Дребното човече

Имало едно време един твърде дребничък господин, който, щом седнел в кръчмата да пийне чаша вино или халба бира, чувал все едно и също от кръчмаря:
– Добре дошло, дребно човече.
Ах, тези думи така го ядосвали!

Дълго се чудел какво да направи и ето че една сутрин отишъл при обущаря. Едва прекрачил прага и се разнесло:
– Добре дошло, дребно човече – любезно поздравил обущарят. – Как мога да ти помогна?
Дребният човечец намусено отговорил:
– Майсторе, искам да ми направиш колкото се може по-високи токове, за да спрат да ми викат „дребно човече“. Това ме ядосва ужасно.

Обущарят запретнал ръкави и се захванал за работа. Щом свършил, дребосъкът платил и майсторът учтиво го изпратил с думите:
– Сбогом, дребно човече, дано си доволен и следващия път пак да дойдеш при мене.
Дребният човечец много се ядосал, че този обущар не уважава даже собствения си труд, но после си рекъл: „Я да ида при кръчмаря. Щом ме види, ще се ококори и ще ме поздрави по друг начин.“

И така, той влязъл вътре и се изпъчил пред бара, сякаш бил глътнал бастун. Домакинът веднага го забелязал и приветливо се провикнал:
– Добре дошло, дребно човече! Какво да сипя този път – винце или бира?

Как мислите се почувствал човечецът?! Високите токовете се оказали недостатъчни, за да предизвикат ефект. И дребосъкът хукнал при шапкаря, за да си купи възможно най-високата шапка.

Едва прекрачил прага и майсторът го посрещнал с думите:
– Добре дошло, дребно човече. Какво мога да сторя за теб?
– Искам толкова голяма шапка, че вече никой да не ме нарича „дребно човече“. Това е непростимо обидно.
Шапкарят му подал възможно най-високата шапка, прибрал парите и любезно го изпратил:
– Сбогом, дребно човече. Ще се видим следващия път.

Дребосъкът много се засегнал. „Хммм! – рекъл си той. – Поне в кръчмата ще спрат да ми викат така.“ И веднага хукнал натам. Наконтен с огромната си шапка като същински англичанин, отворил вратата и в миг отвътре се разнесъл жизнерадостният глас на кръчмаря:
– Здравей, дребно човече. Какво да бъде този път – вино или бира?

Няма нужда да ви обяснявам колко се разсърдил дребосъкът. Каква полза има от това да носиш тъй високи токове и тъй огромната шапка!? Прахосал толкова пари, а хората не спирали да му викат „дребно човече“?

Започнал да разпитва всеки срещнат защо, въпреки високите токове и огромната шапка, го наричат „дребно човече“, ала никой не успял да му каже. Това ужасно го разстроило.

Дълго се чудил какво да направи и ето че един ден си рекъл: „Ама че съм глупав! Как не съм се сетил досега! Щом хората не знаят, ще ида в Рим да питам папата. Той знае всичко.“

Речено-сторено. Стегнал си багажа, плюл си на петите и хукнал към Рим. Привечер влязъл в един хан да преспи.
– Добре дошло, дребно човече – поздравил го ханджията, – накъде така?
– Отивам в Рим при папата – понацупено отвърнал дребосъкът. – Той ще ми каже защо всички ми викат „дребно човече“, въпреки че нося обувки с високи токове и огромна шапка. Много съм ядосан!
– Бре! – възкликнал ханджията. – И аз ще дойда с теб. Искам да попитам папата защо всички ми викат „клетия ханджия“. Жан, мързеливецо, бързо ми стегни багажа, че утре заминавам.
– Господарю, ще дойда и аз – присъединил се и прислужникът Жан. Искам да разбера защо всеки, без изобщо да ме познава, ми вика „мързеливеца“.

Щом тримата спътници пристигнали в Рим, помолили за аудиенция с папата. Поканили ги в една красива зала с огромно огледало.

Папата любезно ги изслушал и първо се обърнал към ханджията:
– Сине, обърни се с гръб към стената, после погледни през лявото си рамо и ми кажи какво виждаш в огледалото.
– Виждам – започнал развълнувано ханджията, – десетина жени, насядали около маса. Пият кафе и една през друга бърборят. Я виж ти, там е и жена ми. Ха! Че то няма клюка, дето тя да подмине – както казват хората „на всяка манджа, меродия“.
– Така е, сине – отвърнал папата, – докато жена ти си живее така, не поглежда дома си и разнася клюки из квартала, всички ще те съжаляват и ще те наричат „клетия ханджия“.

Дошъл ред на прислужника. И той застанал с гръб към огледалото и щом погледнал през лявото си рамо, извикал:
– Свети отче! Виждам как няколко псета тичат след заек. Искат да го хванат – как яростно лаят! Само моят Шаро седи и се чуди. Хайде Шаро, хайде! Дорде се наканиш, заекът ще избяга.
– Така е, сине, така е! – рекъл му папата. – Ако и ти търчеше като оня заек, когато получиш в хана поръчка, никой нямаше да те нарича „мързеливеца“.

Накрая дошъл ред на дребосъка. И той застанал с гръб към огледалото, завъртял глава и надникнал.
– Какво виждаш? – попитал го папата.
– Нищо, само себе си – отвърнал човечецът.
– Да изглеждаш по-голям от останалите?
– Не – отвърнал той. – Виждам се такъв, какъвто съм, ни по-дребен, ни по-голям.
– Щом е тъй, сине – отвърнал му папата, – ето и моят съвет. Трябва да се мериш според ръста си. Едва когато израстеш достатъчно, хората ще спрат да те наричат „дребно човече“.

Казват, че дребосъкът си тръгнал ужасно недоволен.

Ама че грешка! И колко много хора има още – не по-умни от него! Мислят си, че могат да се надскочат, вярват, че растат като фиданки. И те трябва да отидат в Рим, за да видят колко им е ръстът между шапката и токовете!