Принцеса Бел със златните коси

Имало едно време една кралска дъщеря – толкова хубава, че в света нямало равна на нея. Заради тази красота и заради косите ѝ – по-фини от златна сърма, спуснати на вълни чак до петите, всички я наричали Бел със златните коси. Вместо корона, на главата си носела венец от цветя, а по бродираните ѝ рокли искрели перли и брилянти. Който я зърнел, не можел очи да откъсне от нея.

В съседното кралство живеел млад хубав крал, несметно богат, който не бил женен. Щом научил за прекрасната принцеса, дори без да я види, толкова се влюбил, че спрял да яде и да пие, защото мислел единствено за нея. Накрая решил да изпрати посланик да поиска ръката ѝ. Наредил да се приготви разкошна каляска, сто коня и още толкова слуги в помощ на пратеника, като на сбогуване му заръчал да доведе принцесата със себе си.

След заминаването на пратеника в кралския двор не се говорело за нищо друго, освен за важната му мисия. Кралят бил напълно сигурен, че Бел със златните коси ще приеме предложението и заповядал да приготвят изящни дрехи и разкошни мебели за покоите на новата кралица. През това време пратеникът пристигнал, представил се на принцесата и предал своето съобщение. Но дали защото хубавата Бел не била в настроение или пък предложението не ѝ харесало, тя заявила на пратеника, че благодари на краля, но не желае да се жени.

Покрусен, посланикът напуснал двора и поел обратно. Със себе си връщал всички подаръци, защото принцесата била твърде възпитана да приема перли и брилянти, щом е отказала на краля, но за да не бъде твърде груба, задържала мъничко пакетче фиби.

Когато пратеникът се върнал в столицата, всички се натъжили, задето не успял да доведе прекрасната Бел със златните коси. Кралят се разплакал като дете и никой не можел да го утеши.

В кралския двор имало един младеж, по-красив и надарен от всички останали в кралството. Заради неговата грация и остроумие, го нарекли Авенан. Всички го харесвали, без няколко човека, които му завиждали, че кралят винаги го предпочита и му се доверява.

Веднъж Авенан обсъждал с няколко придворни неуспешната мисия на посланика. Без да мисли много, много момъкът подхвърлил накрая:
– Ако кралят ме беше изпратил при принцеса Бел, тя щеше да тръгне с мене.
Дочули тези думи няколко клеветника, отишли право при краля и рекли:
– Ваше Величество, знаете ли как се хвали Авенан? Разправя, че ако той бил посланик, щял да доведе принцесата. Ама че безочливост! Взема се за по-красив от Вас! Само да го зърнела, прекрасната Бел щяла да тръгне след него.
Кралят побеснял от гняв.
– Ха! – възкликнал той, – този разглезен младеж се развлича с моята мъка, така ли?! Веднага го запрете в голямата кула – нека там пукне от глад!

Стражите сграбчили Авенан и го хвърлили в затвора. Клетият момък напълно бил забравил празнословните си думи – нямал и идея как и защо е изпаднал така. Щял със сигурност да загине, но за късмет по стената на кулата се процеждала тънка струйка вода, с която разхлаждал пресъхналия си език.

Един ден, обзет от пълно отчаяние, затворникът се провикнал:
– Какво сторих, че обидих краля? Та той няма по-верен поданик от мене! Нищо лошо не съм сторил!
Случайно край кулата минавал кралят, дочул жалните викове на бившия си любимец и спрял. Враговете на Авенан опитали да го убедят, че няма смисъл да пилее време с този предател, но кралят възразил:
– Оставете ме на мира. Искам да чуя какво ще ми каже.
От жалните викове на клетника, очите на краля се насълзили. Сам отключил вратата на кулата и го извикал да слезе при него. Затворникът изглеждал неописуемо окаян. Той се хвърлил в нозете на краля и промълвил:
– Господарю, какво сторих, че заслужих такова наказание?
– Присмиваше се над мен и моя посланик – отвърнал кралят. – Хвалил си се, че ако бях пратил тебе, принцесата щяла да тръгне подире ти.
– Вярно е, Ваше Величество – отвърнал Авенан. – Щях да ѝ разкажа толкова много за Вас и добрите Ви качества, че нямаше как да откаже. Но не разбирам защо това Ви е неприятно.

Когато кралят обмислил неговите думи от тази гледна точка, разбрал, че няма защо да се ядосва и насочил гнева си към онези, които го подмамили да накаже своя любимец. Повел момчето със себе си, изпълнен с дълбоко съжаление за онова, което му причинил. Разпоредил да се погрижат за него и добре да го нахранят. Щом се убедил, че Авенан е вечерял, го извикал в покоите си и рекъл:
– Авенан, аз все още съм влюбен в прекрасната Бел. Отказът ѝ не попречи на силните ми чувства. Но не зная как да спечеля нейното съгласие. Искам да те пратя при нея, може би ти ще успееш.
Авенан отвърнал, че е готов да изпълни кралското желание и ще потегли на път рано на другата сутрин.
– Почакай – казал му кралят, – искам да те съпроводи богат ескорт.
– От това няма нужда – отвърнал Авенан. – Искам само добър кон и писма от Вас.
Кралят останал очарован от неговата готовност да потегли толкова бързо и му предоставил всичко, от което се нуждаел.

На другия ден момъкът потеглил сам. Яздел, потънал в мисли какво да каже на прекрасната Бел, за да приеме предложението на краля. В джоба си носел малка плоча за писане и щом му хрумнела добра идея, той скачал от коня и сядал под някое дърво да я запише. Искал, когато се изправи пред принцесата, да не забравя нищо важно в речта си.

Една ранна утрин, докато яздел през огромна поляна, му хрумнал най-убедителният аргумент. Скочил от коня и седнал под една върба до малък поток. Свършил с писането и се огледал наоколо да се наслади на красивата природа. Тогава забелязал голям златист шаран да диша учестено в тревата. В усилието си да скочи след няколко мушици, се бил засили повечко и вместо във водата, тупнал на тревистия бряг. Сега лежал почти мъртъв на земята. Авенан си казал, че може да вечеря с него, но го съжалил. Вдигнал го нежно и го пуснал в потока. Шаранът се гмурнал до дъното да се освежи в животворната вода. Скоро изплувал до брега и проговорил с човешки глас:
– Скъпи Авенан, благодаря за добротата ти. Ако не беше ти, щях да загина. Спаси ми живота и един ден ще ти се отплатя за това.
След тези думи шаранът отново се гмурнал и оставил Авенан напълно смаян от неговата любезност.

Няколко дена по-късно момъкът видял гарван, уплашен до смърт, защото го преследвал огромен орел.

Скоро хищникът щял да сграбчи своята жертва, ала Авенан измъкнал своя лък и бързо стрелял по преследвача. Спасеният гарванът изпляскал радостно с криле от близкото дърво.
– Авенан – заговорила птицата, – толкова ти благодаря, че ми помогна. Аз не съм неблагодарен. Ще дойде ден и ще ти се отплатя за добрината.
Момъкът си казал, че този гарван е много мил и продължил пътя си.

Една утрин, на разсъмване, когато още било толкова тъмно, че пътя едва се провиждал, Авенан чул някъде наблизо да буха жално бухал:
– Виж ти! – рекъл си момъкът, – май този бухал е много уплашен. Може да се е хванал в капан.
Огледал се и скоро открил огромна мрежа, разпъната от някой птицеловец.
– Колко жалко, че хората безспир преследват и измъчват клетите създания, които никому нищо зло не са сторили! – възкликнал момъкът, после измъкнал ножа си и срязал мрежата.
Бухалът литнал нанякъде, но скоро се върнал и рекъл:
– Авенан, няма да ти казвам колко голяма услуга ми направи. Тази сутрин птицеловецът щеше да дойде и да ме хване. Без твоята помощ щях да съм загубен. Много съм ти благодарен и един ден ще ти се отплатя.
Тези три случки били най-странните преживелици по пътя.

Авенан бързал с все сили да пристигне колкото се може по-скоро в палата на прекрасната Бел със златните коси. Когато наближил, той грижливо се преоблякъл в дрехи от разкошен брокат. Сложил си шапка с алени и бели пера, метнал на рамо изящно избродиран шал и взел в ръце панерче с малко кученце, което пътьом бил купил от Болоня. Когато се представил на дворцовата порта, изглеждал тъй великолепен и красив, че стражите му отдали най-големи почести и веднага известили принцеса Бел, че Авенан, посланикът на съседния крал желае да я види.

– Авенан – повторила принцесата, – името е обещаващо. Предполагам е красив и всички го харесват.
– Така е – потвърдили придворните ѝ дами веднага. – Видяхме го през прозореца на мансардата, където предем. Докато се виждаше, очи не можахме да откъснем от него.
– Значи така прекарвате времето си! – възкликнала принцесата. – Следите през прозореца красивите странници. Бързо ми донесете синята рокля с бродерия. Една от вас да ми среше косата, а друга да ми изплете свеж венец от цветя. Донесете ми обувките на токчета, атлазеното ветрило и поръчайте да се излъска тронната зала. Искам посланикът наистина да види „прекрасната Бел със златните коси“.

Девойките се втурнали да приготвят принцесата. Така се разбързали, че се заблъскали една в друга. Накрая Бел преминала през огледалната галерия, за да е сигурна, че изглежда добре. Седнала на трона си от злато, слонова кост и абанос и поръчала на придворните дами да засвирят на своите китари и тихичко да запеят.

Въвели Авенан в тронната зала и чудната гледка така го заслепила, че загубил дар слово за миг. Скоро се съвзел и произнесъл речта си. Накрая настойчиво помолил принцесата да му спести нещастието да се върне при своя господар без нея.
– Скъпи Авенан – отвърнала тя, – всички Ваши основания са много убедителни и Ви уверявам, че с много повече радост бих помогнала на Вас, отколкото на всеки друг. Но трябва да Ви кажа, че преди месец, докато пресичах реката с моите дами, си свалих ръкавицата, от ръката ми се изплъзна един пръстен и падна във водата. Този пръстен за мен е по-скъп от цялото ми кралство. Представете си само как ми домъчня, че го загубих! И тогава се заклех, без него да не изслушвам ни едно предложение за женитба, освен ако пратеникът не ми върне пръстена. Сега разбирате пред какво сте изправен – ако ще и две недели безспир да ми говорите, няма да промените мнението ми.

Авенан се смаял от нейния отговор, но се поклонил ниско и помолил принцесата да приеме бродирания шал и кученцето, които носел за нея. Ала тя отказала всякакви подаръци и го помолила да обмисли онова, което му споделила.

Той се върнал в своята стая и легнал, без да вечеря. Малкото кученце, което се казвало Кабриол, също не хапнало нищичко, качило се в леглото и се сгушило до него. Цяла нощ Авенан се въртял напред-назад и неспокойно повтарял:
– Как да намеря пръстен, изпуснат в реката преди цял месец? Няма смисъл дори да опитвам. Подложи ме на изпитание, за което е сигурна, че няма как да изпълня… – и тежко, тежко въздишал.“
Накрая Кабриол му казал с човешки глас:
– Не унивай, скъпи господарю. Теб късметът винаги те спохожда, пък и си твърде добър, за да си нещастен. Да слезем утре до реката, щом пукне зората.
Без да пророни и дума, Авенан погалил кученцето и скоро се унесъл в сън.

На зазоряване Кабриол заподскачал и събудил своя господар. Двамата слезли до реката и се защурали насам-натам. Тъкмо момъкът се замислил колко тъжно ще е завръщането към дома, когато се разнесъл глас:
– Авенан, Авенан!
– Кой ме вика? – сепнал се той.
Кабриол, който тичал близо до водата, отвърнал:
– Виждам само един златен шаран!
И наистина – този златен шаран заговорил на Авенан:
– Преди време, когато лежах безпомощен на ливадата под върбата, ти ме спаси. Тогава обещах да ти се отплатя. Ето, скъпи Авенан, това е пръстенът на принцеса Бел със златните коси.
Момъкът коленичил и поел от устата на шарана златния пръстен, като благодарил отново и отново. После двамата с Кабриол поели право към палата.

Скоро известили на принцесата, че кралският пратеник я моли да го приеме.
– Ах, клетият момък! – възкликнала тя, – дошъл е да ми каже сбогом. Най-сетне е разбрал, че няма как да изпълни молбата ми.
Но Авенан се изправил пред нея и поднесъл пръстена с думите:
– Принцесо, изпълних молбата Ви. Ще бъдете ли тъй мила да приемете краля, моят господар, за Ваш съпруг?
Когато принцеса Бел видяла пръстена, толкова се смаяла, че се зачудила дали не сънува.
– Разбира се, скъпи Авенан – отвърнала тя. – Изглежда сте любимец на някоя фея, иначе никога не бихте го открили.
– Мадам – отвърнал той с поклон, – не познавам ни една фея, но с радост ще изпълня всяко Ваше желание.
– Тогава, щом тъй силно желаете – отвърнала тя, – ще ми направите още една услуга, иначе никога няма да се омъжа. Недалеч от тук живее принц Галифрон, който настоява да се ожени за мен. Когато му отказах, той ме заплаши по най-ужасен начин, че ще затрие цялото ми кралство. Ала как да го приема? Той е великан, по-висок от кула и мисли само за ядене, точно както всяка маймуна мисли само за банани. Толкова е гръмогласен, че ако си наблизо, оглушаваш. Отказах да се омъжа за него, но той не спира да ми досажда и всеки ден напада моите поданици. Затова, преди да чуя Вашето предложение, трябва да го погубите и да донесете тук главата му.
Авенан се стъписал при тази молба, но отговорил:
– Чудесно, Мадам, ще предизвикам този Галифрон на двубой. Вероятно той ще ме погуби, но поне ще загина като смел човек.
Тези думи стреснали принцесата и тя опитала да убеди Авенан да се откаже. Уви – напразно! Момъкът се оттеглил да се въоръжи подобаващо, после се метнал на коня с малкия Кабриол и потеглил към владенията на Галифрон.

По пътя всеки срещнат му казвал колко е ужасен великанът и как никой не смее да припари до него. Колкото повече научавал Авенан, толкова повече се страхувал. Кабриол опитал да го окуражи с думите:
– Скъпи господарю, докато се биеш с великана, аз ще го ухапя за крака. Щом се наведе да ме сграбчи, ти му отсечи главата.
Авенан се възхитил на силния дух на малкото кученце, но знаел, че тази помощ няма да му е от полза.

Ето че пристигнал до замъка на великана. Пътищата, които водели натам, били побелели от кости на хората, погубени от злодея. Скоро момъкът видял Галифрон да се задава от гората. Главата му стърчала над най-високите дървета, а той крачел и пеел с отвратителен глас:

Побеснял от яд, злодеят размахал железния си боздуган и със страховита сила го стоварил върху момъка. Да би улучил, щял да го убие. Но тъкмо да замахне, черен като катран гарван кацнал на главата му и взел да му кълве очите. Заслепен, гигантът размахвал боздугана на всички страни, но Авенан лесно отбягвал смъртоносните удари и нападал с острата си сабя. Накрая така дълбоко го промушил, че злодеят се свлякъл на земята. Тогава с един замах младежът му отсякъл главата, а гарванът, който бил кацнал на близкото дърво, проговорил с човешки глас:
– Видя ли, не забравих услугата, която ми направи, като ме спаси от орела. Днес изпълних обещанието си да ти се отплатя.
– Не ти, аз съм с дълг към тебе, заради навременната ти помощ – отвърнал Авенан, – и съм ти безкрайно благодарен.
След тези думи момъкът се метнал на коня и препуснал с главата на Галифрон.

Когато наближил града, хората хукнали след него с викове:
– Пристига Авенан Смелия! Той победи великана!

Принцесата чула виковете, но не посмяла да попита какво става от страх да не ѝ кажат, че Авенан е загинал. Скоро младежът се изправил пред нея с главата на великана в ръце. Грозната гледка ужасно я изплашила, макар да знаела, че никога повече Галифрон няма да я заплашва.
– Принцесо – казал Авенан, – успях да погубя Вашия враг. Сега се надявам, че няма да отхвърляте повече краля, моят господар.

– Нямам друг избор – отвърнала прекрасната Бел, – освен ако не ми донесете вода от Пещерата на мрака. Тя е много дълбока – близо шест левги. Входът се пази от два дракона – очите и устата им бълват пламъци. Щом влезете, трябва да знаете, че вътре е пълно със жаби, пепелянки и всякакви отровни гадини. На дъното има малка каверна, в която бълбука Извора на красотата и здравето. Трябва да имам от тази вълшебна вода. Тя дава чудна сила на онзи, който се измие с нея. Красив ли си, оставаш завинаги такъв. Ако си грозен, се разхубавяваш. Млад ли си, никога не остаряваш. Ако си стар, се подмладяваш. Драги Авенан, надявам се, разбирате – не бих могла да напусна моето кралство, без да взема малко от вълшебната вода с мен.
– Принцесо – отвърнал младежът, – уверявам Ви, толкова сте хубава, че никога няма да Ви дотрябва тази вода. От друга страна аз съм само прост пратеник, чиято смърт Вие очевидно желаете. Ще ида да потърся тази вълшебна вода, макар да знам, че няма никога да се върна.

Принцесата не дала знак, че се отказва от молбата си и Авенан, заедно с малкото си кученце Кабриол, се приготвил да поеме към Пещерата на мрака. Всеки срещнат шепнел зад гърба му:
– Колко жалко такъв хубав младеж да затрие живота си тъй безразсъдно! Тръгнал е към пещерата съвсем сам, но и стотина смелчаци да имаше с него, пак нямаше да успее. Защо принцесата иска нещо толкова непосилно?

Момъкът сякаш не обърнал внимание на техните думи и препускал право натам, ала сърцето му било натежало от мъка. Изкачил планината, където се намирала Пещерата на мрака и се огледал да види къде е. Скоро забелязал страховита канара, черна като мастило, над която се издигала плътна струя дим. Миг след това се появил един зъл дракон. Тялото му било жълтозелено, имал страховити нокти и огромна опашка, завита поне стотина пъти. Очите и устата му бълвали пламъци. Щом Кабриол зърнал дракона, толкова се изплашил, че не знаел къде да се дене. Авенан, решен, ако се наложи да загине, изтеглил своята сабя и измъкнал стъкленицата, която принцеса Бел му дала за вълшебната вода. Преди да тръгне натам, заръчал на Кабриол:
– Сигурен съм, че скоро ще умра. Ако не се върна, намери принцесата и ѝ разкажи, че съм загинал, за да изпълня нейното желание. После отиди при краля, моят господар, и му разкажи за нашите приключения.
Още не довършил тези думи и се чул вик:
– Авенан! Авенан!
– Кок ме вика? – огледал се учудено момъкът.
Тогава забелязал бухала, кацнал на едно кухо дърво, който му казал:
– Ти ме спаси, когато бях оплетен в мрежата и обещах да ти се отплатя. Сега дойде времето. Дай ми тази стъкленица. Познавам всички проходи в пещерата и скоро ще я донеса, пълна догоре с водата на красотата.
Трогнат до сълзи, Авенан подал стъкленицата. Бухалът полетял към дупката и след няма четвърт час се върнал с пълната стъкленица. Авенан благодарил от все сърце и радостен се отправил към града.

Влязъл право в палата и подал стъкленицата на принцеса Бел, която нямала какво повече да каже. Благодарила на Авенан и заповядала да я приготвят за заминаване. Скоро двамата потеглили на път. Принцесата толкова харесала компанията на момъка, че често подмятала:
– Защо изобщо тръгнахме от моето кралство? Щях да Ви направя крал и можеше да сме щастливи заедно.
Но Авенан отвръщал:
– Макар че сте по-прекрасна и от слънцето, не бих могъл да причиня такова грозно нещо на своя господар за всички царства на земята.

Накрая те пристигнали в столицата и кралят излязъл да посрещне принцеса Бел с разкошни подаръци. Отпразнували тържествено сватбата. Но прекрасната Бел била така привързана към Авенан, че не можела да е щастлива, ако той не е край нея, а хвалбите за него не слизали от устата ѝ:
– Ако не беше Авенан, нямаше никога да дойда тук – повтаряла на краля. – Трябва да си му безкрайно благодарен, защото той извърши невъзможни неща, за да ме спечели. При това ми донесе вода от Извора на красотата и ще остана вечно млада и красива.

Но враговете на Авенан, които завиждали на добрия му късмет, подшушнали на краля:
– Изглежда Вие не ревнувате, но всъщност има сериозна причина. Кралицата май мисли и говори единствено за Авенан и колко много е сторил, за да я спечели. Сякаш ако бяхте пратил някой друг, нямаше да стори същото!
– Сега, като се замисля, май имате право – отвърнал кралят. – Оковете го във вериги и го запрете в кулата.

Кралските стражи заловили Авенан и като награда за вярната му служба, го запрели в мрачната кула, където не виждал никой друг освен един тъмничар, който веднъж на ден му носел чер хляб и вода. Само малкият Кабриол останал при него да го утешава и да му разказва всички новини.

Когато прекрасната Бел научила, че Авенан е изпаднал в немилост, се хвърлила в краката на краля и го замолила за пощада.

Но колкото повече плачела, толкова повече кралят се ядосвал, защото мислел, че тя е влюбена в Авенан. Накрая разбрала, че няма полза от молби. Спряла да моли и потънала в тъга.

Ала кралят решил, че повече не го намира за достатъчно хубав. Затова решил да измие лицето си с вълшебната вода на красотата. Кралицата държала стъкленицата в покоите си, за да може често да я гледа. Но едно непохватно слугинче, докато гонело някакъв паяк, съборило стъкленицата. Тя се разбила на парчета и водата се разляла. Девойчето бързо почистило и както се чудело какво да направи, сетило се, че в покоите на краля има съвсем същата стъкленица, пълна с прозрачна вода. Без да каже и дума, момичето я взело и сложило на полицата в покоите на господарката си.

Но течността в стъкленицата на краля била отрова, с която в кралството премахвали някой-друг знатен непокорник. Вместо да му отсекат главата, измивали лицето му с тази вода и той заспивал завинаги. И така, една вечер кралят, като мислел, че ще се разхубави, взел стъкленицата и измил лицето си с водата. После легнал да спи и повече не станал.

Малкият Кабриол пръв разбрал какво се случило, хукнал при Авенан и разказал новината. Момъкът му заръчал да иде веднага при прекрасната Бел и да я помоли да не забравя клетия затворник.

Смъртта на краля вдигнала огромна суматоха в двореца, но Кабриол успял да се промъкне при кралицата и смирено помолил:
– Мадам, не забравяйте Авенан.

Тя си спомнила колко много изстрадал той заради нея. Без да продума и дума, прекрасната Бел отишла право в кулата и сама освободила затворника.

После положила кралската корона на главата му, наметнала го с хермелин и казала:
– Елате, скъпи Авенан, ще ви направя крал и свой съпруг.
Авенан се хвърлил в нозете ѝ от благодарност.

Новината за новия крал зарадвала всички. Вдигнали веднага сватба – най-хубавата на света, а красивият Авенан и прекрасната Бел със златните коси заживели от този ден нататък радостно и честито.