Добрата малка мишка

Имало едно време крал и кралица, които тъй нежно се обичали, че били един за друг самата радост. Сърцата им туптели като едно и живеели в пълно съгласие. Всеки ден двамата ходели на лов за зайци и елени или на риболов за камбали и шарани. Танцували павàна и бурè на балове, похапвали печено месо и захаросани бадеми на тържествени угощения, развличали се с комедии и опери. Заедно се смеели, заедно пеели и за да е още по-весело, играели в стотици театрални пиеси. Поданиците им следвали техния пример и ревностно им подражавали – живеели весело и щастливо. Заради всичко това наричали кралството Страната на радостта.

Ала кралят, съсед на крал Радост, живеел напълно различно – бил враг на всички удоволствия. Обичал само рани и битки. Имал свирепо лице с огромна брада и хлътнали очи. Целият бил кожа и кости, облечен вечно в черно, а косата му стърчала на всички страни мръсна и мазна. За да му угодиш, трябвало да биеш и убиваш невинни странници. Кралят обожавал сам да беси престъпниците и с удоволствие ги измъчвал. Ако някоя майка предано обичала своето бебе, нареждал ѝ да се яви в двореца и пред очите ѝ кършел ръчиците на детето или му извивал врата. Това кралство наричали Страната на сълзите.

Чул жестокият крал за щастието на крал Радост. Сърцето му се изпълнило със завист и свикал огромната си армия, за да унищожи държавата на своя съсед. Хората, разтреперани от страх, зашушукали:
– С кого ще воюва? Няма да има милост за него.
Приготвили се и армията поела към земите на крал Радост. А той, щом получил лошата вест, веднага започнал да готви защитата си. Кралицата се изплашила до смърт и през сълзи предложила:
– Ваше Величество, нека избягаме. Да съберем колкото можем пари и да тръгнем накъдето ни видят очите.
Ала кралят възкликнал:
– Но мадам, какви ги говорите! Аз притежавам твърде много кураж, за да постъпя така. По добре да загина, отколкото да изляза страхливец.
Свикал своята армия, сбогувал се нежно с жена си, яхнал прекрасния си вихрогон и заминал.

Щом изчезнал в далечината, кралицата горко заплакала, сбрала ръце в отчаяна молитва и замълвила:
– Уви! Ако убият краля във войната, аз ще стана вдовица и затворничка, а жестокият крал ще ми причини стотици беди.
От тревоги не можела ни да спи, ни да се храни. Всеки ден пишела писма на своя любим и ето, една сутрин, когато погледнала към крепостната стена, видяла куриера да тича през глава към двореца. Тя му извикала:
– Хей, вестоносецо, хей! Какви са новините?
– Кралят е мъртъв – провикнал се той, – загубихме войната. Скоро тук ще нахлуе жестокият крал.
Горката кралица се свлякла в несвяст и я отнесли в леглото. Придворните ѝ дами се събрали край нея, заплакали и заскубали косите си – една за баща си, друга за сина си. Стоварила се най-тежката мъка на земята.

Внезапно се разнесли викове:
– Убиец! Разбойник!

Пристигал жестокият крал с всичките си презрени следовници, които посичали всеки, изпречил се на пътя им. Въоръжени до зъби, те нахлули в палата и се втурнали към покоите на кралицата. А тя, щом ги видяла, толкова се изплашила, че се мушнала в леглото и се скрила под завивките. Злодеят два-три пъти я извикал, но тя не проронила и дума. Той се ядосал и гневно изкрещял:
– Ако си решила да ме разиграваш, знай, че на часа ще те удуша!
Дръпнал завивките и раздрал корнета на главата ѝ. Прекрасните ѝ коси паднали по раменете ѝ, той ги усукал няколко пъти на ръката си и я метнал на гръб, сякаш е чувал жито. Изнесъл я и с нея яхнал грамадния си черен кон. Тя го помолила да я пожали, но той просто се изсмял и рекъл:
– Реви и се оплаквай колкото щеш! Това само ме разсмива и забавлява.

Повлякъл я към своето кралство и по целия път се кълнял, че сам ще я обеси. Едва се спрял, когато му казали, че тя очаква дете и е голям грях да се убива бременна жена. Тогава му хрумнало, че ако роди дъщеря, може да я омъжи за сина си и изпратил да повикат феята, която живеела наблизо, за да разбере дали детето ще е момиче или момче. Феята пристигнала и той я посрещнал с всички нужни почести и я забавлявал много повече от обичайното за него. После я завел на върха на кулата, където в мизерна тясна стаичка била заключена кралицата. Тя лежала на земята върху дюшек, не струващ и петак, и там ден и нощ плачела.

Щом феята я съзряла, сърцето ѝ се свило от жал. Прегърнала я нежно и рекла с тих глас:
– Кураж, мадам! Тези беди няма да са вечни. Надявам се дори да забързам техния край.
Тези думи поуспокоили кралицата, тя отвърнала на прегръдката на феята и я помолила да има милост над бедната пленница, която до скоро живеела в най-голямата радост, а сега в най-голямата мъка. Двете потънали в разговор, но скоро жестокият крал ги пресякъл:
– Хайде, стига комплименти! Дойдохме тук, за да науча дали тази робиня ще роди момче или момиче?
Феята отвърнала:
– Ще роди момиче, което ще е най-красивата и образована дама на земята – и незабавно благословила неродената принцеса с всякакви достойнства и почести.
– Ако излезе грозна и недодялана – троснал се жестокият крал, – ще я обеся на майчиния ѝ врат, а майката на някое дърво и нищо няма да ме спре.
След тези думи той излязъл с феята, без да благоволи дори да погледне добрата кралица, която горчиво плачела, защото си мислела: „Ох, как да постъпя? Ако родя прекрасно момиченце, той ще го даде на своя син, подобен на маймуна. Ако пък е грозна, заедно ще ни обеси. Докъде се докарах! Как да скрия детето си някъде, та никога да не го види?“

Наближавало времето малката принцеса да се роди и безпокойството на кралицата растяло все повече – нямала на кого да се оплаче, нито кой да я утеши.

Всяка сутрин тъмничарят, който я пазел, ѝ носел три сварени грахови зрънца с парче черен хляб. Кралицата отъняла като херинга – останала само кожа и кости. Една вечер, докато предяла (защото злият крал бил твърде алчен и я карал да работи ден и нощ), видяла мъничко мишле да излиза от дупчица в стената.
– Ах, скъпото ми мъниче, какво търсиш тук? – учудила се кралицата. – За целия ден имам само три зрънца грах. Ако щеш да не гладуваш, по-добре си върви.
Мишлето приближило още и още, а после затанцувало и заподскачало като маймунка. Кралицата така се забавлявала, че му дала единственото грахче, което ѝ останало за вечеря:
– Ето, мое скъпо мъниче – рекла тя, – хапни си. Нямам нищичко друго и ти давам с радост това.
Щом изрекла тези думи, на масата пред нея се появила чудесно изпечена яребица и два буркана с бонбони.
„Вярно казват хората – помислила си тя, – доброто дело не остава без награда.“
Хапнала малко, но заради дългото гладуване, нямала апетит. Подхвърлила няколко бонбона на мишлето, което все още дъвчело и то заподскачало още повече, отколкото преди вечерята.

Рано на другата сутрин тъмничарят донесъл три грахчета, които се търкаляли в огромна чиния, просто за да ѝ се подиграе. Мишлето тихо се прокраднало – излапало и граха, и хляба. Когато кралицата потърсила своята вечеря, нямало нищо. Ядосана, упрекнала мишлето:
– Ах, ти подло създанийце – възкликнала тя, – ако продължаваш така, ще ме довършиш от глад.
Тъкмо да покрие празната чиния и пред очите ѝ тя се напълнила с превъзходна гозба. Очарована, тя започнала да се храни, но скоро ѝ хрумнало, че след няколко дни жестокият крал ще заповяда да убият детето ѝ. Станала разплакана от масата, вдигнала очи към небето и промълвила:
– Ах! Какъв е смисълът да го спасявам?
Едва изрекла тези думи и видяла мишлето да си играе с няколко сламки. Вдигнала ги и започнала да ги сплита. „Ако имам достатъчно – помислила си тя – мога да направя кошница с капаци и да сложа дъщеричката си вътре. Ще я спусна през прозореца и ще я дам на някой състрадателен човек да се грижи за нея.“

Въодушевена от тази идея, кралицата неспирно работела. Слама имало предостатъчно – мишлето безспир носело в стаята още и още, после радостно подскачало. В отплата кралицата му давала трите си грахчета и на свой ред всеки път получавала разкошни гозби. Измъчената затворничка не спирала да се чуди кой ѝ изпраща тази чудесна храна.

Един ден кралицата се навела през прозореца да провери колко дълго трябва да е въжето за кошницата и забелязала долу дребна старица да се подпира на тояжката си. Жената вдигнала глава и  казала:
– Мадам, знам какво Ви тревожи и стига да искате, мога да Ви помогна.
– Ах, скъпа приятелко – откликнала въодушевено кралицата, – вечно ще Ви бъда задължена. Ако идвате тук всяка вечер, щом родя, ще спусна долу детето. Моля Ви добре да се грижите за него и ако някога забогатея, ще Ви обсипя със злато.
– Не съм алчна за злато – отвърнала старицата, – но съм много придирчива към храната – от всичко най-обичам тлъсти, охранени мишки. Ако хванете някоя в мансардата горе, утрепете я и ми я хвърлете. Аз не съм неблагодарна и всеотдайно ще бдя над детето.
Щом чула това, кралицата безмълвно заплакала и старицата, след като почакала малко, я попитала защо плаче.
– Защото – отвърнала горката затворница, – тук има едно единствено мишле, което идва в моята стая, но е тъй хубаво и мъничко, че не бих могла да го погубя.
– Какво?! – ядосала се старицата. – Милеете повече за едно презряно същество, дето гризе каквото му падне, отколкото за детето си! Така да е, мадам, тогава няма защо да Ви съжалявам. Запазете си добрата компания, пък аз и без Вас ще си намеря колкото мишки поискам. Хич не ме е грижа за Вас! – и с мърморене и сумтене тя се понесла нанякъде.

Макар че пред кралицата се появила чудесна вечеря и както обикновено мишлето дошло да танцува за нея, тя не вдигнала поглед от пода, а по бузите ѝ се стичали бистри сълзи.

Същата вечер принцесата се родила – приказно хубава и вместо да се разплаче, както новородените правят, тя се засмяла на скъпата мама и протегнала ръчички към нея, макар че още била съвсем слабичка. Кралицата нежно я гушнала и разцелувала, но с тъга си помислила: „Мое скъпо мъниче, ако попаднеш в лапите на жестокия крал, с живота ти е свършено.“
Положила дъщеричката си в кошницата и написала следната бележка:

Само след няколко мига пак отворила кошницата. Сторило ѝ се, че детенцето е още по-хубаво, пак го целунала и горчиво заплакала, без да знае какво да стори. Точно тогава пристигнало мишлето и скочило в кошницата.
– Ох, ти малко създание – въздъхнала кралицата, – колко скъпо ми струваш! Сигурно заради теб ще загубя скъпата ми Радостин. Всеки друг на мое място би те убил, за да те даде на придирчивата старица, но аз не мога дори да си помисля да го сторя.
А мишлето заговорило с човешки глас:
– Не съжалявайте, мадам. Моето приятелство не е така безсмислено, както Ви се струва.

Кралицата се изплашила до смърт, когато чула мишката да говори, но след миг страхът ѝ нараснал стократно, защото пред очите ѝ мишата муцунка започнала да придобива човешки черти, лапичките пораснали и се превърнали в ръце и крака.

Когато кралицата се осмелила пак да погледне, разпознала вълшебницата, която преди време дошла с жестокият крал и която била тъй мила с нея. Феята казала:
– Мадам, исках да изпитам сърцето Ви и разбрах колко е добро. Вие сте чувствителна и вярна приятелка. Ние, феите, притежаваме несметни богатства и мощ и единственото, от което имаме нужда, е искрено приятелство, което да подслажда живота ни, ала то тъй рядко се среща.
– Как е възможно, прекрасна госпожо – отвърнала кралицата, като я прегърнала – да е трудно да си намерите приятели, щом сте толкова могъща и богата.
– Да – отвърнала тя, – защото ни показват обич единствено за собствена изгода, а това не е истинско приятелство. Но Вие ме обикнахте в образа на мъничко мишле и в това няма нищо себично. Реших докрай да Ви изпитам, преобразих се в онази старица, дето Ви заговори, но Вие не изневерихте на приятелството ни.
След тези думи тя прегърнала кралицата, целунала кораловите устни на малката принцеса и я благословила:
– Дарявам те, скъпо дете, да бъдеш утеха на твоята майчица и да си по-богата от своя баща, да живееш цели сто години, винаги да си прекрасна, без болести, бръчки и никога да не остаряваш.

Кралицата, очарована от чудните дарове, благодарила от сърце и помолила добрата фея да вземе Радостин със себе си и да се грижи за нея, като добавила, че ѝ поверява изцяло детето си. Феята приела, сложила бебето в кошницата и я спуснала през прозореца. Ала докато пак се превърне в мишле и се слезе долу по въжето, детето вече го нямало. Тогава тя се качила отново при кралицата и казала:
– Ах! Планът ни пропадна! Моят враг, проклетата Клеветин, е отнесла принцесата. Тя е зла фея, която ужасно ме мрази и, уви, понеже е по-старша, е по-силна от мен. Нямам никаква идея как да измъкна Радостин от безмилостната ѝ хватка.

Щом чула тъжната новина, кралицата помислила, че от мъка ще умре. Заплакала безутешно и помолила своята мила приятелка все пак да потърси детето. През това време в стаята влязъл тъмничарят и видял, че затворницата вече не е бременна. Хукнал да каже на краля, който пристигнал да вземе детето, но клетата майка отвърнала, че пристигнала една непозната фея и насила отнесла малката принцеса. Злият крал тропнал с крак и загризал ноктите си ожесточено.
– Кълна се, че ще те обеся – креснал в отговор той. – И то на мига!
Повлякъл кралицата към гората, изкачил се на едно дърво и а-ха да я обеси, феята, станала невидима и тъй здраво го блъснала, че той се строполил от дървото и от устата му паднали четири зъба. Докато слугите се мъчели да ги напъхат обратно в устата му, феята отнесла кралицата с летящата си колесница в своя прекрасен замък. Там се грижела всеотдайно за нея и ако можело принцеса Радостин да бъде с тях, кралицата щяла да е напълно щастлива. Но колкото и да опитвала, малката мишка не успяла да открие къде е скрито детето.

С времето острата мъка на горката майка се притъпила. Изтекли петнайсет години и се разнесла мълвата, че жестокият крал ще жени сина си за своята пуйкарка, въпреки несъгласието на момичето. Било невиждано чудо проста слугиня да отказва да стане кралица, макар че сватбената рокля била готова и сватбата щяла да бъде толкова разкошна, че от стотици левги пристигали хора, само и само да гледат.

Малката мишка отишла да види пуйкарката с очите си. Влязла в птичия двор и я заварила облечена в груби ленени дрехи, боса и с мръсна забрадка на главата. По земята се търкаляли златни и сребърни рокли, диаманти, перли, панделки и дантели. Пуйките газели по тях, цапали ги и ги съсипвали. Девойката седяла на един грамаден камък. Синът на жестокия крал, куц и сляп с едно око, тъкмо грубиянски ѝ говорел:
– Ако ми откажеш сърцето си, ще те убия!
А тя му отвърнала гордо:
– Няма да се омъжа за теб. Ти си твърде грозен и зъл като баща си. Остави ме на мира с малките ми пуйки – тях обичам повече от разкошните ти дрехи.
Малката мишка я погледнала с възхищение, защото девойката била прекрасна като слънцето.

Щом синът на жестокия крал си заминал, феята се преобразила на стара овчарка, приближила и  поздравила:
– Добро утро, мило момиче, твоите пуйки изглеждат чудесно.
Младата пуйкарка погледнала мило старицата и отвърнала:
– Карат ме да ги напусна в замяна на мизерна корона – какво ще ме посъветваш?
– Мило дете – отвърнала феята, – короната е много красива, а ти не познаваш нито цената, нито нейната тежест.
– Добре я познавам – отвърнала гордо девойката – и затова не я искам. Но в същото време нито знам коя съм, нито къде са майка ми и баща ми. Нямам нито приятели, нито роднини.
– Ти си красива и достойна, детето ми – отвърнала мъдрата фея, – а това струва повече от десет кралства. Моля те, кажи ми, щом си нямаш никого, как се озова тук?
– Това се случи заради една фея на име Клеветин. Без причина тя все ме биеше и тормозеше. Един ден избягах и понеже не знаех къде да се скрия, спрях да помисля в гората. Там ме срещна синът на жестокия крал. Попита ме искам ли да работя в кралския кокошарник и аз приех, при това с голямо желание. От тогава се грижа за пуйките. Принцът често идваше да ги наглежда, та срещаше и мен. Уви, без капка мое желание, той така се влюби в мене, че направо се плаша.

Щом изслушала тази история, феята се зачудила дали всъщност девойката не е принцеса Радостин, затова я попитала:
– Дъще, как се казваш?
– Името ми е Радостин, на Вашите услуги – отвърнала тя.
От този миг нататък феята повече не се съмнявала, прегърнала девойката и я зацелувала. Накрая ѝ казала:
– Радостин, аз знам коя си. Много се радвам, че си толкова възпитана и образована, но ми се щеше да си по-спретната и чиста, защото ми приличаш на кухненска слугиня. Вземи онези хубави дрехи и се преоблечи.
Радостин, която била много изпълнителна, веднага свалила мръсната забрадка от главата си. Косите ѝ се разпилели по раменете, свлекли се на вълни до земята и блеснали, фини като златна сърма. С деликатните си ръчички девойката наляла вода от чешмата в птичия двор. Измила си лицето и то засияло бяло и нежно като перла от Ориента. Сякаш рози разцъфнали на моминските устни и бузи, дъхът ѝ лъхал на мащерка и цветя, а тялото ѝ било право като тръстика. Зиме някой би си помислил, че кожата ѝ е като сняг, а лете като лилия.

Когато девойката се пременила в разкошните дрехи и се накичила с диамантите, феята си казала, че прилича на видение и попитала:
– Скъпа Радостин, сега, когато си така добре облечена, коя мислиш, че си?
Тя се засмяла:
– Сякаш съм дъщеря на някой велик крал.
– Радва ли те това?
– Да, добра майчице – отвърнала Радостин с реверанс. – Щях много да се радвам.
– Е – отвърнала феята, – ами радвай се тогава. Утре всичко ще ти разкажа.

И след тези думи добрата вълшебница забързала към своя прекрасен палат, където кралицата предяла коприна. Малката мишка ѝ подвикнала:
– Готова ли сте, Ваше Величество, да си заложите хурката и вретеното, че не Ви нося най-добрите новини?
– Уви! – възкликнала кралицата. – След смъртта на крал Радост и загубата на Радостин, не бих дала и карфица за всички добри новини на света.
– Хей, хей! Стига с тази тъга – засмяла се феята. – Принцесата е в прекрасно здраве и току-що я видях. Тя е толкова красива, че само от нея зависи да стане кралица.
После разказала всичко от начало до край, кралицата се разплакала от радост, че дъщеря ѝ е толкова хубава и от мъка, че е станала пуйкарка.
– Докато ние сме велики владетелки в нашето кралство – рекла тя – и живеем в нечуван разкош, клетото дете беше отвлечено и е живяло в кокошарник. И през ум не ми е минавало, че дъщеря ми гледа пуйки!
– Клеветин е жестока! – поклатила глава феята. – И понеже знае колко Ви обичам, от яд и злоба е отмъстила на горкото дете. Ала съвсем скоро всичко ще свърши, залагам на това цялото си състояние.
– Аз няма да приема – заявила кралицата, – тя да се омъжи за сина на жестокия крал. Нека идем утре, да обявим своите претенции и да приберем принцесата.

През това време синът на жестокия крал, понеже много бил ядосан на Радостин, седнал под едно дърво и дал такава воля на мъката си, че завил като същински вълк. Чул го баща му, показал се на прозореца и извикал:
– Защо плачеш така и се правиш на глупак?
– Пуйкарката не ще да ме обича – отвърнал той.
– Какво, не ще да те обича ли? – ревнал жестокият крал. – Ей сега ще я накарам да те заобича или ще я убия.
Той повикал кралските стражи и поръчал:
– Доведете пуйкарката веднага. Така ще я подредя, че ще съжалява за това вироглавство.

Те отишли в птичия двор и заварили Радостин в бяла сатенена рокля, избродирана със златна сърма и розови диаманти и с над сто метра панделка по нея (В онези стари времена дамите са използвали толкова много панделка, че това не е преувеличено.). През живота си не били виждали такава изтънчена и прекрасна дама, в цялото ѝ величие. Помислили я за принцеса и не посмели да я заговорят. Тя учтиво ги попитала:
– Моля, кажете кого търсите?
– Мадам – отвърнали те, – търсим една малка нещастница, казва се Радостин.
– Ах! Това съм аз – рекла тя. – Какво искате?
Те в миг я сграбчили и от страх да не избяга, вързали ръцете и краката ѝ с дебело въже. Повлекли я към жестокия крал, който чакал със сина си. Щом я видял толкова прекрасна, злодеят не могъл да се въздържи и сърцето му леко потрепнало. Без съмнение щял дори да я съжали, ако не бил най-жестокият човек на света. Пристъпил напред и се изсмял в лицето ѝ:
– Ха-ха! Животинче дребно, жабо долна! Нямало да обичаш сина ми, така ли? Че той е сто пъти по-хубав от тебе! Само един негов поглед струва повече от теб цялата. Хайде, казвай веднага, че го обичаш, или жива ще те одера.

Принцесата, разтреперана като гълъбче, отвърнала с поклон:
– Ваше Величество, моля Ви, имайте милост – това е толкова жестоко. Дайте ми два-три дни да размисля как да постъпя и после нека бъде Вашата воля.
Синът, полудял от яд, настоял веднага да я одерат. Накрая решили да я затворят в една кула, откъдето се виждало единствено небето.

В този миг пристигнала летяща колесница с добрата фея и кралицата. Чули новините и горката майка горчиво заплакала и занареждала как нещастието все я преследва и как би предпочела детето ѝ да е мъртво, отколкото да се омъжи за сина на жестокия крал. Феята я успокоила:
– Кураж! Аз така ще ги разтърся, че хем ще сте доволна, хем отмъстена.

Щом жестокият крал си легнал в леглото, феята се преобразила на мъничка мишка и се мушнала под завивките му. А-ха да заспи и здраво го ухапала по ухото. Той ужасно се ядосал и се обърнал на другата страна, а тя ухапала и другото му ухо. Той закрещял:
– Убиец! Убиец!
Развикал се някой да дойде при него, стражите се втурнали вътре и видели нахапаните му уши, толкова кървящи, че кръвта не можела да спре. Докато търсели навсякъде мишката, тя се промъкнала в покоите на сина и го подредила по същия начин. Той се развикал за помощ и показал на слугите ушите си, целите изпохапани и надрани. За да го облекчат, му наложили лечебни лапи.

През това време малката мишка пак се върнала в покоите на жестокия крал, който тъкмо заспивал. Гризнала му носа и продължила яростно да го хапе. Той посегнал да я сграбчи, а тя му изпохапала и изподрала ръцете. Той се развикал:
– Милост! Аз съм загубен!
Тя скочила в устата му, изпохапала и бузите, и езика, и устните и очите му. Слугите влетели в кралската стая и заварили краля напълно смазан – едвам говорел, защото езикът адски го болял. Със знаци показал, че всичко това е сторила мишката. Те преровили цялото легло, надникнали във всяко кътче, но нея никъде я нямало.

Тя била отново в стаята на сина и го подредила още по-добре – издрала му здравото око. Напълно сляп, той скочил с меч в ръка и като полудял се втурнал към покоите на баща си, който също с меч в ръка бучал и крещял, че ще заколи всички, ако не хванат мишката на часа.

Видял сина си и в яда си го нахокал, но принцът бил тъй разярен, че не познал гласа на баща си и го нападнал. Жестокият крал, ужасно разярен, ранил сина си и в ответ също бил ранен. Облени в кръв, двамата се строполили на земята. Цялата прислуга, която мразела до смърт жестоките си господари и се подчинявали само от страх, спрели да се страхуват. Овързали краката и ръцете им с въжета и заявили, че с радост ще се отърват от тях. Така загинали жестокият крал и сина му.

Добрата фея знаела какво е станало, извикала кралицата и двете забързали към черната кула, където Радостин била заключена с четиридесет катинара. Феята чукнала три пъти с лесковата си пръчица. Портата веднага се отворила и след нея всички вътрешни врати. Заварили младата принцеса потънала в безмълвна тъга. Кралицата се хвърлила да я прегръща.
– Мое скъпо дете – захлипала тя. – Аз съм твоята майка, кралица Радост.
После разказала цялата история. Когато Радостин чула добрите новини, едва не умряла от радост. Коленичила в краката на кралицата и обгърнала коленете ѝ, обляла майчините си ръце със сълзи и ги целунала поне хиляда пъти. После нежно помилвала феята, която ѝ носела цяла кошница, пълна с безценни камъни, злато, гривни, перли и портрета на крал Радост в рамка от брилянти.
– Нека не пилеем време – подканила ги феята. – Трябва да завладеем страната. Да вървим в тронната зала и да изнесем пламенна реч пред народа.

Първа, със сериозно и строго лице, влязла вълшебницата, облечена в рокля с шлейф, дълъг поне три метра, а кралицата в рокля от синьо кадифе със златна бродерия и още по-дълъг шлейф (носели официалните дрехи със себе си). На главите си имали корони, бляскави като слънцето. Следвала ги принцеса Радостин, сияйна в своята скромност и хубост. На всеки срещнат тя се покланяла, мило и с достойнство. Тълпата ги следвала, любопитна да узнае кои са прекрасните дами. Щом залата до край се изпълнила, добрата фея заговорила. Обявила на поданиците на жестокия крал, че ги поверява на дъщерята на крал Радост, която виждат пред себе си и че най-сетне ще заживеят мирно и щастливо под нейното управление. Заявила, че ако приемат принцесата за своя кралица, феята ще ѝ намери съпруг, съвършен като нея самата, който ще е винаги приветлив и ще прогони тъгата от всяко сърце. При тези думи всички възкликнали:
– Да, да, тя ще бъде наша кралица. Тъй дълго бяхме тъжни и нещастни!
В миг отвред се разнесла весела музика и хората се хванали за ръце. Затанцували и запели край феята, кралицата и дъщеря ѝ.
– Да, да, тя ще бъде наша кралица!

Феята, кралицата и принцесата били посрещнати с истинска радост – никога досега тези изстрадали хора не били толкова щастливи. Опънали масите, яли пили и се веселили, а после си легнали и дълбоко заспали.

Когато принцесата станала на сутринта, феята ѝ представила най-прекрасния принц, който някой някога бил виждал. Вълшебницата го била довела с летящата си колесница от другия край на земята. Той бил също тъй прелестен като Радостин. Тя се влюбила на мига в него. От своя страна и той бил омаян от нея, а кралицата – на седмото небе от радост. Устроили богато угощение, дамите се пременили в разкошни рокли, а сватбеното тържество било най-радостното на земята.