Змеят принцприказка от Пентамерон

Някога, много отдавна, в края на обширна гора живеело бедно бездетно семейство. Съпругът се казвал Матео, а жена му – Сапатела. Матео бил лесничей и заради работата си от сутрин до мрак бродел из мрачните дебри на гората. Съпругата му шетала и се грижела за дома. Тя никога не излизала, била много самотна и от всичко на света искала най-много да има син.

Ала само едното желание никога не стига да получиш каквото искаш и горката женица прекарвала дните си сам-сама.

Една вечер, когато дните започнали да се скъсяват, а нощите се проточвали все по-дълги и хладни, Матео се връщал от работа у дома. По пътя се сетил, че Сапатела го била помолила да донесе дърва за огрев и готвене. Край него имало колкото щеш сухи нападали клони. Той извадил брадвата си и скоро събрал толкова голям наръч, колкото можел да носи на гръб.

Но без да знае, той занесъл у дома не само съчки и клони. Дори Сапатела не разбрала това, докато сутринта не отишла да вземе дърва за огнището, след като изпратила мъжа си на работа. Канела се да сготви един хубав тлъст заек, който Матео бил хванал. Тъкмо да пъхне дървата в огъня и едно съвсем тънко жълто змийче изпълзяло между съчките, плъзнало се по килима и се навило на кълбо.

Като всяка лесничейска съпруга, Сапатела не се плашела ни от змии, ни от други подобни гадини. Пък и то било тъй жълто и мъничко – светлината от огъня танцувала по него и то проблясвало като златно.
– Ах, клетата аз – въздъхнала добрата женица, – даже змиите имат малки, но аз не.
Тогава змийчето се развило, изпънало се срещу нея и заговорило с човешки глас. В онези времена много животни умеели да говорят, но понеже не се случвало често, добрата жена много се стреснала.
– Щом искаш, може да ме вземеш за свое дете – казало то. – Ако ме държиш на топло и ме храниш добре, късмет ще споходи дома ти.

Както вече казах, Сапатела доста се изплашила, но имала добро сърце, пък и била тъй самотна, че веднага решила да го осинови и да го отгледа като свое дете.

Съпругът ѝ също бил благ и хрисим човек и я оставил да постъпи както пожелае. И ето, малкото змийче си намерило дом, закрила и обич.

От този ден нататък мир, доволство и сполука осветили техния дом. Всичко ставало лесно и хубаво, но дали това се случило заради змийчето, техния син, не мога да кажа.

Змиите растат доста бързо и под нежните грижи, в топлата уютна къща и с вкусна храна, малкото змийче скоро пораснало. Ах, не просто пораснало – направо станало огромен змей! Толкова огромен, че когато лягал пред огнището, заемал целия килим и се налагало Сапатела да го мъмри, че ѝ пречи да готви.

Един ден тя се спънала в опашката му и едва не паднала с гърнето вряща вода, което носела в ръце.
– Стана твърде голям да лежиш по цял ден пред огъня – упрекнала го тя. – Трябва да станеш и да се заловиш с нещо.
– Добре, мамо – отвърнал змеят, който винаги я наричал „мамо“, а Матео „татко“, както правят всички синове. – Намери ми жена, ще се оженя за нея и ще се задомя.
Сапатела не знаела как точно се търси змейова булка, но обещала да говори с Матео, когато се прибере вкъщи.

След вечеря тя казала на съпруга си, че трябва да поговорят за нещо важно.
– Нашият змей иска да се жени – подхванала тя – и трябва да му намериш жена.
– Добре – рекъл Матео. – Ще си отварям очите в гората да намеря за него подходяща змия.
– Ох, това няма да свърши работа – намесил се змеят, който слушал много внимателно разговора, макар да изглеждало, че спи дълбоко на пода пред огъня. – Не мога да живея със змия. Трябва да ми доведеш кралската дъщеря. Иди утре в палата и кажи на краля, че искам дъщеря му за жена.

Разбира се, при тези думи Матео се разсмял, но жена му го нахокала здраво. И ето, на другата сутрин добрият човек тръгнал нататък. Змеят го изпратил на вратата с думите:
– Предай моето послание на краля и ще заживееш много щастливо.

Матео прекосил гората и поел към кралския палат. Ала колкото повече наближавал, толкова по-тежко и страшно му ставало от това, което се кани да прави. Сигурен бил, че кралят така ще се ядоса, че ще заповяда или да го обесят, или да го пребият до смърт като куче.

Крепели го единствено думите, с които змеят го изпратил, защото да живееш щастливо е нещо, което всеки от нас иска най-много. Затова не се поддал на страховете си и с твърда крачка се изправил пред кралските порти.

По онова време в онази страна всеки, който желаел, можел да влезе и да говори с краля. Простият човечец прекосил тълпата, която чакала да получи справедливост от съдията и скоро се изправил пред владетеля.
– Кралю честити – започнал той, – змеят, който е мой осиновен син, ме изпрати да поискам ръката на дъщеря ти.
Кралят смаяно се вторачил в него, после се смръщил, после пак се вторачил.

Кралете са свикнали да получават чудати молби, но не чак като тази. За късмет на Матео този крал имал прекрасно чувство за хумор и понеже решил, че си има работа с някой безобиден безумец, се засмял. След него се разсмели и всички негови придворни.
– Много добре – отвърнал владетелят. – Обещавам да изпълня неговото желание, но първо трябва твоят осиновен син да направи златни всички плодове в моята овощна градина. Тогава ще му дам дъщеря си за жена.
Матео благодарил на краля за голямата снизходителност и доброта, че не го пребили или обесили и тръгнал към горския си дом.

„Добре свърших работата – мислел по пътя си той. – Нашият син ще трябва да приеме невеста с малко по-нисък ранг. Кой е виждал ябълки, череши и сливи да се превръщат в златни? Дори в манастирските градини най-много да ги направят я от мед, я от сребро.”

Ала змеят хич не се стреснал от невъзможното условие.
– Проста работа – засмял се той. – Утре сутринта иди в града с една кошница. По пътя събери всички камъни, които намериш. После ги разхвърляй из кралската градина.

Матео тръгнал към града и постъпил точно както змеят поръчал. Понеже нищо не разбирал от вълшебства и магии, нищо не очаквал да се случи. Само си представете как се сащисал, когато пред очите му не само плодовете, но и всички дървета с все листата се превърнали в златни и така заблестели на слънцето, че направо го заслепили.

По чиста случайност, докато Матео разхвърлял камъните из градината, кралят се разхождал по терасата на палата със своите придворни.
– Вижте онзи глупав старец, дето иска дъщеря ми за жена на своя змей, обикаля из градината – засмял се той. – Дали не се кани да превърне плодовете ми в злато, като ги обере и продаде на пазара?
При тази шега придворните избухнали в смях, защото придворните винаги правят така, но само след миг спрели и до един ахнали от възхищение пред чудната хубост на безценната кралска овощна градина.

Кралят направо загубил ума и дума и не отворил уста, докато не се изправил пред него самият Матео и скромно помолил негово величество да изпълни обещаното, защото змеят, неговия осиновен син, е изпълнил желанието му.

Кралят направо се видял в чудо. Не бил алчен за злато, пък и да вземе за зет някакъв змей, било просто немислимо.
– Вярно – казал той, – ти изпълни условието, но тази чудна градина има нужда от по-добра уредба. Не бива златните дървета да растат направо от черната земя в градина, оградена с прости каменни стени. Искам твоят осиновен син да превърне почвата и стените на градината в диаманти, рубини и безценни камъни, за да няма като нея втора на света. Тогава ще му дам дъщеря си за жена.

Лесничеят благодарил за благоволението на негово величество и се оттеглил, а кралят и придворните влезли в овощната градина и започнали да берат златните плодове от златните клони и да ахкат на чудесията пред очите им.

Кралят си рекъл, че това не може да е някакъв прост змей и трескаво се замислил как да постъпи, ако и второто му желание се изпълни.

Когато Матео се прибрал вкъщи и разказал какво се е случило, змеят тръснал опашка и а-ха да се ядоса:
– Виж колко струва кралската дума! – казал разпалено. – Но в крайна сметка и това е дребна работа. Утре пак иди в града и по пътя събери в кошницата си всички счупени стъклени и порцеланови парчета, които намериш. После ги разхвърляй край дърветата и оградата на градината.

Щом пукнала зората, Матео излязъл и направил всичко точно както змеят му заръчал. Успял да събере купища парчета и още рано сутринта влязъл в градината с тежкия товар счупени чаши и чинии, кани и чайници.

Колкото и да било рано, не било достатъчно, та да не го види кралят. Заради чудното си ново притежание негово величество не мигнал цяла нощ – нямал търпение пак да се върне в градината и да види дали дърветата му още са златни.

Когато забелязал, че Матео разхвърля счупените парчета, той дълбоко се замислил, защото осъзнал, че всичко е достатъчно истинско и със сигурност второто условие ще бъде изпълнено. А Матео крачел от дърво на дърво, хвърлял тук парче чаша, там парче чиния. И където паднело парчето, земята около дървото се превръщала в диамант, сапфир или рубин. Същото станало и със стените. Знайни и незнайни скъпоценни камъни заблестели в чудната градина.

Кралят бил хем очарован, хем страшно потиснат. Сега притежавал безценна овощна градина с ненадмината хубост, но трябвало в замяна да омъжи дъщеря си за змей, което му се струвало непосилно.
– Кажи на змея, твоя осиновен син, че макар да изпълни и двете условия, няма да му дам дъщеря си, освен ако не позлати целия ми замък – заявил той на Матео.
Лесничеят поблагодарил за снизхождението на краля и се прибрал у дома.

Змеят много се ядосал и изрекъл тежки думи за цената на кралска дума и за вярата, която не може да имаш в принцовете – ако ще да са принцове на Германия.
– Но и това е дребна работа – завършил накрая. – Иди на зазоряване в гората и набери голяма китка билки. Вържи ги като метла, измети с нея целия замък и желанието на краля ще се изпълни.

Матео отишъл в гората и насъбрал какви ли не билки, премел грижливо палата, както змеят бил заръчал и когато кралят, придворните и слугите се събудили – що да видят – целият палат бил златен от главния вход до горния край на комина. И не просто позлатен – всичко се било превърнало в самородно злато от най-чист вид.

Най-сетне кралят осъзнал, че няма връщане назад и когато Матео го помолил да изпълни обещаното, той повикал дъщеря си и разказал какво се е случило.
– Скъпа Гранония – рекъл накрая, защото така се казвала принцесата, – заради теб два пъти престъпих кралската си дума, но боя се, че вече трябва да я спазя. Не е кой знае колко страшно – ще те омъжа за един змей, който е осиновен син на този беден лесничей.

Принцесата, която била съвсем млада, но вярна на дълга си, за изненада на всички с радост се съгласила, сякаш да се омъжиш за змей е най-обикновеното нещо на света, като например да направиш реверанс или да получиш букет.

Доволен, кралят поръчал на Матео да изпрати змея, за да се ожени по-скоро за дъщеря му и за бога! най-сетне да спрат да го занимават с разни златни палати и безценни овощни градини.

Змеят бил на седмото небе от радост при тази новина и веднага започнал да се стяга за път. Но преди да напусне скромната къща, където бил обграден от толкова обич и грижа, се сбогувал със Сапатела и Матео и от сърце поблагодарил, като завършил с думите:
– От днес нататък от благодарност за цялата ви добрина и помощ тук ще цари само щастие.
Така и станало, защото от този ден до края на дните си Сапатела и Матео били щастливи, богати и честити и никога не изпитали ни болка, ни разочарование.

Когато Гранония видяла своя странен годеник, запазила спокойствие и кураж. Ала принцесата била единствена в палата, която успяла да стори това. Слугите се набутали по ъглите от страх, когато златният змей преминал през дворцовата порта, а щом влязъл в тронната зала, кралят и кралицата хукнали на една страна, придворните – на друга. Единствено принцесата останала на мястото си, трепереща от вълнение в очакване на радостта да стане булка на змея.

Той бавно се плъзнал към нея и когато приближил толкова, че а-ха да го докосне, змеят се надигнал, златната кожа в миг се разкъсала и млад, красив принц се изправил пред нея с поклон.

Оттогава насетне щели всички да бъдат доволни и щастливи, ако не била глупостта на стария крал, който от бащина грижа, но и от чисто любопитство, надникнал точно, когато принцът успял да се измъкне от златната кожа.

И кралят сторил точно това, което никога не бива да се прави на принц, току-що освободен от магия – грабнал змийската кожа и я метнал в огъня. Тя присветнала и в миг изгоряла като факла.

Стреснат от съскащите звуци на пламъка, принцът се обърнал и когато видял какво се е случило, ужасно се ядосал – много повече, отколкото за неудържаните кралски обещания. Погледнал тъжно принцесата и се обърнал към краля с думите:
– Ти поднови заклинанието! Дано никога не изпиташ истинско щастие.

Принцът се превърнал на гълъб, който изписукал три пъти и отлетял през прозореца. Всъщност щял да отлети, ако прозорецът бил отворен, но не бил. С главата си строшил стъклото и успял да излезе, но тежко се наранил. Полетял към златната овощна градина, а принцесата се втурнала към прозореца. Взирала се в него, докато не се изгубил от поглед.

Обърнала се с укор към нещастния крал, задето се меси в нещо, което не му е работа. После избухнала в сълзи и плакала чак до залез слънце, та от сълзите ѝ потекъл поток, забълбукал към дворцовия фонтан и всички златни рибки в него умрели заради твърде солените сълзи.

Но плачът на никого не помага, затова, щом легнали всички, тя събрала едно-друго в малък вързоп и тръгнала да търси своя чудат годеник, който дошъл при нея като змей с люспеста кожа и отлетял като пернат гълъб с парче стъкло в главата си.

Принцесата напуснала кралския двор и навлязла в гората зад замъка. По пътя срещнала една лисица, която също търсела гълъб, птица или каквото ще да е крилато същество. Лисицата поздравила:
– Добър вечер, прекрасна принцесо. Може ли да тръгна с теб?
– Да – съгласила се принцесата. – Аз не познавам гората и може да се изгубя в тъмнината.

Лисицата я повела през гората напред. Вървели, вървели, докато накрая принцесата толкова се уморила, че повече не можела и крачка да направи. Двете легнали на земята и заспали.

Когато се събудили, сутринта преваляла и птиците чуруликали наоколо. Техните песни пленили принцесата и тя очарована се заслушала в птичата музика. Лисицата забелязала това и казала:
– Ех, ако разбираше техните думи, щеше още повече да ти хареса.
– Ах, мила лисано, кажи ми – примолила се принцесата и след като повторила достатъчно много молбата си, лисицата отговорила:
– Разказват, че кралският син, който беше превърнат в змей от своята кръстница за отмъщение на баща му, е на смъртно легло. Заклинанието продължило седем години и в деня, в който изтекло, тъкмо щял да се венчае за една принцеса, когато баща ѝ изгорил змийската кожа и принцът се превърнал на гълъб. Докато се мъчел да отлети, си порязал главата в прозореца и сега лежи в бащиния си палат толкова болен, че докторите нищо не могат да направят.
Щом чула това, принцесата много се наскърбила.
– Мила лисано, заслушай се, моля те, дали птиците знаят как може да се излекува принца! – помолила тя.
Лисицата внимателно се заслушала и след малко рекла на принцесата:
– Косовете мислят, че е невъзможно, но враните твърдят, че има един начин. Главата на принца трябва да се полее с кръвта им. Тогава в миг ще се оправи и ще се изправи на крака такъв, какъвто винаги е бил.

В принцесата затрепкала надежда и помолила лисицата да хване птиците, за да се сдобие с лек за принца. Накрая добавила, че ѝ обещава щедра награда и лисицата се съгласила.

Почакали докато слънцето залезе и птиците заспят в гнездата си. Тогава лисицата се покатерила на дървото, прокраднала се между клоните и събрала гнездата едно след друго, точно както лошите деца крадат ябълки от хорските градини.

Щом получила каквото трябва, принцесата забързала да занесе лекарството в палата. Ала лисицата, която се погрижила първо да се отдалечи на безопасно разстояние, избухнала в смях.
– Защо се смееш, мила лисано? – попитала принцесата. – Може ли да е от радост, че принцът, който ще стане мой съпруг, скоро ще оздравее? Но нека побързаме да не би да закъснеем!
– Не, не е това причината – отвърнала лисицата през смях. – Смея се, защото от твоето лекарство няма полза без втората съставка, която е лисича кръв. И понеже нямам намерение да ти помогна, ще пропусна твоята награда.
И след тези думи хукнала колкото може по-бързо.

Принцесата разбрала, че единственият начин е да надхитри лисицата и веднага измислила план как да я измами.
– Скъпа лисано, не бягай – казала тя. – Ще бъде толкова жалко, защото лекарството вече е в наши ръце. Със сигурност кралят ще ни възнагради пребогато, пък и без съмнение в кралството има колкото щеш други лисици. Една от тях ще дари кръвта си за здравето на кралския син. Да вървим и да се доверим на късмета си.

Лисицата, заслепена от гордост, че е най-умното животно в света и за миг не помислила, че може някаква проста девица да я измами. Върнала се и заедно с принцесата пресекли гората. Щом излезли на открито, в далечината се показал кралския дворец.
– Това е палатът – рекла лисицата, – но още нямаме втората съставка!
– О, имаме я – възкликнала принцесата и преди клетата лисица да се усети, Гранония тъй здраво я фраснала с една тояга, че кръвта ѝ рукнала като фонтан.

Разбира се, на принцесата ѝ домъчняло, че се наложило да постъпи така. Лисицата толкова ѝ помогнала, пък и девойката имала милозливо сърце, та ревала по целия път, докато стигне в двореца с лекарството. Ала принцовете са много по-важни от лисиците, особено ако са красавци, омагьосани в змейове, които желаят да се оженят.

Затова принцесата напълнила един бокал с чудатия лек за ранени глави и продължила право към кралския палат.

Там всички били много отчаяни – слугите търчали като обезумели насам-натам, докторите се препирали, придворните се мъчели да не изглеждат твърде отегчени, та никой не обърнал и капка внимание на принцесата. Ала тя била напориста млада дама, обходила стая след стая и накрая намерила краля.
– Идвам да зарадвам Ваше Величество – заявила тя с реверанс. – Дойдох да спася принца.
– Как ще спасиш принца, когато най-добрите доктори в кралството не успяха? – попитал кралят.
В отговор принцесата запяла тази песен:

Кралят бил така сломен от мъка, че бил готов да обещае всичко на всеки, стига да получи помощ. Обещал и на принцесата. Тогава, без повече бавене, тя пожелала да я заведат в стаята на принца и поляла главата му с лечебната кръв от бокала.

Принцът, който вече издъхвал и никой не хранел и капка надежда за него, в миг се изправил напълно здрав в предишния си вид.

Дали заради магията или по някаква друга причина, но момъкът не познал принцесата и когато кралят, неговия баща, му представил девойката и съобщил условието, при което тя спасила живота му, той ѝ отказал:
– За огромната услуга, която ми направихте, съм безкрайно благодарен – започнал той, – но не мога да се оженя за Вас. Сърцето ми вече е дадено на друга и дори в замяна на живота си, не бих престъпил дадената дума.
Тайно принцесата много се зарадвала, но се престорила на разочарована и с презрение отказала всички други награди, които кралят и принцът ѝ предложили.
– Кажете ми коя е другата. Ще ида при нея и ще я принудя да Ви отстъпи на мен – не се предавала тя. – Щом разбере какво сторих за Вас, вярвам ще приеме, че моите претенции, са по-важни от нейните.
– Тя е принцеса Гранония и съм сигурен, че никога няма да постъпи така – възразил принцът, изпълнен с гордост. – Дори тя да го направи, аз не бих. Защо ми е живот без любов? По скоро бих избрал да се превърна отново в змей и да остана завинаги в къщурката на бедния лесничей, отколкото да царувам без моята обична принцеса.
Щом чула това, принцесата не могла да пази тайната повече.
– Скъпи принце, дали наистина ме обичаш – попитала тя, – щом не ме позна, когато ти спасих живота и поисках да спазиш даденото обещание да се ожениш за мен, както щеше да направиш, ако баща ми не беше изгорил онази змийска кожа.

Чак тогава принцът разпознал своята любима и толкова силно я прегърнал, че тя се зачудила дали още не е змей или просто млад силен мъж, който силно я обича. През това време кралят се разпоредил камбаните да забият веднага и всички да започнат приготовленията за най-пищния сватбен пир.