Живяла възрастна вдовица с едничкия си син. Тя от все сърце обичала момчето си и всеотдайно се грижела за него. Синът ѝ бил добро дете, виждал с колко обич го гледа милата му майка и много я слушал. Вечер ѝ разказвал как е минал денят му, кое как бил направил, съветвал се с нея, смеели се заедно – живеели от хубаво, по-хубаво.
Минало време, синът пораснал и се харесали с едно момиче. Както си му е редът, майката ги оженила и тримата заживели заедно. Младите спели в стаята, бабата – на топло до огнището. Но на застарялата жена ѝ липсвали ония вечери, когато надълго и широко си приказвали с момчето. От ден на ден мъката ѝ растяла, застигнали я завист и безсъница.
Една вечер младите се прибрали в стаята и за нещо весело се разсмели:
– Ха-ха-ха, ки-ки-ки! – заливали се двамата от смях.
На бабата още повече ѝ докривяло, обронила глава и издумала:
– Ох, Смърте, Смърте, дано по-скоро ме отнесеш…
Синът дочул, че майка му приказва нещо, ослушал се зад вратата, а тя отново заохкала:
– Дè да си, Смърте, да дойдеш да ме отнесеш!
Момъкът замълчал и си легнал. На сутринта попитал жена си дали не е сторила нещо нàпреки майка му и тя отвърнала, че не е. Въпреки това ѝ заръчал да се грижи добре и да угажда на свекърва си. Невястата обещала и устояла на думата си – шетала и уйдисвала на бабата във всичко – дето се вика, не давала прашинка да падне на главата ѝ. И въпреки това, вечер след вечер, щом останела сама, старицата все се окайвала: „Ох, Смърте, Смърте…“
Зачудил се синът какво да стори. Чудел се, маел се, накрая измислил.
По душа бил веселяк и шегобиец, затова една сутрин изчакал майка му да иде на църква, а той взел от приятели дълга черна дреха и перука. Преди бабата да се върне ги скрил на тавана заедно с една коса.
Свечерило се и както винаги тримата седнали да вечерят. Хапнали, поговорили, накрая булката раздигнала масата, ошетала и постлала на свекървата. Младите ѝ пожелали лека нощ и се прибрали в стаята.
Синът тихичко се измушил през прозорчето, качил се на тавана и така се издокарал, че самата Смърт би му завидяла. Така предрешен, застанал зад вратата на майчината стая. Не минало много и бабата взела да нарежда:
– Ох, Смърте, Смърте…
В миг вратата се отворила, мнимата Смърт прекрачила прага и проговорила:
– Ето ме и мене! Аз съм Смърт, щом толкова ме викаш, дойдох да те взема. Сведи глава да те покося.
И момъкът вдигнал високо косата, уж да я скоси.
– Чакай, немой така, моля ти се! – паднала на колене бабичката.
– Какво има да чакам? Нали сама ме призова?
Домилял животецът на бабата, дожаляло ѝ за душичката. Какво-какво да каже, не щеш ли, посочила стаята на младите и с разтреперан глас извикала:
– За булката те викам, мене ме остави!
Prikazki.eu е дар от хора като вас за българските деца – малки и пораснали. Ако четенето ви е донесло радост и знание, ви приканваме да станете част от вълшебния ни дар.
Помогнете както можете – с дарение или споделяне!
КРЕДИТ: По „Бабичката, дето викала смъртта“, „Българско народно творчество“ том 10, 1963г. – авторски колектив; ПРЕРАЗКАЗ: Л.Петкова © prikazki.eu 2025г.;
