Красавицата и Звяра

Красавицата и Звяра (La Belle et la Bête), част от книгата „La jeune américaine, et les contes marins (Младата американка и морските приказки)“, 1740 г. е най-известната творба на Габриел-Сюзан де Вилньов. Това е и най-старият известен вариант на една от най-прочутите вълшебни приказки на света.

След смъртта на авторката друга френска писателка, Жан-Мари Льопренс дьо Бомон, през 1756 г. включва в сборника си за морални поучения на млади госпожици „Magasin des enfants (Колекция за деца)“ същата история в силно съкратен и адаптиран за деца вариант, без обаче да посочи своя източник . Именно тази версия на приказката получава огромна популярност и първа се превежда от френски на различни езици. И до днес тази съкратена версия е най-популярна и често името на мадам дьо Бомон погрешно се сочи като автор на приказката.

През 1889 г. излиза „синият том“ от „Вълшебни приказки на дъгата“ на Андрю Ланг, където е включена великолепната история също със съкращения, но без да се изпускат съществени детайли и затова силно се доближава до оригинала. В края на приказката преводачката коректно посочва името на авторката.

Тук ви предлагаме именно този вариант, като допълнително са добавени още някои любопитни подробности, с цел героите да станат по-живи и действията им по-логични. Приятно четене!

В една далечна страна се издигал величествен град, където търговията процъфтявала и навред царяло изобилие и разкош. Там живеел изкусен търговец с невиждан късмет – във всичко му вървяло. С каквото се захванел, съдбата вечно го закриляла – дарила го с несметно богатство и многолюдно семейство. Човекът имал шест сина и шест дъщери, все незадомени. Момчетата били твърде малки, а момичетата, заслепени от бащиното богатство, твърде придирчиви.

Съвсем неочаквано един ден ги сполетяло нещастие. Избухнал пожар и домът им изгорял до основи, с всичките разкошни мебели, книги, картини, злато, сребро и ценности вътре. И това било само началото на бедите, които се стоварили върху семейството. Бащата, който доскоро преуспявал във всичко, вкупом загубил всичките си кораби в морето – едни от пирати, други при корабокрушение или пожар. За капак, твърде късно разбрал, че помощникът му в чужбина, на когото изцяло разчитал, е мошеник. И набързо, от несметно богат, търговецът изпаднал в невиждана бедност.

Останало му едно-едничко провинциално имение насред пущинака, поне на сто левги от града, където живеел. Трябвало да се оттегли там с децата си, които били напълно отчаяни от сполетялата ги бедност. В началото момичетата се надявали да се венчаят набързо, за да се спасят от мизерията. Но скоро разбрали, че са напълно изоставени от доскорошните тълпи обожатели и приятели, които нямали никакво желание да им помогнат и дори приписвали сполетялото ги нещастие на собствената им чудатост. Какво друго да сторят, освен да потеглят към малкото имение, разположено всред обширна мрачна гора – най-унилото място на света? Понеже били твърде бедни, за да имат слуги, момичетата трябвало здраво да работят като селянки, а синовете сами да обработват земята, за да може семейството да преживява. Облечени в груби дрехи и принудени да водят простичък живот, сестрите непрестанно жалели за предишното охолство и забавления. Единствено най-малката дъщеря се опитвала да бъде весела и смела. В началото, когато бедите се стоварили върху баща ѝ, тя тъгувала също като другите, но скоро възвърнала естествената си жизнерадост и се заловила с все сили за работа, за да облекчи колкото може живота им. Вечер забавлява братята и баща си и подканвала сестрите си да потанцуват и попеят с нея. Те отказвали и понеже тя не тъгувала като тях, заявили, че единствено този мизерен живот ѝ приляга. Но тя била далеч по-умна и хубава от тях – всъщност била такава красавица, че всички я наричали Белла.

Изтекли две години и семейството привикнало към новия живот, ала не щеш ли, случило се нещо, което разтърсило унилото им ежедневие. Бащата получил известие, че един от уж изгубените кораби е пристигнал с богат товар в пристанището. Децата решили, че бедността им е свършила и пожелали веднага да се върнат в града. Но баща им, който бил предпазлив и разумен, пожелал да изчакат. Макар да било време за жътва и той не бивало да отсъства, решил да замине и да направи постъпки за полагащата му се печалба. Единствено най-малката дъщеря се съмнявала, че пак ще забогатеят, или поне ще получат достатъчно, за да заживеят удобно в града и пак да се забавляват. Сестрите ѝ заръчали на баща си да им донесе скъпоценности и дрехи за цяло състояние, единствено Белла не пожелала нищо. Баща ѝ забелязал нейното мълчание и я попитал:
– Белла, а ти какво искаш?
– Скъпи татко, искам само да се приберете жив и здрав у дома – отвърнала тя.
Тези думи разсърдили сестрите ѝ, защото решили, че ги кори, задето са поискали толкова скъпи неща. Но бащата се трогнал, казал си, че всяко момиче на нейната възраст обича красиви неща и я накарал все нещо да поиска.
– Татко – отвърнала тя, – щом настоявате, тогава моля да ми донесете една роза. Откак дойдохме тук, не съм виждала ни една, а толкова ги обичам.

И така, търговецът потеглил бързо към града, само и само да научи, че бившите му съдружници го мислели за умрял и набързо си поделили стоките от кораба. След шест тягостни месеца на харчове и разправии търговецът пак се озовал тъй беден, както преди, и едва сколасал да покрие разноските по пътуването. И за да стане лошото още по-лошо, се наложило да потегли от града в страховита виелица. От студ и умора пътувал ни жив, ни умрял. Когато пристигнал до гората, насред която било неговото имение, денят вече превалял, но тъй му се щяло по-скоро да се прибере, че продължил. Нощта скоро се спуснала и, заради дълбокия сняг и ужасния мраз, конят му не можел повече да го носи. Наоколо не се виждала ни една къща. Единственият подслон, който намерил, бил една хралупа в огромно старо дърво. Сврял се вътре и прекарал най-дългата нощ в своя живот. Въпреки безкрайната умора, воят на вълците го държал буден до зори. Развиделило се, но и тогава нищичко не се подобрило, защото снегът бил покрил всичко и той не знаел накъде да върви.

След дълго лутане търговецът попаднал на следи и макар в началото пътят да бил труден и хлъзгав, та не веднъж падал и ставал, лека-полека станало по-лесно и накрая излязъл на красива алея, която водела към величествен замък. Търговецът се учудил как снегът не е навалял по алеята, която била оградена с портокалови дръвчета, отрупани с цветове и плодове. Влязъл в двора на замъка и пред себе си видял стълбище от ахат. Изкачил се, влязъл в палата и прекосил няколко разкошни зали. Живителната топлина освежила търговеца и той усетил остър глад, но изглежда в целия обширен и разкошен палат нямало никой. Навред царяла тишина. Накрая, уморен да броди из пустите стаи и коридори, той спрял в една мъничка стая, където пламтял ярък огън, а до камината било придърпано меко кресло. Рекъл си, че е за някой, който скоро ще дойде, седнал да почака и скоро заспал дълбоко.

След няколко часа острият глад го събудил. Още бил сам, но пред себе си видял маса с чудесна вечеря. Цяло денонощие не бил хапвал нищичко, затова, без да губи време, започнал да се храни с надежда, че скоро ще благодари на грижовния си домакин. Ала никой не се появил дори след още един продължителен сън. Търговецът се събудил напълно освежен, наоколо пак било пусто, макар на масата пред него да били поднесени плодове и сладкиши. Човекът бил кротък и благ по природа, та тишината започнала да го плаши. Решил да претърси пак стаите. Напразно – не срещнал ни един слуга, в целия палат нямало помен от живот! Слязъл долу в градината и макар че било посред зима, там греело слънце, птичките пеели, цветята цъфтели и ухаели сладостно. Замаян от всичко чуто и видяно, търговецът възкликнал:
– Сякаш всичко е специално за мен. Ще доведа децата да се порадват на тези блага.

Макар премръзнал и изнемощял, още щом пристигнал в замъка, първо бил завел коня си в конюшнята да си отпочине и нахрани. Сега си помислил, че е време да го оседлае и да тръгва към дома. Обърнал се и поел към конюшнята. Алеята била обградена с розови храсти и търговецът си помислил, че никога досега не бил вдъхвал толкова божествен аромат. Спомнил си обещанието, дадено на Белла, спрял и откъснал една роза. Внезапно зад него се разнесъл необясним шум. Обърнал се и видял ужасяващ Звяр, който заговорил с гневен глас:

– Кой ти позволи да ми береш розите? Не стига ли, че те подслоних и бях добър с теб? Това ли ти е благодарността – да ми крадеш цветята! О, тази наглост няма да остане ненаказана.
Търговецът, втрещен от ядната заплаха, изпуснал фаталната роза, паднал на колене и проплакал:
– Простете, знатни господине! От все сърце съм благодарен за Вашето гостоприемство! Бяхте тъй щедър, та и през ум не ми мина, че ще Ви обидя, ако взема нещо тъй дребно като тази малка роза.
Но тези думи изобщо не смирили Звяра.
– Пълен си с любезности и извинения – изревал той, – но няма да избегнеш смъртта, която заслужаваш.
„Ох! – рекъл си търговецът, – да знаеше какво ще ми докара дъщеря ми с тази нейна роза!“

В отчаянието си, той разказал на Звяра за бедите си от игла до конец, без да забравя и молбата на Белла.
– И кралската хазна да имах, едва ли щеше да е достатъчна за желанията на другите ми пет момичета – рекъл той накрая, – но си помислих, че мога да занеса поне една роза на Белла. Моля за прошка, защото сам виждате – нямах нищо лошо на ум.
Звяра за миг се замислил и отвърнал малко по-смирено:
– Ще ти простя при следното условие – искам една от дъщерите ти.
– Ах! – подскочил търговецът. – Дори да бях толкова жесток, че да откупя живота си с живота на една от тях, как бих я подмамил?
– Няма нужда от измама – отвърнал Звяра. – Ако някоя реши дойде, трябва да е доброволно. При никакви други условия не бих я приел. Върни се и виж дали някоя е достатъчно смела и те обича тъй силно, че да те спаси. Давам ти един месец. Ако доведеш едно от момичетата, ще си свободен, но ако никоя не приеме, сбогувай се с тях завинаги, защото ми принадлежиш. И недей да мислиш, че може да се скриеш, защото не удържиш ли на думата си, ще дойда и ще те взема – добавил Звяра със свирепа усмивка.

Търговецът приел предложението, макар да не мислел, че е възможно да убеди някое от момичетата да дойде. Обещал да се върне в уреченото време и, нетърпелив да се отърве от Звяра, помолил да си замине веднага.
– Не може да тръгнеш по-рано от утре сутринта – възразил господарят на замъка. – Тогава ще намериш коня си оседлан и готов за път. Сега иди да вечеряш и чакай моите заповеди – добавил накрая.

Ни жив, ни умрял, горкият търговец се върнал в стаята, където заварил поднесена най-разкошната вечеря. Трапезата била придърпана близо до ярките пламъци на камината. Човекът бил твърде уплашен, за да яде, но опитал няколко гозби от страх да не разяри още повече домакина си. Тъкмо приключил и чул шум от съседната стая – Звяра пристигал. Търговецът нищо не можел да стори, за да го избегне и единственото, което му оставало, било да се покаже колкото може по-малко уплашен, затова, когато Звяра се появил и грубо попитал дали е харесал храната, търговецът смирено потвърдил и благодарил за неговата любезност. Звяра пак му напомнил за тяхната уговорка и че трябва честно да подготви дъщеря си за онова, което я очаква.
– Утре няма да ставаш – добавил той, – докато слънцето не изгрее и не чуеш да бие златният звънец. Закуската ще бъде сервирана тук, а конят ще те очаква оседлан в двора. Той ще те върне след месец сам или заедно с дъщеря ти. Сбогом. Занеси розата на Белла и не забравяй своето обещание.

Търговецът се зарадвал, когато Звяра излязъл, но от мъка не могъл да мигне цяла нощ и едва дочакал слънцето да изгрее. Набързо закусил и отишъл да вземе розата на Белла. После се метнал на коня, който препуснал тъй бързо, че само за миг палатът се изгубил от поглед. Още бил потънал в мрачни мисли, когато спрял пред портата на имението.

Децата му отдавна се тревожели за него и щом го видели, се втурнали да го посрещнат, нетърпеливи да узнаят резултата от пътуването. Заради прекрасния кон, който яздел, разкошна мантия на раменете и чудната роза посред зима, решили, че пак са богати. Отначало той премълчал истината, само тъжно казал на Белла, когато ѝ подал цветето:

– Ето розата, за която ме помоли. Едва ли ще отгатнеш каква е цената ѝ.
Тези думи разпалили любопитството на всички. Настояли веднага да чуят какво се е случило и баща им разказал патилата си от игла до конец. Ужасната новина покрусила всички. Сестрите горко заплакали, а синовете обявили, че баща им не бива да се връща в ужасния замък и започнали да кроят планове как да погубят Звяра, ако дойде да го отвлече. После момичетата се ядосали на Белла и заявили, че всичко е по нейна вина. Да беше поискала нещо разумно, това никога нямаше да се случи и горчиво се заокайвали, че трябва да страдат заради нейните щуротии.
Клетата Белла, ужасно разстроена, промълвила:
– Вярно е, че съм виновна, но трябва да ми повярвате, че беше неволно. Как да се сетя, че ако поискам една роза посред лято, ще довлека такава беда?! И тъй като аз съм виновна, аз ще поема товара. Ще отида с татко, за да си удържи на думата.

В началото никой не щял да я слуша. Баща ѝ и братята ѝ били силно привързани към нея и заявили, че никой и нищо няма да ги принуди да я пуснат да отиде. Но Белла не отстъпила. Когато времето приближило, тя поделила своите дрънкулки между сестрите си, сбогувала се с всички и във фаталния ден окуражила баща си да се качват на коня и да тръгват към замъка. Жребецът сякаш не препускал в галоп, а летял, но толкова леко, че Белла не се уплашила никак. Пътуването даже щяло да ѝ се стори приятно, ако не била твърде уплашена от съдбата, която я очаквала. Баща ѝ напразно пак опитал да я вразуми да се върне. Докато се разправяли, паднала нощта и, за тяхна изненада, от всички страни блеснали прекрасни светлини и цялата гора се осветила. Макар че времето било мразовито, усетили как ги обгръща мека топлина. Продължили по портокаловата алея, където прекрасни мраморни статуи държали запалени факли. Когато доближили палата, видели, че цялата му фасада е осветена и от двора се носи нежна музика.
– Звяра май е прегладнял – опитала да се пошегува Белла, – щом е подготвил тази щедра украса, за да посрещне своята плячка.
Но въпреки страха си, нямало как да не ахне при всички удивителни неща наоколо.

Конят спрял в подножието на стълбището и баща ѝ я отвел в малката стаичка, в която бил нощувал. Там заварили да гори чудесен огън и трапеза, отрупана с разкошна вечеря.

Търговецът знаел, че всичко е специално в тяхна чест. Белла вече не била толкова изплашена, защото, докато пресичали многобройните зали, не видели и помен от Звяра. Хапнала с апетит, защото от дългото пътуване била прегладняла, но едва свършили, и отвън се разнесли стъпките на Звяра. Белла стреснато се притиснала към баща си, а когато видяла чудовището, направо се вцепенила. Но въпреки всичко, девойката с все сили се постарала да скрие своя ужас и го поздравила почтително.

Това зарадвало Звяра. Той я огледал и макар да не бил ядосан, отвърнал с глас, способен да смрази най-смелото сърце:

– Добър вечер, почтени човече. Добър вечер, Белла.
Търговецът бил твърде изплашен, за да проговори, но Белла отвърнала със сладък глас:
– Добър вечер, почитаеми Звяр.
– По своя воля ли дойде? – попитало чудовището. – Ще останеш ли тук, когато баща ти си тръгне?
Белла потвърдила, че е готова да остане.
– Добре – отвърнал Звяра, – Щом си тук по своя воля, може да останеш. А колкото до теб, добри човече – добавил той, като се обърнал към търговеца, – по изгрев слънце трябва да си тръгнеш. Щом удари златният звънец, ставай бързо да закусиш. Конят, с който ще се върнеш у дома, ще те чака на двора и запомни – ти никога повече няма да видиш моя замък.
После се обърнал към Белла с думите:
– Отведи баща си в съседната стая и му помогни да избере всичко, което би се харесало на твоите сестри и братя. Ще видиш два пътнически сандъка – напълни ги догоре с каквото пожелаеш. Така ще изпратиш на близките си нещо ценно за спомен от теб.
После Звяра си тръгнал с думите:
– Сбогом, Белла. Сбогом, добри човече.

Макар Белла с ужас да мислела за скорошната раздяла, не посмяла да възрази на Звяра и заедно с баща си отишли в съседната стая. От горе до долу стените били покрити с рафтове и шкафове. Двамата се смаяли при богатствата, които заварили там. Видели разкошни рокли, достойни за кралици с всички нужни бродерии и украси. Белла отворила шкафовете и останала поразена от чудните скъпоценности, струпани на купчини върху всеки рафт. Подбрала множество драгоценни украшения за сестрите си, като вече била избрала на всяка по цяла купчина рокли. Отворили последния сандък и видели, че догоре е пълен със злато.
– Татко – рекла тя, – май златото ще ви е по-полезно от всичко останало. Да извадим другите неща и да напълним сандъците със злато.
Така и сторили, но колкото повече пълнели, толкова повече място оставало. Накрая Белла върнала роклите и украшенията, после добавила още и още… сандъците пак не били пълни, но толкова тежали, че и слон не би ги помръднал!
– Звяра ни се подиграва – възкликнал търговецът. – Може би се преструва, че ни дава всичко това, защото знае, че няма как да го пренеса.
– Скоро ще разберем – отвърнала Белла. – Не мога да повярвам, че иска да ни измами. Остава да заключим сандъците и сме готови.

Свършили и се върнали в малката стая, където, за своя изненада, заварили закуската поднесена. Търговецът хапнал с апетит, защото щедростта на Звяра го накарала да си помисли, че сигурно ще му разреши пак да посети Белла. Но дъщеря му била сигурна, че баща ѝ си тръгва завинаги, затова, когато за втори път рязко звъннал звънецът да им напомни, че е време да се разделят, тя едва удържала сълзите си. Двамата слезли в двора, където чакали два коня, единият натоварен с двата сандъка, другият приготвен за езда. Жребците нетърпеливо чаткали с копита, готови да потеглят веднага. Търговецът бил принуден да се сбогува набързо с Белла и щом се качил, конете препуснали тъй бързо, че само за миг се изгубили от поглед. Тогава Белла се разплакала и покрусена се върнала в своята стая. Скоро усетила, че много ѝ се спи и понеже нямало какво друго да прави, легнала и потънала в сън.

Присънило ѝ се, че крачи край буен поток, обрасъл с мирта, и оплаква тъжната си съдба. Неочаквано пред нея се появил прекрасен принц, по-красив от всеки, който била виждала. Той приближил и казал:
– Белла, ти не си толкова нещастна, колкото мислиш. Тук ще бъдеш възнаградена за всичките си досегашни страдания и всяко твое желание ще се изпълнява. Опитай да ме откриеш, без значение как съм маскиран, защото предано те обичам. Направиш ли ме щастлив, ще откриеш и своето щастие. Ако си толкова искрена, колкото си красива, няма какво друго да искаме.
– Какво да сторя, Принце? – попитала Белла.
– Бъди благодарна – отвърнал той. Не вярвай твърде на очите си и не ме изоставяй, докато не ме избавиш от жестоката ми беда.
В следния миг тя се озовала в непозната стая, седнала до красива, величествена дама, която ѝ казала:
– Мила Белла, опитай да не жалиш за онова, което си оставила, защото те очаква по-добра съдба. Внимавай да не се подлъгваш по външния вид.

Белла толкова харесала съня си, че не бързала да става, но часовникът я подканил, като нежно изпял дванайсет пъти нейното име. Тя станала и в стаята видяла тоалетна масичка с всичко, което би могла да си пожелае. Свършила с тоалета си и открила обяда, поднесен в трапезарията. Но когато си съвсем сам, обядването не отнема много време. Скоро седнала на дивана и се замислила за очарователния принц от съня си.
„Той рече, че мога да го направя щастлив – казала си Белла. – Може би ужасният Звяр го е хвърлил в тъмницата. Как бих могла да го освободя? Чудя се защо и двамата ме предупредиха да не се лъжа по външния вид? Не разбирам. Но в крайна сметка всичко беше просто сън – защо да се тревожа? По-добре да потърся нещо, с което да се забавлявам.“
Девойката станала и решила да разгледа многобройните стаи в двореца.

Първата, в която влязла, била цялата в огледала – навред Белла видяла своите отражения и си казала, че никога не e влизала в толкова очарователна стая. Една гривна, която висяла от полюлея в съседната стая ѝ привлякла вниманието и когато я свалила, за своя изненада, видяла върху нея портрета на своя незнаен обожател, точно както го сънувала. С радост мушнала гривната на ръката си и продължила към галерията с картини. Скоро съгледала портрета на същия прекрасен принц в естествен ръст, тъй изкусно изрисуван, та ѝ се сторило, че образът ѝ се усмихва мило. Дълго се любувала на картината и когато най-сетне се отделила от нея, влязла в следващата стая. Оказала се пълна с всички музикални инструменти, изобретени на земята. Там дълго свирила и пяла ту на един инструмент, ту на друг, докато съвсем се уморила. Следващата стая била библиотека. По рафтовете открила всяка книга, която мечтаела да прочете. Имало толкова много книги, че цял живот не би стигнал, дори само да им прочете заглавията. Смрачило се и във всяка стая от само себе си се запалили свещи в диамантени и рубинени свещници.

Белла заварила вечерята сервирана точно навреме, но ни видяла, ни чула някой. Баща ѝ я бил предупредил за това и все пак самотата започнала да ѝ тежи.

Скоро дочула, че Звяра приближава и се разтреперила при мисълта, че може би идва да я изяде. Но той изобщо не изглеждал ядосан, само рязко поздравил с грубия си глас:
– Белла, добър вечер.
Тя отвърнала жизнерадостно, като успяла да прикрие своя ужас. Когато я попитал как е прекарала деня, тя описала стаите, които е разгледала.
– Щастливо ли ще живееш в моя дворец? – попитал Звяра.
– О, всичко тук е толкова хубаво, че би трябвало да съм крайно придирчива, за да не съм щастлива – засмяла се Белла.
Разговаряли така около час и девойката си помислила, че Звяра не е тъй ужасяващ, както ѝ се сторило в началото. Когато се надигнал да си ходи, той я попитал със своя груб и рязък глас:

– Обичаш ли ме, Белла? Ще се омъжиш ли за мен?
– Ах, как мога да кажа!? – възкликнала тя, защото се страхувала да не разяри Звяра ако откаже.
– Отговори с „да“ или „не“, без да се плашиш – окуражил я той.
– Не – бързо отвърнала Белла.
– Щом не си съгласна, лека нощ – сбогувал се той.
– Лека нощ – пожелала и тя, доволна, че отказът не го е ядосал.

Щом останала сама, тя бързо се приготвила за сън и се мушнала в леглото. Отново ѝ се присънил непознатият Принц. В съня ѝ той приближил и казал:
– Ах, Белла, защо си толкова неотстъпчива? Изглежда ме очакват множество нещастни дни.

Сънищата се променяли един след друг, но чаровният принц се появявал навсякъде. Когато утрото дошло, първата мисъл на Белла била да изтича при портрета, за да провери дали наистина прилича на Принца. Да, било точно така.

Тази сутрин тя решила да разгледа градината, защото слънцето греело ярко и фонтаните весело бликали. Смаяла се, защото всяко кътче ѝ било познато от сънищата. Скоро открила обраслия с мирта поток, където за пръв път срещнала принца в съня си. Това я накарало още повече да повярва, че Звяра го държи в плен. Разходката я уморила и когато се върнала в палата, открила нова стая, пълна с всичко нужно за ръкоделия – панделки, игли и коприна. В съседство имало птичарник с редки птици, които били тъй кротки, че литнали към нея и накацали по раменете и главата ѝ.
– Прекрасни малки птички – възкликнала тя, – как ми се щеше вашата клетка да е по-близо до моята стая, та често да чувам как пеете!
Щом изрекла тези думи, отворила вратата и какво да види – влязла в своята стая, макар че със сигурност до преди минута птичарникът да бил в другия край на палата.

В следващата стая открила говорящи птици – папагали и какаду, които я поздравили по име. Видели ѝ се толкова забавни, че отнесла няколко в своята стая, за да ѝ приказват, докато вечеря. После, както обикновено, пристигнал Звяра и поговорили около час. На сбогуване ѝ задал обичайния въпрос. След поредния отказ рязко ѝ пожелал „лека нощ“ и се оттеглил. А Белла си легнала и пак ѝ се присънил нейният тайнствен принц.

Дните бързо минавали в разнообразни занимания. След време Белла открила още нещо странно в двореца, с което често се развличала, когато била уморена или самотна. В една празна стая, която в началото подминала, под всеки прозорец имало поставен удобен стол. Веднъж опитала да надникне през един от прозорците, но тъмната завеса пречела. Вторият път, когато влязла в стаята, била много уморена и седнала на един от столовете. Завесата в миг се отдръпнала и пред нея се разиграла най-забавната пантомима с танци, музика и чудни костюми – било тъй весело, че Белла изпаднала в екстаз. Опитала по ред останалите седем прозореца – видяла нови забавни представления и оттогава никога повече не се чувствала самотна.

След вечеря Звяра винаги идвал при нея и преди да се оттегли, я питал с ужасния си глас:
– Белла, ще се омъжиш ли за мен?
Тя вече добре го познавала и му съчувствала, когато след поредния ѝ отказ той си тръгва натъжен. Но скоро щастливите сънища с прекрасния млад Принц я карали да забрави клетия Звяр. Единствено я смущавало това непрестанно напомняне да не съди по външния вид, да се води по сърцето, а не по очите. Струвало ѝ се, че прави точно така и затова се чувствала объркана.

Минало време, но колкото и да била щастлива Белла, накрая ѝ домъчняло за нейните близки. Една вечер Звяра забелязал колко е тъжна и попитал какво ѝ тежи. Белла отдавна не се плашела от него. Знаела, че въпреки своя ужасяващ вид и глас, по душа е много нежен. Затова му признала, че копнее пак да види своя дом. Тези думи ужасно натъжили Звяра и той с болка изревал:
– Ах, Белла, имаш ли сърце да изоставиш един нещастен Звяр? Какво още ти трябва, за да бъдеш щастлива? Мразиш ли ме, че искаш да избягаш?
– Не, скъпи – меко отвърнала Белла. – Не Ви мразя и безкрайно ще тъгувам, ако никога повече не Ви видя, но копнея да видя баща си. Позволете ми да ида само за два месеца и обещавам да се върна и да остана тук до края на живота си.
Звяра, който горестно въздишал, докато тя му говорела, отвърнал:
– Нищо не мога да ти откажа, дори когато желанието може да ми коства живота. Напълни с подаръци за своите близки четирите кутии, които ще видиш в съседната стая. Но помни, че си обещала да се върнеш точно след два месеца, защото, закъснееш ли, ще завариш мъртъв своя Звяр. За да се завърнеш, няма нужда от каляска. Вечерта, преди да си тръгнеш, се сбогувай с всички и щом легнеш да спиш, завърти този пръстен около пръста си и ясно кажи: „Искам да се върна в моя палат и да видя Звяра отново.“. Лека нощ, Белла. Не се страхувай от нищо, спи спокойно и съвсем скоро ще видиш баща си.

Щом Белла останала сама, забързала да напълни кутиите с всички редки и скъпи подаръци, които видяла наоколо. Чак когато се уморила, кутиите се напълнили. Легнала си, но почти не спала от радост. Когато най-сетне се унесла, ѝ се присънил нейния скъп Принц – седял на тревистия бряг, тъжен и угнетен, едва приличал на себе си.
– Какво се е случило? – извикала тя.
Той я погледнал с укор и отвърнал:
– Как смееш да ме питаш, безмилостно момиче? Точно ти ме изоставяш на скорошната ми смърт!
– Ах, недей да тъжиш! – проплакала Белла. – Аз отивам да утеша баща ми, че съм добре и живея щастливо. Обещах на Звяра, че ще се върна, защото той ще умре от мъка, ако не си удържа на думата.
– Теб какво те е грижа? – възкликнал Принца. – Струва ми се, че той хич не те интересува.
– Всъщност, щях да съм крайно неблагодарна, ако не ме е грижа за толкова любезен и мил Звяр – възмутила се Белла. – Бих умряла, за да му спестя болките. Уверявам те, че той не е виновен, задето е толкова грозен.

В този миг я събудил странен звук – някой говорел наблизо. Отворила очи и видяла, че е в непозната стая, която по нищо не можела да се сравни с разкоша в двореца на Звяра. Къде ли се е озовала? Станала и бързо се облякла. Тогава видяла кутиите, които била приготвила снощи. Докато се чудела с какво вълшебство Звяра е пренесъл и тях, и нея в това странно място, внезапно доловила гласа на баща си. Втурнала се и радостно го поздравила. Братята и сестрите ѝ останали смаяни, защото никога повече не очаквали да я видят. Въпросите, с които я обсипали, нямали край, пък и тя на свой ред имала толкова много да научи за тях. Когато им казала, че е дошла за кратко и пак ще се върне при Звяра, сестрите ѝ шумно заплакали. После Белла попитала баща си какво според него значат нейните странни сънища и защо Принца безспир ѝ напомня да не вярва на външния вид.
– Ти сама каза, че макар да изглежда страшен, Звяра силно те обича и заслужава благодарност и обич заради своята нежност и доброта. Според мен Принца иска да разбереш, че трябва да му се отблагодариш, като изпълниш неговото желание, въпреки ужасния му външен вид.

Нямало как Белла да не признае, че изглежда баща ѝ е прав. Но щом се сетела за своя скъп принц, хич не ѝ се щяло да се омъжи за Звяра. Поне тези два месеца нямало нужда да мисли за това. Можела до насита да се забавлява със сестрите си. Но макар че пак живеели в града, били богати и имали много приятели, Белла усещала, че нищо не я радва и често мислела за палата, където доскоро живеела толкова щастливо. А и в бащиния си дом никога не сънувала Принца и тъгувала за него.

Сестрите ѝ отдавна били свикнали без нея и се чувствали добре. Когато двата месеца изтекли, Белла се притеснявала единствено за братята и баща си. Те непрестанно я молели да остане и изглеждали така натъжени, че сърце не ѝ давало да ги остави. Всяка сутрин си казвала, че довечера ще се сбогува, но вечерта отлагала, докато веднъж ѝ се присънил мрачен сън, който я накарал да размисли. Сънувала, че се разхожда по пуста алея в дворцовата градина. Внезапно чула стонове откъм храсталака, който закривал входа на някаква пещера. Тя се втурнала да види какво става и заварила Звяра, легнал на една страна да умира. Със сетни сили той я упрекнал, че е виновна за неговите мъки. В този миг се появила величествената дама и проговорила с тежък глас:
– Белла, идваш точно навреме да го спасиш. Виж какво става, когато хората не си държат на думата! Ако се беше забавила само още един ден, щеше да го завариш мъртъв.

Белла толкова се уплашила от съня си, че още сутринта заявила, че се връща. Вечерта се сбогувала с близките си и щом се озовала в леглото, завъртяла пръстена и с ясен глас казала:
– Искам да се върна в моя палат и да видя Звяра отново.

В миг потънала в сън и когато се събудила, чула часовникът звънко да напява: „Белла, Белла…“. По това разбрала, че отново е в палата. Всичко било като преди и птичките толкова се зарадвали да я видят! Белла си казала, че никога не е преживявала тъй дълъг ден, защото нямала търпение пак да види Звяра. Имала чувството, че вечерта няма никога да дойде.

Най-сетне се стъмнило, но Звяра не се появил за вечеря и тя ужасно се изплашила. Дълго чакала и се ослушвала. Накрая се втурнала в градината да го търси. Горката Белла тичала насам-натам и напразно го зовяла. Накрая, съвсем изтощена, седнала и в този миг отсреща съзряла запустялата пътечка от своя сън. Втурнала се по нея, сигурна че води към пещерата. Вътре лежал Звяра и спял, както се сторило на Белла. Радостна, че го е открила, тя се втурнала да го погали, но за неин ужас, той нито помръднал, нито отворил очи.

– Ах, той е мъртъв и то по моя вина! – извикала Белла и заплакала горко.
Но когато пак се взряла в него, забелязала, че все още диша. Бързо донесла вода от близкия извор, напръскала му лицето и за своя огромна радост, той започнал да се свестява.
– О, скъпи, колко ме изплашихте! – извикала тя. – Едва сега разбрах колко много Ви обичам! Толкова се страхувах, че съм закъсняла да Ви спася.
– Наистина ли обичаш толкова грозно същество като мен? – прошепнал Звяра. – Умирах, защото реших, че си забравила своето обещание. Сега иди да си починеш. Скоро пак ще се видим.

Белла, която вярвала, че ѝ е ядосан, се успокоила от милия му глас и се върнала в палата. Там вечерята я очаквала. После както обикновено дошъл Звяра. Разпитал я как е прекарала с баща си, какво е правила и дали всички се радвали да я видят.

Белла с радост разказала всичко. Когато станало време Звяра да се оттегли, както винаги я попитал:
– Белла, ще се омъжиш ли за мен?
А тя нежно промълвила:
– Да, мили.
При тези думи през прозорците на палата блеснала ярка заря. Проехтели оръдейни гърмежи и по портокаловата алея засиял надпис от огнени букви:
„Да живеят Принца и неговата булка.“

Белла се обърнала към Звяра да попита какво означава това и видяла, че той е изчезнал. Вместо него пред нея седял обичният ѝ Принц! В този миг се разнесъл шум от карета и две дами влезли в стаята. В едната Белла разпознала знатната дама от своите сънища, а другата изглеждала тъй царствено, че Белла решила да я поздрави първа.

Но дамата от сънищата се обърнала към своята спътница и казала:
– Е, кралице, това е Белла, която прояви много смелост и избави сина Ви от ужасното заклинание. Двамата се обичат и трябва само Вашето съгласие, за да се венчаят и да бъдат напълно щастливи.
– Съгласна съм от все сърце – възкликнала Кралицата и добавила: – Очарователно момиче, как бих могла някога да ти се отблагодаря, затова че възвърна истинския външен вид на скъпия ми син!?
После кралицата нежно прегърнала Белла и Принца.
– Сега – обърнала се феята към Белла – предполагам, че би желала да извикаме братята и сестрите ти, за да танцуват на твоята сватба?

Така и станало. На следващия ден отпразнували сватбата в невиждан разкош. Оттогава насетне Белла и Принца заживели радостно и честито.