Принцеса Пролетин

Имало едно време един крал и една кралица, на които децата внезапно започнали да измират и накрая им останала една единствена дъщеричка. Кралицата не била на себе си от притеснение, защото искала да намери най-добрата бавачка, която предано да се грижи за детето и да го отгледа.

Разпратили глашатаи, които навред затръбили кралската заповед – всички най-добри бавачки незабавно да се явят пред кралицата, за да избере коя да се грижи за невръстната принцеса.

И така, в уречения ден кралският двор се преизпълнил с бавачки, дошли от всички краища на кралството, за да предложат своите услуги. Кралицата се разположила в една сенчеста горичка близо до палата и наредила да ги доведат там.

Бавачките поднесли почитания на техни величества, а после се подредили в редица, за да изберат коя от тях ще се грижи за принцесата. Повечето били руси, пухкави и пленителни, но една от тях била с мургава кожа, отвратително грозна и говорела странен език, който никой не разбирал. Смаяла се кралицата как е посмяла тази жена да застане пред нея и поръчала на слугите да ѝ кажат да си върви, защото не е подходяща. Щом грозницата чула това, замърморила под носа си и уж им обърнала гръб, но сръчно се скрила в едно кухо дърво, за да наблюдава какво става. Кралицата, без повече да помисли за нея, избрала една красива бавачка с розовко лице, ала веднага след това една змия изпълзяла от тревата и я ухапала по крака. Клетата жена се строполила на земята като мъртва.

Тази злополука ужасно разстроила кралицата, но скоро избрала втора бавачка, която тъкмо пристъпила напред и над нея прелетял орел, който изпуснал костенурка на главата ѝ и тя се разтрошила като яйчена черупка. Кралицата изтръпнала от ужас, но въпреки това избрала трета, която нямала повече късмет, защото от радост жената така се затичала, че налетяла на едно дърво и се ослепила в един клон.

Напълно отчаяна, кралицата проплакала, че този ден над тях сякаш тегне прокоба и повече няма да избира. Тъкмо се надигнала да се прибира, когато чула зад себе си злобно хихикане. Щом се обърнала, видяла изгонената грозница, която безкрайно се забавлявала със сполетелите ги беди и се подигравала на всички, но най-много на кралицата. Това много ядосало Нейно Величество и тъкмо щяла да нареди да я арестуват, когато феята, защото тя била фея, духнала два пъти към вълшебната си пръчица и се появила огнена каляска, теглена от крилати дракони. Злата фея скочила вътре и я подкарала нагоре към небето, като изсипала над тях порой заплахи. Щом кралят я видял, възкликнал:
– Уви! Наистина сме съсипани, защото това не е кой да е, а самата фея Карабоса, която ме мрази още от дете, защото веднъж на шега сипах сяра в кашата ѝ.
Тогава кралицата се разплакала.
– Само ако знаех – рекла тя, – щях да дам всичко от себе си, за да ѝ стана приятелка. Сега, струва ми се, всичко е загубено.

Кралят съжалил, че толкова изплашил съпругата си и предложил да свикат съвет, за да решат как да предотвратят злините, които Карабоса неминуемо ще причини на малката принцеса.

Призовали всички царедворци в палата, здраво затулили всички врати и прозорци, запушили всички ключалки, та да не може никой да подслушва и започнали разискванията, които продължили цяла нощ. Накрая решили да поканят всички феи в околност от хиляда левги на кръщенето на принцесата. Церемонията щели да запазят в дълбока тайна, за да не научи фея Карабоса и да дойде неканена на своя глава.

Кралицата, заедно с придворните дами, започнали да подготвят подаръците за поканените феи. Всяка щяла да получи синьо кадифено наметало, сатенена пола в прасковен цвят, чифт обувки с висок ток и комплект остри игли със златни ножички за шиене и бродиране.

От всички феи, които кралицата познавала, пет потвърдили поканата и щом пристигнали, веднага започнали да даряват малката принцеса. Първата нарекла детето да притежава несравнима красота, втората – да разбира всичко, което му обясняват още от първия път, третата обещала, че принцесата ще пее като славей, а четвъртата го дарила с успех във всичко, с което се захване. Тъкмо петата отворила уста да заговори, когато откъм комина се разнесъл ужасяващ гръм и Карабоса, цялата покрита в сажди, се спуснала надолу с вик:
– Дарявам принцесата с най-лошия късмет на света, докато не навърши двайсет години.

Щом чули това, кралицата и другите феи горещо я замолили да премисли и да не бъде толкова нелюбезна към малката принцеса. А петата фея, която още не била дарила детето, опитала да пооправи нещата, като обещала на принцесата дълъг и щастлив живот, след като изтече фаталният срок. Карабоса се разсмяла злобно на това, покатерила се обратно по комина и оставила всички дълбоко разстроени, особено кралицата. Въпреки това Нейно Величество забавлявала прекрасно феите и в допълнение към другите неща им подарила прекрасни панделки, които те особено ценели.

На сбогуване най-възрастната фея посъветвала притеснените родители да скрият принцесата заедно с нейната бавачка и гувернантки, за да не вижда никой детето, докато не навърши двайсет години. Кралят издигнал висока кула без прозорци, която се осветявала само със свещи и единственият начин да се влезе вътре бил през един подземен проход, който имал двайсет железни порти, пазени от войници.

Принцесата нарекли Пролетѝн, защото била омайна и цъфтяща като самата пролет. Девойката израснала висока и красива и всичко, което вършела, било възхитително. Всеки път, когато кралят и кралицата пристигали да я видят, се очаровали все повече. И всеки път горката затворница, отегчена от своя скучен живот, горещо ги молела да я пуснат навън. И всеки път те ѝ отказвали. Бавачката често разказвала на принцесата за света отвън и макар Пролетин никога да не била излизала, добре разбирала всичко заради дара на втората фея.

Кралят често окуражавал своята кралица с думите:
– Все пак надхитрихме Карабоса. Нашата Пролетин ще бъде щастлива въпреки онези страшни прокоби – и при тези думи двамата дълго се смеели.

Накрая това им омръзнало и понеже принцесата пораснала, поръчали да нарисуват неин портрет, който да обиколи всички съседни кралства, защото съвсем скоро щяла да навърши двайсет години и трябвало да изберат за кого да се омъжи.

Всички поданици в кралството се радвали, че скоро тяхната принцеса ще бъде свободна, а когато се разнесла новината, че крал Мерлен, най-могъщият от всички съседи, изпраща свой посланик да я иска за съпруга на сина си, направо тържествували. Бавачката, която всичко разказвала на принцесата, не пропуснала голямата новина и така цветисто описала посланик Фанфарон и пищната процесия, с която ще влезе в града, че Пролетин полудяла от желание сама да види всичко с очите си.
– Колко съм нещастна – заоплаквала се тя, – заключена сама в тази мрачна кула, сякаш съм престъпница! Никога през живота си не съм зървала слънце и звезди, нито кон, маймуна или лъв освен на картинки и макар кралят и кралицата да твърдят, че когато навърша двайсет години, ще бъда напълно свободна, мисля, че казват това само да ме разсеят, но всъщност нямат никакво намерение да ме освободят! – и после избухвала в безутешни ридания.

Бавачката и другите слугини в кулата предано обичали принцесата и просто за да ѝ правят компания, тъй всеотдайно и гръмко заплаквали с нея, че с часове не се чувало нищо друго, освен хълцане и въздишки. Гледката била безкрайно тъжна. Щом принцесата видяла, че всички я съжаляват, решила да потърси собствен начин да постигне желанието си.

Обявила, че ще се стопи от мъка, ако не види величавото влизане на Фанфарон.
– Ако истински ме обичате – твърдо заявила тя, – ще намерите някакъв начин, а кралят и кралицата няма нужда да всичко да знаят.
При тези думи бавачката и всички останали заплакали по-силно от всякога и изтъкнали всичко, което успели да измислят, за да откажат принцесата от тази идея. Ала колкото повече говорели, толкова повече тя настоявала и накрая те решили да пробият съвсем мъничка дупчица в кулата, която да гледа към градските порти.

Цял ден и цяла нощ мушкали, драскали и чегъртали. Накрая с огромни усилия отворили дупчица, в която едва можело да се мушне тънка игла и за пръв път принцесата видяла дневна светлина. Гледката така я завладяла, че не отместила оттам очи дори за минутка. Най-сетне се задала процесията на посланика.

Начело самият Фанфарон яздел разкошен бял жребец, който подскачал и се въртял при звука на тръбите. Нямало нищо по-възхитително от дрехите на посланика. Мантията му била покрита с бродерии от перли и брилянти, ботушите му били от чисто злато, а над шлема му внушително се полюшвала украса от алени пера.

При вида му принцесата направо загубила ума си и решила, че ще се ожени единствено за Фанфарон и никой друг.
– Абсолютно невъзможно е – заявила тя – неговият господар да е дори наполовина толкова прекрасен. Аз не съм честолюбива и понеже цял живот прекарах в тази скучна кула, всичко, даже проста селска къща, ми изглежда примамлива промяна. Сигурна съм, че хляб и вода, споделени с Фанфарон, ще ми се усладят много повече от печено пиле и сладкиши с някой друг.

И тя продължила да приказва и нарежда, докато нейните придворни дами не започнали да се чудят откъде ѝ хрумва всичко това. Но когато опитали да я спрат и да ѝ напомнят, че високият ѝ сан изобщо не позволява да се вършат такива неща, тя отказала да слуша и им наредила да млъкнат.

Веднага щом посланикът пристигнал в двореца, кралицата отишла да изведе дъщеря си от кулата. Улиците били застлани с килими, а прозорците – изпълнени с дами, които очаквали да зърнат принцесата и носели кошници с цветя и бонбони, за да ги хвърлят, докато тя минава.

Тъкмо подготвили принцесата, когато пристигнало джудже, яхнало огромен слон. То било изпратено от петте феи с подаръци за принцесата – корона, скиптър и рокля от златен брокат с възхитително избродирани пеперуди. Имало и ковчеже със скъпоценни украшения и когато кралицата го отворила, останала зашеметена от разкоша им. Принцесата едва погледнала съкровищата, защото не можела да мисли за нищо друго, освен за Фанфарон.

Щедро наградили джуджето пратеник със злато и го украсили с толкова панделки, че го покрили почти цялото. Принцесата изпратила на всяка от феите подарък – нов чекрък с кедрова хурка, а кралицата заявила, че трябва да огледа съкровищата си, за да им прати и тя нещо очарователно.

Когато Пролетин се появила, пременена с подаръците на джуджето, изглеждала по-красива от всякога, а когато я повели по улицата, хората се развикали възхитени:
– Колко е прекрасна! Колко е прекрасна!
Процесията се състояла от кралицата, принцесата, пет дузини други принцеси, нейни братовчедки и десет дузини знатни дами, пристигнали от съседни кралства. Докато крачели с достойна походка, небето причерняло, внезапно изтрещял гръм и се извила силна буря с дъжд и градушка. Кралицата наметнала глава с кралската си мантия и примерът ѝ последвали всички принцеси, които били добре възпитани.

Пролетин тъкмо посегнала да се наметне, когато се разнесло ужасно грачене като от цяла армия гарвани, гарги, врани, кукумявки и всякакви прокобни птици и в миг една огромна сова покрила принцесата с черен шал, изплетен от паяжина и избродиран с криле на прилепи. После във въздуха се разнесъл подиграватрелен смях и всички разбрали, че това е фея Карабоса.

Кралицата, ужасена от тази прокоба, опитала да отметне черния шал от раменете на принцесата, но той прилепвал толкова плътно, сякаш бил залепнал за нея.
– Ах – проплакала кралицата, – няма ли как да усмирим тази омраза? Карабоса е все тъй сърдита и ядосана! Какво добро излезе от това, че ѝ изпратих над петдесет килограма бонбони и също толкова най-фина захар, да не споменавам двата бута шунка от Вестфалия?

Докато се оплаквала така, всички се измокрили, сякаш газели в река, а принцесата не мислела за нищо друго освен за посланика. Точно в този миг той се появил пред нея заедно с краля. Тръбите гръмко изсвирили, хората се развикали по-силно от всякога.

Фанфарон не бил от тези, дето се чудят какво да кажат, ала когато съзрял принцесата, много по-красива и царствена, отколкото предполагал, едва смотолевил няколко думи и изцяло забравил своята официална реч, която от месеци учел и знаел тъй добре, че можел и насън да я повтори. За да спечели мъничко време и да си припомни поне няколко изречения, той направил поред няколко ниски поклона на принцесата, която на свой ред отвърнала с половин дузина реверанси и после, за да облекчи явното му смущение, рекла:
– Ваше Благородие, убедена съм, че всичко, което искате да кажете е забележително, щом точно вие трябва да го изречете. Но нека по-бързо влезем в двореца, защото вали като из ведро и злата фея Карабоса се забавлява още повече като ни гледа как седим под дъжда. Щом се подслоним, ще дойде и нашият ред да се посмеем.

При тези думи посланикът си развързал езика и отвърнал галантно, че сигурно феята е предвидила пламъците, които ще лумнат от блестящите очи на принцесата и е пратила този потоп да ги потуши. После предложил ръка на Пролетин, а тя му заговорила с мек глас:
– Ваше Благородие Фанфарон, предполагам нямате никаква представа колко много Ви харесвам. Чувствам се напълно задължена да Ви кажа, че откакто Ви видях да влизате в града, от все сърце съжалявам, че сте дошъл да говорите не за себе си, а за друг. Затова, ако и Вие мислите така, ще се оженя за Вас, вместо за Вашия господар. Разбира се, аз осъзнавам, че не сте принц, но ще съм Ви също толкова предана, колкото ако бяхте. Може да се заселим в някое уютно кътче и ще сме толкова щастливи, колкото са дълги дните.
Посланикът помислил, че сънува и едва повярвал на ушите си. Не посмял да отговори, само стиснал ръката на принцесата тъй силно, че малките ѝ пръстчета я заболели, но тя не извикала.

Когато стигнали до двореца, кралят целунал дъщеря си по бузите и я попитал:
– Малкото ми агънце (защото често я наричал с най-различни нежни имена), приемаш ли да се омъжиш за сина на великия крал Мерлен, защото този посланик е дошъл по негова заръка.
– Както е угодно на Ваше Величество – отвърнала принцесата с дълбок реверанс.
– Аз също съм съгласна – добавила кралицата, – затова нека вдигнем богат пир!

Скоро сложили трапезата и всички добре си похапнали, освен Пролетин и Фанфарон, които се гледали един друг, забравили всичко на света.

След угощението имало бал, след него балет и накрая всички толкова се уморили, че заспали по местата си кой където бил. Само влюбените останали напълно будни както мишките нощем. Принцесата, като видяла, че няма от какво да се страхуват, подканила Фанфарон:
– Бързо да избягаме, защото няма да имаме по-сгоден случай.

Тя взела камата на краля, украсена с диаманти и вълшебната шапка на майка си, която кралицата била свалила, за да спи по-удобно, подала ръка на Фанфарон, който носел фенер и двамата хукнали по калната улица към морския бряг. Там се качили на една малка лодка и събудили стария лодкар, който спял там. Когато човекът разтъркал очи и видял прекрасната принцеса с всичките ѝ брилянти, увита в черния шал от паяжини, не знаел какво да мисли и веднага се подчинил на заповедта ѝ да тръгва.

Не греели ни луната, ни звездите, но шапката на кралицата имала един гранат, който светел по ярко от морски фар. Фанфарон попитал принцесата къде иска да иде, а тя отвърнала, че за нея няма значение, стига да са заедно.
– Но принцесо – отвърнал той, – аз не смея да ви заведа в двора на крал Мерлен. Какъв е смисълът да ме обесят там?!
– О, в такъв случай – отвърнала тя, – да отидем на Катеричия остров. Той е съвсем пуст и толкова далеч, че никой няма да ни последва.
И така, тя наредила на стария лодкар да гребе натам.

През това време се зазорило. Кралят, кралицата и всички царедворци започнали да се събуждат – време било да подготвят сватбата. Кралицата потърсила шапката си, която я правела да изглеждала много по-умна.

Вдигнала се страшна олелия. Претърсили навсякъде, надникнали във всяко кътче – от гардероба до фурната на печката. Кралицата сама претичала целия палат – от таванската стая чак до мазето – но шапката я нямало никъде.

През това време кралят разбрал, че му няма камата и започнал да я издирва навсякъде. Отворили всички кутии и ковчежета, на които ключетата били загубени от сто години и открили безброй прелюбопитни неща, ала не и камата. Кралят заскубал брадата си, кралицата заскубала косата си, защото шапката и камата били най-ценните вещи в цялото кралството и стрували повече от един град, голям колкото Мадрид.

Накрая кралят видял, че няма смисъл да търсят повече и рекъл:
– Смелост, любов моя, нека приключим по-бързо със сватбата, преди да изгубим още нещо, защото и без това вече ни струва толкова много.
После попитал къде е принцесата. Тогава бавачката излязла напред и отвърнала:
– Монсеньор, аз от два часа я търся, но никъде я няма.
Това било в повече, отколкото кралицата могла да понесе – надала горестен вик и припаднала. Наложило се да излеят две шишенца одеколон върху нея, докато дойде в съзнание. Щом се опомнила, всички започнали да търсят принцесата, но тъй като никаква я нямало, кралят наредил на своя паж:
– Намери посланик Фанфарон, който сигурно още спи в някой ъгъл и му кажи тъжната истина.

И така, пажът започнал да търси тук и там, но толкова намерили Фанфарон, колкото принцесата, камата и шапката!

Затова кралят свикал своите съветници и заедно с кралицата се заключили в голяма зала. Понеже трябвало да подготви своята реч, наредил три часа да се пази пълна тишина и когато времето изтекло, той изрекъл тези думи:
– Чуйте ме, стари и млади! Изчезна скъпата ми дъщеря Пролетин. Нямам никаква представа дали е отвлечена или изчезнала. Шапката на кралицата и моята кама, които струват колкото теглото си в злато, също ги няма и, което е най-лошото, посланик Фанфарон също го няма. Аз съм силно притеснен, че крал Мерлен, неговият господар, ще го потърси и щом не го намери, ще ни обвини, че сме го погубили. Вероятно, ако разполагах с малко пари, щях да понеса тези обвинения, ала ви уверявам, че разходите по сватбата напълно ме разориха. Поданици мои, дайте ми съвет кое е най-добре да намеря – моята дъщеря, Фанфарон или другите вещи?

Това била най-прочувствената реч, която кралят бил изричал някога и всички дълбоко ѝ се възхитили, а канцлерът, господин Клати-Кракан, отговорил:
– Ваше Величество, ние дълбоко тъжим, че тъжите така. Бихме отстъпили всичко, дори скъпите си съпруги, за да изличим тези сериозни причини за Вашата тъга. По всичко личи, че това е поредната хитрост на фея Карабоса. Принцесата все още не е навършила двайсет години и понеже се налага да съм искрен, вчера забелязах, че Фанфарон и принцесата не отделяха очи един от друг. Може любовта да има пръст в тази работа.
Тук кралицата остро го прекъснала:
– Почитаеми Клати-Кракан, внимавайте какви ги говорите. Повярвайте, принцеса Пролетин е твърде възпитана, за да се влюби в някакъв посланик.

При тези думи бавачката пристъпила напред, свлякла се на колене и признала как направили в кулата дупчица, точно колкото да се провре тънка игла и как, когато принцесата видяла посланика, заявила, че ще се ожени единствено за него и за никой друг.

Тази новина покрусила всички, но все пак било добре известно колко забележително проникновен и наблюдателен бил канцлер Клати-Кракан. А кралицата така се ядосала, че вдигнала грандиозен скандал на бавачката, гувернантката и слугините, които едва не полудели от страх.
Но Адмирала пресякъл врявата с вик:
– Да тръгваме по следите на негодника Фанфарон, защото, без никакво съмнение, той е отвлякъл принцесата.
Последвало продължително ръкопляскане и всички се развикали:
– Да ги проследим! Да ги проследим!

Едни хукнали към морския бряг, други поели от кралство на кралство да бият барабани и да тръбят. Щом се сберяла тълпа около тях, те се развиквали:
– Който иска чудна кукла, сладко, мармалад, ножички, златоткана рокля и красиво боне от сатен, трябва само да каже къде е скрил Фанфарон принцеса Пролетин.
Но всички отвръщали:
– Търсете ги другаде, тук не са идвали.

Тези, които тръгнали по море, сполучили повече, защото през нощта забелязали светлина, която греела ярко като морски фар. В началото се страхували да приближат, защото не знаели какво е това, ала лека-полека забелязали, че светлината не мърда и свети от Катеричия остров, защото, както вече сте се досетили, светел гранатът от шапката на кралицата. Когато Принцесата и Фанфарон пристигнали на острова, дали сто жълтици на лодкаря и го накарали да обещае да не казва къде ги е закарал. Но на връщане старецът срещнал кралския флот и преди да избяга, го хванали. Претърсили го и в него намерили стоте нови жълтици, току що изсечени в чест на сватбата на принцесата. По това Адмирала разбрал, че принцесата е платила на лодкаря, за да ѝ помогне да избяга. Но старецът не отговарял на никакви въпроси и се преструвал на глухоням.

Тогава Адмирала възкликнал:
– Ха, бил глухоням! Завържете го за мачтата и здраво го ступайте с камшика. Не знам по-добър лек за глухоням.
Лодкарят бързо осъзнал, че тук не се шегуват и разказал всичко за кавалера и дамата, които откарал на Катеричия остров. Адмиралът се досетил, че това са принцесата и Фанфарон, затова издал заповед кралският флот да обгради острова.

През това време на Пролетин ужасно ѝ се доспало и тя полегнала под шарените сенки на мекия тревист бряг. Вече се унасяла в сън, когато Фанфарон, който не бил уморен ами гладен, грубо я събудил ѝ казал:
– Мадам, докога ще спите? Няма нищичко за ядене и макар да сте очарователна, гледката не ме засища. Имам остри зъби и съвсем празен стомах!
– Какво! Фанфарон – ахнала принцесата, като се надигнала все още сънена, – как е възможно да искате още нещо, когато сме заедно? Би трябвало през цялото време да чувствате колко сте щастлив.
– Щастлив! – провикнал се той. – По-скоро нещастен. Да си бяхте останала в онази мрачна кула!
– Скъпи, не бъдете тъй груб – отвърнала принцесата. – Ще ида да потърся диви плодове за Вас.
– Дано намерите и някой вълк, който да Ви излапа! – изсумтял Фанфарон.

Принцесата, стресната ужасно, хукнала из гората, изподрала си белите ръчички и роклята в трънаците, ала не открила нищичко достатъчно добро за ядене. Накрая, натъжена, се върнала при Фанфарон.

Щом я видял да се връща с празни ръце, обърнал гръб и се отдалечил, като ядно мърморел през зъби.

На следващия ден те потърсили отново храна, но отново без успех.
– Уви! – казала принцесата – ако можех да намеря нещичко за ядене за Вас, нямаше да имам нищо против да стоя гладна.
– Да, и аз нямаше да имам нищо против – отвърнал Фанфарон.
– Как е възможно! – възкликнала тя. – Не Ви ли е грижа, че мога да умра от глад? О, Фанфарон, та Вие се заклехте, че ме обичате!
– Тогава бяхме на съвсем различно място и не бях гладен – троснал се той. – Мъжкото мнение се мени според обстоятелствата – сега умирам от глад и съм на пустинен остров.

Тези думи така разтърсили принцесата, че седнала под един розов храст и горчиво заплакала.
„Колко сте щастливи, млади бели рози! – казала си тя, – зефирът бди над вас, тръните ви защитават, росата ви пои, а слънцето разкрасява. Всички ви се възхищават и никой не ви нагрубява.“ Сълзите се затъркаляли по нейните бузи и попили в корените на храста. Скоро Пролетин забелязала как целият храст затрептял и нежен глас от най-красивата роза зашепнал:
– Клета принцесо! Иди при онова дърво. Там ще намериш пчелна пита мед. Но те съветвам – недей да я споделяш с Фанфарон.

Пролетин изтичала до дървото и наистина намерила мед. Без да губи миг, тя хукнала с питата към Фанфарон и весело се развикала:
– Погледнете, намерих мед. Можех сам-сама да го изям, но предпочитам да го споделим.

Без да ѝ благодари, той грабнал меда и го излапал без да ѝ предложил хапка. А когато тя смирено помолила за малко, насмешливо ѝ отвърнал, че медът е твърде сладък и ще ѝ развали зъбите.

Пролетин, по-съкрушена от всякога, се отдалечила и седнала под един дъб. Изглеждала тъй сърцераздирателно, че дървото затрептяло с листа да я разведри и прошепнало:
– Кураж, красива принцесо, не всичко е загубено. Вземи тази кана мляко и го изпий, но каквото ще да става, и капчица недей да даваш на Фанфарон.

Принцесата, направо смаяна, се огледала и видяла голяма кана, пълна с мляко. Тъкмо да я надигне, но мисълта колко ли е жаден Фанфарон, след като изял поне петнайсет ливри мед, направо я заковала. Тя изтичала при него и му подала каната с думите:
– Намерих мляко, пийнете, защото сигурно сте много жаден, но Ви моля – оставете малко и за мен, че умирам от жажда.
Той грабнал каната и я пресушил без капчица да остави, метнал я към близката скала и тя се разтрошила на стотици парчета. После със злобна усмивка казал:
– Понеже нищо не сте яла, няма как да сте жадна.
– Ах! – проплакала принцесата. – Справедливо наказние получих, задето разочаровах милите си родители и избягах с посланика, за когото нищо не знаех.

И след тези думи тя потънала в дълбините на гората. Дълго скитала и накрая, съвсем изтощена, се отпуснала под един ясен, на който бил кацнал славей. Скоро дочула птичката да казва:
– Принцесо, погледни под онзи храст. Ще намериш захаросани бадеми и тарталети, но не постъпвай глупаво и този път. Не давай храната на Фанфарон.

Пролетин примирала от глад и този път послушала добрия съвет и сама изяла храната. Ала отдалече Фанфарон забелязал, че тя отново е намерила нещичко, което този път той няма да яде. Втурнал се към нея с такава ярост в очите, че тя едва успяла да потърка граната от вълшебната шапка, който в миг я направил невидима. Щом се озовала в безопасност, тя нежно обвинила своя любим за неговата нелюбезност.

През това време Адмирала изпратил Жан Бърборан, който бил затъкнал в ботушите си слама, официалният куриер на кабинета, да уведоми краля, че принцесата и посланикът са на Катеричия остров, ала не смее да дебаркира, защото не познава местността и има опасност да го изненада врага. Новината неимоверно зарадвала техни величества. Кралят разтворил една огромна книга, дълга осем лакти, с подробни описания на цялата земя, създадена преди години от най-учената фея. Оттам кралят научил, че Катеричия остров е безлюден и наредил на Жан Бърборан:
– Предай на Адмирала да слезе на брега веднага. Изненадан съм, че досега не го е направил.

Щом съобщението пристигнало, флотът се застягал за бой. Вдигнали такава олелия, че принцесата ги чула и веднага хукнала да защити своя любим, който не бил особено смел и на драго сърце приел помощта ѝ.
– Застанете зад мен – казала принцесата. – Гранатът на кралицата ще ни направи невидими, а с камата на краля ще Ви защитя от врага.

И така, войниците слезли на уж пустия бряг, но един след друг започнали да падат безчувствени на пясъка, защото принцесата ги докосвала с камата. Накрая Адмирала отбелязал, че някаква магия действа срещу тях и издал заповед да се оттеглят незабавно.

Щом бегълците останали насаме, на Фанфарон му хрумнало, че ако се отърве от принцесата, с помощта на граната и камата ще може да се измъкне. Затова, докато двамата се оттегляли към скалите, той с все сила блъснал Пролетин към морето, но тя тъй бързо отстъпила встрани, че той загубил равновесие и сам паднал във водата. Потънал в дълбините като олово и никой не чул нищо повече за него.

Принцесата все още с ужас се взирала след него, когато доловила странен шум. Обърнала глава и видяла, че във въздуха една срещу друга стремглаво се носят две колесници. Едната, бляскава и искряща, я теглели лебед и паун, а феята, която държала поводите, била прекрасна като слънчев ден. Прилепи и гарвани теглели втората колесница, а вътре седяла отвратителна фея джудже. Била облечена в змийска кожа, а на главата ѝ вместо качулка, клечала огромна жаба.

Със страшен удар колесниците се сблъскали в небето и принцесата, без дъх от ужас, вперила очи в битката между прекрасната фея с пика от злато и джуджето с ръждясало копие. Скоро станало ясно, че хубавицата ще победи и грозницата обърнала колесницата си и избягала.

Прекрасната фея се спуснала към принцесата и казала с усмивка:
– Принцесо, видя ли? Надвих злобната Карабоса. Можеш ли да повярваш!? Тя настояваше завинаги да властва над теб само защото четири дни преди да навършиш двайсет години, те изведоха от кулата. Струва ми се, че тези претенции вече са усмирени и силно се надявам много да цениш свободата, която ти спечелих.

Принцесата от все сърце благодарила, а после феята изпратила пауна да донесе рокля за Пролетин, защото, без никакво съмнение, принцесата имала огромна нужда от това. От трънаците в гората роклята ѝ била станала на парцали. Лебедът изпратили при Адмирала, за да съобщи, че може да стъпи в безопасност на брега, което той веднага направил. Довел със себе си всички моряци, дори Жан Бърборан, който пътьом нарамил и шиша с вечерята на адмирала.

Когато Адмирала видял златната колесница, неимоверно се изненадал, но когато малко по-нататък забелязал две прекрасни дами да се разхождат между дърветата, направо се смаял. Разбира се, щом приближил, разпознал принцесата, паднал на колене и с радост целунал ръката ѝ. После тя го представила на феята и разказала как най-сетне Карабоса била усмирена. Адмирала поздравил феята за победата, а тя любезно приела неговите комплименти. Докато разговаряли оживено, феята внезапно възкликнала:
– Сигурна съм, че надушвам разкошна вечеря.
– Да мадам, ето я вечерята – отвърнал Жан Бърборан, докато въртял шиша, на който апетитно цвърчали яребици и фазани. Ще благоволи ли Нейно Превъзходителство да опита нещо?
– Непременно – отвърнала феята, – а и принцесата ще се зарадва на една добра вечеря.

Адмирала наредил да се донесе всичко необходимо от кораба и под дърветата си устроили весело пиршество. Тъкмо привършили, когато паунът долетял с роклята, която била от брокат в златно и зелено, избродирана с перли и рубини. Феята облякла принцесата, завързала дългата ѝ златна коса с панделки, украсила я с диаманти и рубини, а главата ѝ коронясала с венец уханни цветя. После поканила Пролетин в бляскавата си колесница и литнали към кораба. Там двете се сбогували, като феята оставила много мили съобщения за кралицата и поръчала да предадат, че тя била петата фея, поканена на кръщенето. Корабът отдал чест с мощен салют, вдигнал котва и скоро пристигнал на пристанището.

Там чакали кралят и кралицата, които посрещнали принцесата с толкова радост и обич, че тя не могла да промълви дори дума, за да каже колко съжалява, че е избягала с онзи несретник, посланика. Но в крайна сметка за всичко била виновна Карабоса. В този радостен час пристигнал и синът на крал Мерлен, който, притеснен, че твърде дълго няма новини, сам потеглил с разкошен екскорт от хиляда конника и трийсет телохранители в аленозлатни униформи, за да разбере какво става.

И понеже принцът бил сто пъти по-хубав и храбър от посланика, принцесата толкова го харесала, че вдигнали сватбата веднага в такъв разкош и с толкова радост, че предните нещастия били напълно забравени.