Бялата кошута

Имало едно време крал и кралица, които живеели толкова щастливо, колкото човешкото щастие може да бъде. Двамата нежно се обичали и в ответ народът също ги обичал. Едно-едничко нещо помрачавало дните им – нямали деца.

Една пролет кралицата си казала, че нейният съпруг щял много повече да я обича, ако му дари наследници. Затова отишла да пие вода от прочут лековит извор в една вековна гора. От близо и далече хората с хиляди се стичали при вълшебните води – множеството било тъй голямо, че човек спокойно можел да си каже – цял свят и жена ми са там.

В гората имало още много фонтани, затова кралицата помолила своите придворни дами да я оставят сама, да се поразходят и позабавляват наоколо. Когато се отдалечили, тя се разридала с жален глас:
– Колко съм нещастна – занареждала тя, – че нямам деца! Беднячките, които едва преживяват, раждат колкото щеш. А клетата аз вече пета година моля небесата да ми пратят едно. Ох, дали ще умра без никога да имам деца? Никога! Никога! Ник…

Насред дума тя млъкнала, защото водата неочаквано се раздвижила. Изплувал един едър рак, покатерил се на брега и заговорил с човешки глас:
– Велика кралице, не плачи. Твоето желание ще се изпълни. Тук, съвсем наблизо, феите издигнаха великолепен палат, но Вие не можете да го видите, защото е ограден от вълшебни облаци, зад които човешкият поглед не може да проникне, ни човешки крак да прекрачи без водач. Но аз съм Ваша вярна закрилница и ако ми се доверите, ще Ви отведа там.

Кралицата внимателно изслушала феята на фонтана, защото говорела толкова хубаво, пък и не всеки ден се случвало да я заговори рак с човешки глас. Но предстояла още по-голяма изненада. Ракът енергично размърдал мустаци и преди да преброи до три, се преобразил в симпатична дребна старица в бяла рокля, поръбена с алено и снежнобяла коса с вплетени зелени панделки и изумруди. Тя се поклонила ниско и казала:
– Мадам, винаги може да разчитате на мен, защото Ви желая само добро.

Тя била тъй очарователна, че кралицата я целунала и след това двете, ръка за ръка, поели по една горска пътека. По нея феите ходели от палата до фонтана за вода. Насред пътя кралицата поспряла, за да разгледа наоколо и сърцето ѝ бързо затуптяло. Пред очите ѝ храстите внезапно се обсипали с рози и жасмин, а клоните така се увили, че заприличали на люлка, застлана с цветове и листа. Земята под краката им се покрила с теменужки, а в гигантските кедри над тях хиляди птички, всяка в различен цвят, пеели своята песен, но думите били едни и същи:

Кралицата още не се била отърсила от изненадата, когато в далечината пред нея един замък едва не я заслепил – блестял тъй прекрасно. Трябва да ви кажа, че подовете и стените били диамантени, както и всички стълбища, балкони, че дори и терасите. Искрели толкова силно, че заслепявали. Кралицата ахнала радостно и прикрила очи с ръка. А когато спрели пред дворцовата порта, тя попитала дребната старица дали всичко това не е сън?
– Мадам, няма нищо по-истинско – заявила феята на фонтана.

В този миг вратата на замъка се разтворила и от там излезли още шест феи. Ах, какви феи! Най-прекрасните, които са виждани някога. Всички дълбоко се поклонили и поднесли на кралицата по едно разцъфнало клонче с листенца от безценни камъни, за да си направи букет – роза, лале, анемония, лилия, напъпили карамфили и нарове.
– Мадам – казали те, – няма как да Ви изкажем по-голямо уважение от това да Ви поканим тук. Имаме удоволствието да Ви съобщим, че ще родите прекрасна малка принцеса, която трябва да наречете Дезирé. Не трябва да забравяте, че щом тя се роди, трябва да ни извикате, защото искаме да я надарим с всички възможни добродетели. Достатъчно е да вземете тези клончета и да произнесете името на всяко цвете, като си спомните феята, която го носи и в миг ние ще се озовем във Вашите покои.

Кралицата, на седмото небе от радост, прегръщала и целувала феите близо половин час. После те я поканили в палата, но диамантите тъй силно блестели, че кралицата не можела да държи очите си отворени. После излезли в градината. Нямало по-прекрасни плодове – кайсиите били по-едри от главата ѝ, а черешите трябвало да се режат на четвъртинки, за да се ядат. Вкусът бил тъй прекрасен, че кралицата решила до края на живота си да не яде нищо друго. Останала в палата до вечерта, накрая благодарила на феите за всичко, което сторили за нея и отрупана с подаръци се прибрала с феята на фонтана.

Когато кралицата влязла в двореца, заварила всички много разстроени, защото я търсили навсякъде и не могли да разберат къде се е дянала. Някои решили, че понеже е млада и хубава, може някой странник да я е отвлякъл, в което имало някакъв смисъл, защото тя говорела любезно с всеки. Щом я намерили, кралят отново се успокоил и дошъл на себе си.

Скоро кралицата разбрала, че феите са казали истината. В един прекрасен ден тя родила дъщеричка и я нарекла Дезире. После си спомнила заръката на феите, взела букета и нарекла всяко цвете по име, като си припомнила всяка фея една подир друга. Оооо! Те в миг се появили с ръце, отрупани с подаръци. Вълшебниците разцелували кралицата и невръстната принцеса и започнали да раздават даровете. Подарили ѝ прекрасна дантела и разкошни завивки със златни щампи на всички играчки, с които децата си играят. После поднесли детско легълце, при което кралицата ахнала – най-красивото, което някога било правено – от прекрасно екзотично дърво с балдахин от синя коприна с втъкани диаманти и рубини.

После феите взели малката принцеса на колене – дълго я гушкали и целували, защото била тъй сладка и добра. Една фея я нарекла да е добродетелна, друга да бъде красива, трета да има късмет, четвърта да бъде умна, пета ѝ пожелала дълголетие и здраве. Дошъл ред на последната и тя пожелала на Дезире сполука във всичко, с което се захване.

Кралицата им благодарила хиляди пъти за добрината и щедрите дарове. Внезапно вратата се отворила и огромният рак – толкова огромен, че едва минал през вратата – влязъл, като полюшвал мустаци.
– Ах, неблагодарна кралице – възкликнала феята на фонтана, – изобщо не си даде труд да ме повикаш. Как успя толкова бързо да ме забравиш, както и добрата услуга, която ти направих? Как успя всички други да поканиш, а мене забрави?
Кралицата много се засрамила от ужасната си грешка и смирено помолила за прошка. Уверила феята, че за миг не е забравила огромния си дълг към нея и я помолила да не оттегля своето приятелство, особено към малката принцеса.

Другите се уплашили, че феята на фонтана ще предвещае на бебето нещо зло и замолили:
– Мила сестро, не съди тъй строго кралицата. Тя е добра и съзнателно никога не би те обидила.
Феята на фонтана обичала любезности и те посмекчили гнева ѝ:
– Добре, няма да сторя всичко, каквото си бях намислила. Погрижете се принцесата да не вижда дневна светлина, докато не навърши петнайсет години, иначе дълбоко ще съжалявате. Само това ще ви кажа.
Ни жалният плач на кралицата, ни молбите на сестрите ѝ били от значение. Тя се оттеглила на заден ход, защото не желаела да съблича своя рачешки тоалет.

Кралицата замолила другите феи да предотвратят някак грозящата ги беда. Те се посъветвали и фея Лале казала, че ще издигнат дворец без врати и прозорци с подземен пасаж, по който да носят храна за принцесата. Тя щяла да остане там, докато навърши петнайсет години.

После феите замахнали леко с вълшебните си пръчици и сътворили разкошен палат от чисто бял мрамор, в който всички подове и столове били от скъпоценни камъни.

Малката принцеса пораснала и станала красавица, надарена с всички добродетели, с които феите я благословили. От време на време те наглеждали своята кръщелница и ѝ носели пищни подаръци от всички краища на света. Но от всички най-благосклонна към детето била фея Лале. Тя често напомняла на кралицата да не пренебрегва заплахата и да не позволява принцесата да излезе на дневната светлина. Разбира се, кралицата всеки път обещавала никога да не забравя колко е важно това.

Когато наближил петнайсетият рожден ден на принцесата, кралицата разпратила портрета на хубавицата из всички най-могъщи кралски дворове по света. Трудно можело някой да устои на красотата ѝ, а един от принцовете така бил завладян, че се заключил с картината в кабинета си и разговарял с нея, сякаш самата принцесата била там.

Придворните го чули и доложили на краля, че синът му е полудял – стои по цял ден в покоите си и говори на някой, който не е там.

Кралят веднага извикал сина си и попитал вярно ли е това. Принцът решил, че това е сгоден случай, хвърлил се в краката на краля и си признал:
– Кралю честити, Вие решихте да ме ожените за принцеса Ноар, но аз съм влюбен в принцеса Дезире.
– Ти не си я виждал – възразил кралят. – Как успя да се влюбиш?
– Не съм виждал и принцеса Ноар, но имам портрети на двете – отвърнал принц Гериé (наричали го така, защото бил смел воин, спечелил три победи) – и Ви уверявам, че толкова обичам принцеса Дезире, че ако не оттеглите дадената дума на принцеса Ноар и не позволите да получа Дезире, ще умра и при това с радост, щом не мога да имам онази, която обичам.
– Значи говориш на картина? – попитал кралят. – Сине мой, станал си за смях на целия двор. Всички мислят, че си полудял.
– И Вие ще се смаете, ако видите тази картина – заявил твърдо принцът.
– Тогава донеси да я видя – отвърнал също тъй твърдо владетелят.

Скоро принцът пристигнал с портрета на принцесата. Кралят останал тъй поразен от невижданата хубост, че позволил на сина си да се ожени за прекрасната Дезире и обещал да оттегли дадената дума на принцеса Ноар.
– Мой скъпи Герие – рекъл той, – много бих искал тази хубавица да украси нашия двор.
Принцът целунал ръка на баща си, подвил коляно в поклон и целият сияел от радост. Помолил да изпратят съобщение не само на принцеса Ноар, но и на принцеса Дезире. Дълбоко се надявал пратеникът да бъде най-способният и богат човек. Случаят бил толкова специален, че двете дипломатически мисии били подготвени изключително внимателно.

Изборът на краля паднал върху сеньор Бекафиг, който носел това име заради изкусния си глас на певец. Младият благородник бил същински сладкодумец и притежавал пет милиона жълтици. Освен това искрено обичал принц Герие. На тръгване принцът заръчал:
– Скъпи Бекафиг, помнете, че животът ми зависи от успеха на Вашата мисия. Направете всичко възможно да получа ръката на принцесата и предайте, че нежно я обичам – после подал своя портрет, подарък за Дезире.
Свитата на младия сеньор Бекафиг била толкова многобройна и впечатляваща, че цели двайсет и три часа потрябвали да се източи.

Сбрали се хора от целия свят, за да гледат как процесията влиза в родния дворец на Дезире. Кралят и кралицата останали предоволни от внушителния кортеж и наредили гостът да бъде посрещнат с най-големи почести и внимание.

Бекафиг се изправил пред краля и кралицата, поднесъл своите почитания и предал своето съобщение. Накрая помолил да го представят и на принцеса Дезире. Колко се изненадал, когато отхвърлили тази молба!
– Сеньор Бекафиг, с голямо съжаление трябва да Ви откажа – отвърнал кралят – и ще Ви обясня защо. В деня, в който се роди принцесата, една сърдита фея предвеща да я сполети голямо нещастие, ако преди да е навършила петнайсет години, види дневна светлина.
– Нима трябва да се върна без нея? – попитал разочарован сеньор Бекафиг. – Принц Герие ме помоли да ѝ предам този подарък – и при тези думи подал портрета на краля.
Тъкмо се канел да добави още нещо, когато от портрета се разнесъл нежен, любящ глас:
„Скъпа Дезире, трудно можете да си представите с каква радост Ви очаквам. Елате по-скоро в нашия двор, където красотата Ви ще заблести така, че втори като него няма да има на света.“
Портретът не казал нищо повече, а кралят и кралицата толкова се впечатлили, че пожелали веднага да го покажат на принцесата.

Бекафиг приел и кралицата отнесла подаръка на дъщеря си. Тя останала очарована и макар че майка ѝ нищо не казала, се досетила, че става въпрос за нейната сватба, та не се изненадала, когато кралицата попитала:
– Съгласна ли си да се омъжиш за този човек?
– Мадам – отвърнала принцесата, – аз не съм тази, която избира. С радост ще се подчиня на Вашите желания.
– Но – продължила кралицата, – ако изберем този принц, ти дали ще си щастлива?

Принцесата поруменяла и отместила поглед, без дума да промълви. Кралицата я прегърнала и целунала, защото искрено обичала дъщеря си и знаела, че скоро ще се разделят – оставали само три месеца до нейния рожден ден.

Когато принцът научил, че не може да получи своята скъпа принцеса, преди да изминат още три месеца, много се натъжил. Нощем не можел да спи и силите му съвсем го напуснали. Усетил, че наближава сетния му час. Извикали най-добрите лекари, ала и те не успели да му помогнат. Кралят бил ужасно отчаян, защото много обичал сина си.

Другият пратеник бил приет от принцеса Ноар и предал желанието на принца да развали годежа, за да се ожени за друга.
– Господин посланик – започнала тя, след като го изслушала, – възможно ли е Вашият господар да мисли, че не съм достатъчно хубава или богата? Само погледнете моите владения и ще се уверите – те са толкова обширни, че краят им не се вижда, а колкото до парите – аз притежавам огромни сандъци, пълни догоре с жълтици и това може да потвърди всеки.
– Мадам – отвърнал посланикът, – мога да виня господаря си толкова, колкото е по силите на скромен поданик като мен. Ако аз седях на най-височайшия трон на света, щях да се считам за благословен от небесата, ако имах Вашето съгласие да го споделите с мен.
– Тези думи ВИ спасиха живота – отвърнала принцеса Ноар. – Можете да си вървите.

Когато феята на фонтана научила какво става, ужасно се ядосала и отворила своята книга с магии, за да провери дали наистина принц Герие е развалил своя годеж с принцеса Ноар заради Дезире. Да, наистина било така.
– Какво!? – креснала феята на фонтана – Тази проклета Дезире все някак успява да осуети плановете ми. Не! Аз няма да позволя това да се случи – откъде накъде?

Посланик Бекафиг се върнал спешно в двореца на Дезире и се хвърлил в краката на нейните родители. Съобщил им, че неговият господар е тежко болен от любов и скоро ще умре, ако не види принцесата.

Кралят и кралицата решили, че е най-добре принцесата да научи всичко, затова майката отишла при нея и разказала цялата история от начало до край, без да изпуска и зловещото предсказание, което тегнело над главите им от деня на раждането ѝ. Принцесата попитала дали няма как да спасят принца, ако я изпратят при него в карета със затъмнени прозорци.

Така и направили – в купето на каретата отделили специална част за принцесата, а през изкусно поставени завеси щели да ѝ подават храна и напитки, без да проникне и частица дневна светлина. Дезире се настанила вътре заедно с двете си придворни дами, Жирофлé и Лонг-Епин, готови за път. Целият двор, заедно с краля и кралицата, се разплакали заради раздялата с принцесата. На прощаване последната заръка на кралицата била:
– Грижете се за малката ми дъщеря и не позволявайте тя да види дневна светлина.
Младите придворни дами тържествено обещали, че всичко ще стане точно както желае.

Ала Лонг-Епин не била особено загрижена за принцесата. На всичкото отгоре щом видяла говорещия портрет, се влюбила в принц Герие и решила, че няма да позволи принцесата да се ожени за него – била твърдо решена да ѝ попречи.

По обяд, когато слънцето е най-високо, тя влязла в каретата на принцесата и с един огромен нож срязала завесата, за да влезе дневна светлина. Случило се нещо странно. Уж принцесата била сама в купето – тогава как така една бяла кошута изскочила през прозореца и избягала в гъстата гора? Лонг-Епин гледала и се чудела. После надникнала през прозорчето, ала вътре нямало никой. Принцесата била изчезнала!

Само за миг Дезире, преобразена в бяла кошута, потънала в гората, а вярната Жирофле хукнала след нея. Щом и тя се скрила, Лонг-Епин се преоблякла в дрехите на своята господарка и каретата продължила по пътя с фалшивата принцеса.

Когато пристигнала в двореца, тя се представила за Дезире, но принц Герие я погледнал с ужас, защото тя изобщо не приличала на красавицата от портрета. Роклята на Дезире стигала до коленете ѝ, а дългите ѝ кльощави крака стърчали под полата.
– Това не е принцесата от портрета – заявили едновременно принцът и баща му. – Ти май ни взимаш за глупаци!
Фалшивата принцеса отвърнала, че е измъчена от трудното пътуване и е ужасно да нарушават дадената дума.
– Как може да постъпвате така? – накрая проплакала тя.
Думите ѝ толкова вбесили сина и бащата, че изобщо не отговорили, ами я оковали във вериги и я хвърлили в тъмницата.

Сърцето на принца било толкова разбито, че решил до края на живота си да остане сам. Повикал своя верен Бекафиг, разказал му всичко и изпратил писмо до баща си:
„Ако никога повече не видя моята истинска принцеса – написал той, – Ви моля да оставите завинаги тази измамница в тъмницата и да я пазите добре.“

През това време принцесата тичала насам-натам в гората. Веднъж или дваж, тя се огледала във водата на един извор и щом се видяла, проплакала:
– Аз ли съм това? Аз ли съм тази кошута?
Накрая ужасно огладняла, похапнала трева и горски плодове и си намерила закътано местенце да пренощува.

Жирофле дълго бродила из гъстака да търси малката принцеса. Толкова обикаляла, че накрая се свлякла на земята от умора и заспала. На сутринта, докато търсела мъх сред папрата, принцесата попаднала на Жирофле. Щом я познала, тя приближила и я потъркала с носле, както правят кошутите, взряла се в очите ѝ и тогава Жирофле осъзнала, че това е принцесата, преобразена в бяла кошута. Погледнала и видяла как две едри сълзи се търкулнали от очите ѝ – вече нямала и капка съмнение, че това е нейната скъпа малка Дезире, затова нежно обвила врата ѝ с ръце и двете заплакали заедно.

Жирофле уверила принцесата, че никога няма да я напусне и ще остане с нея до края. В знак на благодарност кошутата повела Жирофле към дълбините на гората, за да ѝ покаже сладките плодове, които растат там. Ала по пътя Жирофле се развикала уплашена – щяла да умре от страх, ако трябвало да пренощува в това безлюдно място. Двете отново заплакали тъй жално, че трогнали добрата фея Лале и тя им се притекла на помощ.

Жирофле я помолила да върне човешкия вид на младата ѝ господарка, но феята отвърнала, че това е невъзможно. Успокоила ги, че ще направи всичко да ги защити и ги посъветвала да продължат напред. В средата на гората се намирала малката къщурка на една добра старица, която щяла да се погрижи за двете момичета. Нощем принцесата щяла да възвръща човешкия си вид, но трябвало много да внимават, защото това било възможно единствено нощем в тяхната стаичка.

Жирофле благодарила на феята и смело продължила след бялата кошута. И ето, точно в средата на гората, насред красива полянка видяла малката къщурка. Възрастната жена седяла на пейката отвън и ги чакала.
– Майчице – рекло момичето, – ще ни подслониш ли?
– Да, дъще – отвърнала тя. – Разбира се, че ще ви подслоня.
И веднага ги въвела във възможно най-уютната стаичка, която можете да си представите. Там имало две легла, целите драпирани в снежно бяло – прекрасни и чисти.

Когато навън започнало да притъмнява, Дезире отново се превърнала в принцеса. Щом видяла това, Жирофле я разцелувала и запрегръщала радостно. Старицата почукала на вратата и без да влиза вътре, подала на Жирофле малко пресни плодове, които с удоволствие изяли. После легнали да си починат.

През това време Бекафиг и принцът бродели из същата гора. Видели същата къщурка и помолили старицата за малко храна. Тя отвърнала, че ако нощуват отвън, може да ги сполети беда, защото било пълно с диви зверове. Защо не останат в нейната къща? Ще приемат ли една малка стаичка – ще са добре дошли, пък и ще получат вкусна вечеря.

Двамата с благодарност приели поканата. Настанили се в стаята до принцесата, но никой от тях не знаел това.

Призори принцесата отново се превърнала в бяла кошута и излязла в гората. Малко по-късно принцът събудил Бекафиг и му казал, че днес ще се разходи сам в гората.

Герие дълго се лутал из гъстака и ето че внезапно забелязал прекрасна бяла кошута. Спуснал се след нея, а кошутата, която не била друга, а принцесата, хукнала като луда и не спряла да бяга, докато накрая принцът, напълно изтощен, се отказал. Решил отново да опита на следващия ден и да внимава повече, за да не изпусне кошутата. Върнал се привечер и докато разказвал на Бекафиг цялата история, от другата страна на стената принцесата разказвала на скъпата Жирофле как един млад ловец я преследвал, но тя била тъй бързонога, че избягала.

Жирофле я посъветвала да не излиза на другия ден и да остане да чете някоя книга. След кратък размисъл принцесата отвърнала, че ѝ се струва ужасно да седи затворена в малката стаичка цял ден, затова на сутринта отново излязла в гората и се заскитала из прекрасните долинки и горски полянки. След известно време забелязала младия ловец, заспал върху един рид, покрит със зелен мъх. Приближила боязливо толкова, че ако се събудел, нямало да успее да избяга. Момъкът бил толкова красив, че вместо да избяга, потъркала носле в младия ловец. Ах, че изненада – това бил нейният принц! – разпознала го тя, когато той отворил очи. А когато скочил и я потупал, тя се разтреперила радостно и вдигнала към него прекрасните си очи в няма, но красноречива любов.
– Ах, малка бяла кошуто – рекъл той, – ако знаеше колко съм нещастен и каква е причината, нямаше да ми завидиш! Обичам те, малка кошуто, ще се погрижа за теб и ще те отгледам.
И при тези думи той навлязъл в гората, за да ѝ донесе зелена трева.

Внезапно, стресната от силното си желае да остане, тя хукнала с всички сили и не спряла докато не пристигнала у дома, където с огромно вълнение разказала на Жирофле всичко, което се случило.

Когато принцът донесъл тревата и не заварил кошутата, също се върнал в къщата и разказал на старицата как кошутата го изоставила, точно когато бил тъй добър с нея и отишъл да ѝ търси храна. После Герие до късно обикалял навън само и само да види малката кошута отново, а вечерта обявил, че утре сутрин си тръгват. Но не сторил това.

На другия ден принцесата решила да излезе рано в гората, за да избегне принца, но той отгатнал малката ѝ хитрина и постъпил точно като нея. Внезапно, в далечината той зърнал кошутата тъй ясно, че за да ѝ привлече вниманието, пуснал една стрела.

Как се изумил, когато само след миг видял стрелата си забита в хълбока на малката кошута! Тя се свлякла на мъхестия бряг и принцът хукнал към нея. Бил толкова разстроен от случката, че направо летял. Бързо наложил раната с билки, за да престане кървенето и казал:
– Дали не сгреши, моя летяща красавице? Вчера избяга и ме изостави. Същото щеше да стане и днес, ако това не се беше случило.
Кошутата не промълвила и дума – какво ли можела да каже? И освен това, болката била тъй силна, че можела единствено да мучи жално.

Принцът я галел отново и отново.
– Какво сторих? – нареждал той. – Толкова те обичам, че не мога да понеса мисълта, че те раних.

Тя не спирала жално да мучи и принцът решил да иде до къщата и да извика Бекафиг, та да я пренесат заедно. Но преди да я остави, той здраво привързал краката ѝ с малка панделка, така че принцесата нямало как да се развърже. Докато мъчела да се освободи, видяла Жирофле да се задава и ѝ дала знак да побърза.

Колко странно – Жирофле пристигнала в същия миг, в който и принцът с Бекафиг.
– Мадам, аз раних тази малка кошута – казал принцът, – и тя е моя.
– Сеньор – отвърнала Жирофле, – аз познавам много добре тази малка кошута. Моля да я развържете и ще Ви покажа.
В отговор на молбата, принцът срязал панделката.
– Ела тук, моя малка кошуто – повикала я Жирофле, – целуни ме!
При тези думи малката кошута се хвърлила към нея.
– Гушни се и ми дай знак!
Кошутата се подчинила и принцът разбрал, че без съмнение Жирофле казва истината.
– Отстъпвам я – казал принцът, – защото виждам, че Ви обича.

Щом Бекафиг видял Жирофле, прошепнал на принца, че я бил срещал в палата с принцеса Дезире, а сега Жирофле живее в същата къща в гората. Защо да не проверят дали и кошутата не живее с нея? Принцът се съгласил и вечерта Бекафиг долепил ухо до една пролука в стената. Само как се изненадал, когато чул два гласа да разговарят! Единият казал:
– Ах, да можех в този миг да умра! По-добре щеше да бъде и денем и нощем да оставах кошута до края на дните си! Що за съдба!? Да бъда себе си само за теб, а за всички останали – малка кошута! Колко е ужасно, че няма никога да говоря с моя принц!
Бекафиг надникнал през пролуката и ето какво видял.

Там стояла прекрасна принцеса в чудна рокля, сияеща цялата в злато. В прекрасните ѝ коси имало диаманти, ала сълзите в очите ѝ сякаш сияели още по-ярко. Красотата ѝ била неописуема, а тъгата ѝ безкрайна.
При тази гледка Бекафиг едва не извикал от радост.
– Ах, сеньор – възкликнал той развълнувано, – бързо елате да видите от плът и кръв онази, която обичате.
Принцът се втурнал към него и когато надникнал през пукнатината, видял скъпата си принцеса.

Радостта му не знаела граници. Той излязъл и почукал на вратата, решен да види веднага своята принцеса. Жирофле помислила, че това е старицата и отворила. Принцът се втурнал в стаята и се хвърлил в краката на принцесата, целунал ѝ ръка и казал колко много я обича.
– Ах, моя скъпа принцесо, теб ли нараних в образа на малката бяла кошута? Как бих могъл да изкажа безкрайното си съжаление за това огромно престъпление?
Неговите думи заличили всичките съмнения от ума на принцесата. Принцът я обичал. Тя го помолила да се изправи и после замряла със спуснати очи надолу, уплашена от най-лошото. Тя имала основание – в миг ръцете му я обвили и тя се отпуснала, разплакана от радост на гърдите му.

Миг или два те постояли така, но внезапно принцът стреснато се ослушал. Що за звук бил това? Отвън марширували въоръжени мъже и все повече приближавали. Той отворил прозореца и когато погледнал навън, видял, че се задава огромна армия. Оказало се, че били собствените му войници, поели към земите на бащата на Дезире, за да отмъстят за обидата, нанесена на техния принц. Кралят, неговия баща, водел войската в златен паланкин.

Принц Герие се втурнал към баща си, хвърлил се в ръцете му и го разцелувал.
– Сине, къде беше? – попитал кралят. – Твоето отсъствие толкова ме натъжи!
В отговор принцът му разказал всичко за Лонг-Епин и как принцесата била превърната в бяла кошута, защото пренебрегнала заръката на феята.

Новината така изненадала краля, че изумен, той вдигнал очи към небето и плеснал с ръце. В този миг навън излязла принцеса Дезире, яхнала снежно бял кон, по-прекрасна от всякога. Жирофле я придружавала. Най-сетне заклинанието, което тегнело над главата ѝ, било заличено.

Старият крал благословил младите влюбени и заявил, че ще отстъпи кралството на сина си веднага, щом се ожени за Дезире. Принцесата благодарила хиляди пъти за добрината му. Владетелят наредил армията да се връща в града, защото няма да има война, а сватбено празненство.

Могъщата процесия, начело с кралските особи, поела победоносно без ни един изстрел обратно към столицата. Колко голяма била радостта на народа, когато видели принцът и принцесата заедно. Обсипали ги с купища подаръци!

Верния Бекафиг помолил за позволение да се ожени за Жирофле. Бъдещата му съпруга била очарована и много радостна, че ще остане завинаги със своята скъпа принцеса.

Празненствата на двете сватби продължили с месеци. Всеки ден бил по-великолепен от предишния и всеки ден из цялото кралство възпявали приключенията на бялата кошута, които и до ден днешен се прославят в будоари, край лагерни огньове и огнища.