Вълшебни приказки

Галиузоили добрият котарак

Препоръчва се за възраст над 17 год.
7мин
чете се за

Живял някога в Неапол един беден човек, тъй беден и нещастен, защото бил гол и бос като червей. Щом усетил, че наближава сетният му час, той извикал двамата си сина Оратиело и Пипо и им рекъл:
– Деца мои, скоро ще напусна този тъжен свят, и изобщо нямаше да съжалявам, ако не ви оставях без пукната пара. Уви! Живях направо като куче и вечер често лягах, без да сложа залък в устата си. Но в знак на любовта си все пак имам нещичко да ви оставя. Оратиело, сине мой първородни, на теб оставям торбата, дето виси на стената. Всяка вечер в нея ще намираш онова, подир което цял живот тичах – хляба си. А на тебе, Пипо, ще оставя котарака. Мои мили деца, помнете своя скъп баща.

След тези думи той се разплакал и малко по-късно  казал:
– Сбогом, вече пада нощта.

Оратиело погребал баща си благодарение на хорската милостиня, взел се в ръце и станал рибар. Ден след ден мятал огромните мрежи в морето и така изкарвал прехраната си.

Пипо погледнал котарака и казал:
– Ама че наследство ми се падна! Не стига една гладна уста, сега две трябва да храня.
Котаракът чул тези жалби и отвърнал:
– Напразно се оплакваш! Сполучи много повече, отколкото си представяш. Ако поискам, ще те направя богат.

Пипо занареждал мили думи, погалил два-три пъти котешката гърбина и накрая заявил, че поверява съдбата си на своя добър приятел. Момъкът говорел тъй убедително, че котаракът го съжалил и решил да му помогне.

Всяка сутрин котаракът започнал да ходи за риба. Хващал по някой едър барбун или ципура и после занасял улова на краля, като го поднасял с думите:
– Господарят Галиузо, най-верният поданик на Ваше Величество, Ви изпраща тази риба, ведно със своите почитания и думите: „Дребен подарък за великия владетел.“
Като всеки, който получава подарък, кралят се очаровал все повече и всеки път любезно отвръщал:
– Предай на твоя господар, когото не познавам, че много му  благодаря.

Друг път котаракът излизал в полето и ако ловците свалели някой бекас или фазан, грабвал дивеча и хуквал при краля.

Минало известно време и ето че веднъж владетелят рекъл:
– Чувствам се длъжник на господин Галиузо. Искам лично да се запозная с него и да му благодаря за любезността и подаръците.
Тогава котаракът отвърнал:
– Най-съкровеното желание на моя господар е да посвети живота си на Негово Величество и без всякакво съмнение щеше да Ви се представи веднага. Ала тази нощ няколко негови лакеи ограбиха имението му и отмъкнаха всичко със себе си – дори последната му риза.

Като чул това, кралят извадил от гардероба си дрехи и ги изпратил на Галиузо. Не изтекли и два часа, когато котаракът въвел в двореца наконтения Галиузо. Владетелят му направил стотици комплименти и го поканил на богато угощение.

По време на обяда Галиузо няколко пъти се обръщал към котарака:
– Виж, виж само какви тлъсти риби!
Котаракът отвръщал:
– Шшт, тихо, тихо! Успокой се! Недей да говориш!
Кралят пожелал да научи какво казва Галиузо, а котаракът отвърнал, че господарят иска малко лимон за рибата. Владетелят веднага наредил да се донесе един панер лимони от градината.

Скоро Галиузо отново започнал да дрънка, а котаракът му рекъл да си държи езика зад зъбите. Кралят отново попитал какво става, а котаракът отново измислила някаква невинна причина, за да замаже глупостите на господаря си.

Накрая, след дългия обяд и много приказки за едно-друго, Галиузо пожелал да се оттегли. Щом останал насаме с краля, котаракът започнал да изтъква достойнствата на господаря си – високия му дух, силното му чувство за ред и справедливост и най-вече несметното богатство, което притежавал в Ломбардия и Рим. Бил точно зетят, от който короната се нуждаела. Кралят попитал колко е голямо богатството, а котаракът отвърнал, че е трудно да се изредят съкровищата, къщите и именията, които този Крез притежава. Но ако Негово Величество трябва с точност да узнае, нека изпрати някой да поразпита и ще види, че на този свят по-богат от Галиузо няма.

Кралят свикал своите съветници, наредил им да проучат младия господин и те тръгнали с котарака на път. Щом напуснали кралството, хитрецът хукнал напред, уж да подготви освежителна почивка за кралската свита. Но когато видел стадо овце, крави, коне или прасета, казвал на пастирите:
– Внимавайте, идат разбойници, които ще отмъкнат всичко, което мернат в полето. Ако искате да си опазите стадата, им кажете: „Всичко е на господаря Галиузо.“ и те няма да ви закачат.

Същите думи котаракът повтарял и в стопанствата, през които минавал, та когото и да попитали, кралските съветници получавали все един и същ отговор:
– Докъдето ви виждат очите, всичко е на господин Галиузо.
Уморени да слушат едно и също, те се върнали при краля и описали несметното богатство, което момъкът притежавал.

Щом чул това, кралят обещал добра отплата на котарака, ако уговори сватбата и след кратко търчане напред-назад, всичко се нагласило. Галиузо се явил пред краля и получил огромна зестра ведно с дъщеря му.

След месец празнуване зетят заявил на знатния си сват, че иска да отведе младата дама в своите владения и кралят ги изпратил до границата. Младоженците пристигнали в Ломбардия, където по съвет на котарака Галиузо купил огромно имение, което подхождало на барон.

Щом младоженецът се видял богат като принц, възторжено благодарил на котарака и не спирал да повтаря, че цялото си величие дължи единствено на него. Котешкият ум струвал много повече от духа на баща му. Затова косматият му приятел можел да сподели цялото това богатство и да живее както поиска. А когато се спомине, ще го балсамират и ще го положат в ковчег от самородно злато, който Галиузо ще пази вечно в своите покои, за да е все пред очите му най-скъпия приятел, заклел се младия господар в Небесата.

От всичките тези приказки накрая на котарака му се надула главата. Не минали три дни и той се проснал ужким мъртъв на перваза към терасата.
– Съпруже, съпруже – развикала се принцесата, – Виж каква беда, котаракът е починал!
– Да върви по дяволите – отвърнал Галиузо, – по-добре така, отколкото да се мотае в краката ни.
– Какво ще правим? – попитала съпругата.
– Метни го през прозореца в градината.
Щом чул какво погребение му се отрежда, което не било точно като обещаното, котаракът скочил на крака и се провикнал:
– Ето ги големите благодарности, задето ти помогнах да захвърлиш въшливите си дрехи, задето ти умих лицето, храних те и те тешах, мизернико! Пази Боже сляпо да прогледа! Отсега нататък, драги, сам ще се потиш за прехраната си. Какъвто си глупак, май не си знаел, че да служиш на другите, не е дълг по наследство. Прав е бил онзи, дето е рекъл: „Кое магаре легне, то ще се изправи.“ Но какво да се прави, кухите дела и думи могат да подлъжат и мъдрите, и глупаците.

След тези думи котаракът хлопнал след себе си вратата. Галиузо хукнал след него и се опитал с благи приказки пак да го омае. Напразно – връщане назад нямало. Котаракът хукнал напред и без да се обръща, извикал:

„Пази се от богатия, който е загубил богатството си и от мошеник, който е забогатял!“

Та ето сега, мой скъпи читателю, имаш две версии на „Котаракът в чизми“. Можеш ли да познаеш коя е оригиналът и коя – копието?

Отгатни, ако можеш,
избери, ако смееш!

КРЕДИТ: Gagliuso ou la bonne chat,1870 Édouard René de Laboulaye; ПРЕВОД: Л.Петкова – ©prikazki.eu 2022; ИЛЮСТРАЦИИ: неизв. автор – „Derniers contes bleus“ 1903;

ЗАБЕЛЕЖКА:„Галиузо или добрият котарак“ е преразказ по „Пентамерон“, ден II, приказка четвърта на Джанбатиста Базиле (Gianbattista Basile 1566 – 1632).

Преводът на приказката е със съкращения.

prikazki.eu