нейната дойка и онзи, който ги доведе, а колкото до братята, ще им отсека главите веднага.

През това време Великия Крал и Малкия Принц, които знаели, че сестра им трябва вече да е пристигнала, очаквали всеки миг да ги извикат, за да я поздравят. Но вместо това, пристигнали стражите и ги хвърлили в тъмницата насред жаби и прилепи. Двамата потънали до вратове във вода и не можели да повярват на очите си.
– Що за мрачна сватба? – чудели се те. – Какво се е случило, че краля постъпва така? Май се канят да ни погубят.
Тази мисъл направо ги покрусила. Изтекли цели три дни, преди да узнаят съдбата си. Накрая пристигнал кралят на пауните и започнал да ги кори:
– Нарекохте се Крал и Принц – извикал той, – за да ме накарате да се оженя за сестра ви, ала не сте нищо повече от просяци, дето не струват и водата, дето пият. Набързо ще приключа с вас, мечът, който ще ви отсече главите, вече е наострен!
– Кралю на пауните – гневно отвърнал Великия Крал, – по-добре внимавай какви ги говориш! Аз също съм крал, колкото теб. Притежавам чудно кралство, одежди и корона, а хазната ми е пълна с алено злато и мога да го харча както си реша. Заканваш се да ни отсечеш главите – да не мислиш, че нещо сме ти отмъкнали?
В началото тази смела реч стреснала краля на пауните. А-ха да нареди да ги прогонят от кралството, но неговият пръв министър възразил, че не е редно тези двамата да се измъкнат безнаказано за такава голяма измама. Всички щели да им се присмиват. Обявили затворниците за измамници, които обещали красива принцеса за съпруга на краля, но когато пристигнала, се оказала грозно селско момиче.

Прочели това обвинение на затворниците, които се развикали, че са казали истината, че сестра им наистина е принцеса, по-прекрасна от пролетен ден и че има някаква тайна, която не могат да разбулят. Помолили за седемдневен срок да докажат своята невинност. Кралят на пауните бил тъй ядосан и отначало не се съгласил, но накрая с мъка успели да го убедят.

Докато това се случвало в съда, нека разберем какво ставало с истинската принцеса.

Когато пукнала зората, тя и Фриск били искрено изненадани, че са сам-сами насред морето без лодка и помощ. Принцесата толкова плакала, че накрая и рибите я съжалили.
– Уви! – нареждала тя. – Изглежда кралят на пауните е наредил да ме хвърлят в морето, защото му е хрумнало, че вече не ще да се жени за мен. Колко странно, нали щях да го обичам толкова много, и щяхме да сме безкрайно щастливи!
После заплакала още по-силно, защото не можела да спре да го обича.

Два дена морските вълни ги подхвърляли нагоре-надолу по морето, мокри и премръзнали от студ и толкова гладни, че когато принцесата видяла няколко стриди, ги хванала. Двамата с Фриск хапнали, макар че изобщо не ги харесали. Когато паднала нощта, принцесата така се изплашила, че казала на Фрик:
– Ох, моля те, не спирай да лаеш, че като нищо ще пристигнат камбалите да ни изядат!

Те приближили брега до едно място, където живеел сам-самичък беден старец в малката си къщурка. Щом дочул лая на Фриск, той си помислил: „Това трябва да са корабокрушенци.“ (защото кучета не минавали наоколо) и излязъл да види как да помогне. Скоро забелязал принцесата и Фриск да се носят по вълните. Розет вдигнала ръка и се провикнала:
– Ах, добри човече, спаси ме, че ще умра от глад и студ!

Щом чул жалния ѝ вик, дълбоко я съжалил, хукнал у дома и донесъл дълга кука за лодки. Навлязъл до шия в морето, ведъж-дваж едва не се удавил, но накрая успял да закачи леглото на Розет и да го издърпа на брега.

Розет и Фриск много се зарадвали, че отново са на суша и принцесата благодарила от сърце на стареца. После се увила в чаршафи и с изящна стъпка тръгнала с босите си крачета към къщурката. Там старецът разпалил огън със слама и после измъкнал от една вехта ракла роклята и обувките на жена си, които принцесата облякла. Макар и просто облечена, изглеждала невероятно очарователна и Фриск затанцувал край нея за да я порадва.

Старецът разбрал, че Розет е видна дама, защото завивките ѝ били от сатен и злато. Помолил я да му разкаже коя е, като я уверил, че може да му има доверие. Принцесата разказала всичко, накрая се разплакала и казала, че сигурно кралят на пауните е заповядал да я хвърлят зад борда.
– Ами сега, дъще, какво да направя? – попитал старецът. – Ти си велика принцеса, свикнала на разкош, пък аз мога да ти предложа само чер хляб и ряпа, което хич не ти подхожда. Да ида ли да кажа на краля на пауните, че ти си тук? Ако те види, със сигурност ще поиска да се ожени за теб.
– О, не! – извикала Розет. – Той е много жесток, щом опита да ме удави. Не му казвай нищо, но ако имаш някоя кошница, моля те да ми я дадеш.
Старецът ѝ дал една кошница, тя я завързала за вратлето на Фриск и му казала:
– Иди в града, намери там най-вкусната гозба и я донеси.
Фриск обиколил града, но по-вкусна гозба от кралската нямало, затова взел цялото гърне и го донесъл на Розет. Тя казала:
– Върни се в кралския килер и донеси от всичко най-хубаво.
Върнал се Фриск и донесъл в кошницата бял хляб, червено вино и разкошни сладкиши.

Когато кралят на пауните поискал да обядва, не намерили нито гърнето с кралската гозба, нито нещо хубаво в килера. Всички придворни смаяно се спогледали, а кралят бил ужасно ядосан.
– Е, добре – рекъл той, – щом няма какво, няма да обядвам. Но се погрижете за вечеря да има печено в изобилие.

Дошла вечерта и Розет поръчала на Фриск:
– Иди в града, открий най-добрата кухня и ми донеси най-хубавите парчета, които се пекат на шиша.
Фриск сторил каквото му било поръчано, но понеже нямало по-хубаво печено от кралското, влязъл тихичко в кухнята и докато готвачът бил с гръб, отмъкнал всичко, което се печало на шиша. За късмет месото било напълно готово и изглеждало така добре, че да огладнееш само като го погледнеш. Кученцето занесло кошницата на принцесата, а тя го пратила да я напълни с торти и захаросани бадеми от кралския килер.

Кралят, който останал без обяд, огладнял ужасно и поискал да сервират вечерята по-рано. Виж ти! – храната я нямало. Легнал си с празен стомах в много лошо настроение. На другия ден същото се повторило, и така три дена поред кралят нищичко не хапнал, защото храната му изчезвала тайнствено. Накрая първият министър решил да се скрие в някой ъгъл на кухнята и да не отделя очи от кралската гозба. Каква била изненадата му, когато зърнал ярко зеленото кученце да прибира храната в своята кошница и тихичко да се измъква. Министърът хукнал след него и го проследил до къщичката на добрия старец. Бързо се върнал при краля и казал, че знае къде отиват кралските обеди и вечери. Кралят направо се смаял и заявил, че иска да види всичко с очите си. Тръгнал, придружен от своя министър и един стражар стрелец. Пристигнали тъкмо, когато принцесата и старецът приключвали с вечерята.

Кралят наредил да ги заловят и овържат с въжета, а също и Фриск. Когато пристигнали в палата, някой рекъл на краля:
– Днес е последният ден на онези измамници. Ще им отрежем главите заедно с главите на тези крадци на обеди и вечери.
Тогава старецът паднал на колене и помолил краля да му позволи всичко да им разкаже. Докато говорел, владетелят за пръв път погледнал внимателно принцесата – до тогава му било жал да я гледа как плаче. Щом старецът казал, че името ѝ е Розет и че с измама са я хвърлили в морето, кралят на пауните се завъртял три пъти на пети, макар че едва се държал от глад на краката си. Хвърлил се да я прегръща, сам развързал въжетата и обявил, че я обича с цялото си сърце.

Изпратили слуги да изведат принцовете от затвора и те пристигнали натъжени, защото мислели, че ще ги убият. Довели също дойката, дъщеря ѝ и лодкаря. Щом братята се появили, Розет се втурнала да ги прегръща и целува, а предателите се хвърлили в краката ѝ да молят за милост. Кралят и принцесата били толкова щастливи, че им простили, а колкото до добрия старец, той бил щедро награден и прекарал дните до края на живота си в палата. Кралят на пауните обезщетил краля и принца за начина, по който се отнесъл с тях и направил всичко възможно да им покаже колко съжалява.

Дойката върнала всички рокли на Розет и товара със злато. Вдигнали веднага сватбата и оттогава всички заживели щастливо – даже и Фриск. Той се радвал на невиждан разкош и до края на дните си не получил нищо по-лошо за ядене от крилце на яребица.