Цончовата нива

Когато Цончо си дойде от земеделското училище, почнаха да се подсмиват с него в кръчмата.
– Бре, Цончо Крайненчето учил земеделска книга! – обажда се дядо Донко.
– Учил, ама не доучил, – викна Делидимов Иван.
– Че и да е учил, какво ще оре. Колко му е бащината нивица? За какво по-напред?
– То да е нива, ами пустилак. Зайци да гониш.
– Абе видяла жабата, че коват вола, та и тя дигнала крак.
– От всяко дърво свирка не става – довършваше Делидимов Иван.

А когато наесен Цончо заби рало в бащина нива, отвориха жени и мъже уста и не млъкнаха.
– Цончо оре, учен Цончо пример ще дава.
И – смях. Смее се мало и голямо. А дядо Донко, щом го срещнеше някъде, навъсваше рунтави вежди и думаше:
– Нямаше ли за тебе друго школо, бре сине, та и тебе да е добре, и хората почест да ти имат, ами си отишъл земеделска книга да учиш.
Цончо отминаваше мълчешком, сякаш не хортуваха нему.

През пролетта Цончовите очи блеснаха като два въглена. Запретна ръкави и заработи от сутрин до вечер на нивата. Разкрои я, както абаджия аба разкроява. Раздели я на дялове. Посади фиданки. После загради пчелин. А на най-високото място сред кошарите построи колиба и нагласи всичко от хубаво по-хубаво.

Гледаха селяни, чудеха се.
– Не можа да стане учител, ама току виж, че на чифлик му провърви на Цончо – думаха те с присмех.

А Иван Делидимов, колчем минеше и го зърнеше сред нивата, провикваше се високо:
– Хей, Цончо, посей и гъбено семе. И в него има печалба.
А Цончо мълчеше и работеше.

Месец-два нивата се преобърна на градина. Цончовото сърце туптеше, като гледаше как всяка посята семка оживява, как всяка леха се разлиства, как цялата нива потъва в зеленина. Ще отрасне всичко посято и посадено, ще отрасне и ще даде плод. Тогава всички ще онемеят.

Къде средата на лятото всичко пролича. Всички прехапаха устни, смаяни от онова, що бе направил Цончо.

И завървя свят да гледа, а в неделен ден – мравуняк.

А Цончо разправя, къде какво е посял, от кое какво ще излезе. Показва им пчелина, фиданките – всичко. И тъй до есента, всеки празничен ден.

След година Цончовите ръце превърнаха градината на истински рай. И не току тъй дядо Донко, щом минеше край тая градина, думаше:
– На това момче на оня свят рай не му трябва:
И молеше той Цонча да отдели място и за неговата душа там, между кошерите на пчелите.