Пратеникът на смъртта

Имало едно време един великан. Веднъж, докато вървял по селския път, ненадейно пред него изскочил слаб, съсухрен странник и изкрещял:
– Стой! Ни крачка повече!
– Какво?! – смръщил се великанът. – Тебе, нещастнико, мога да смачкам само с един пръст, а си тръгнал да ми заставаш на пътя. Кой си, че така ми се перчиш?
– Аз съм Смърт – отвърнал другият. – С мене никой не може да се мери и ти също трябва да се подчиниш на моите заповеди.

Но великанът отказал и смело се хвърлил в битка със Смърт. Борбата била ожесточена и дълга, но накрая великанът надделял, фраснал Смърт с юмрук и той се стоварил до един камък. Великанът продължил пътя си, а Смърт останал да лежи – победен и безсилен да се надигне.
„Какво ли ще стане, ако не смогна да стана? – чудел се той. – Никой няма да умира и скоро светът ще се препълни с хора – няма място да остане да застанат един до друг.

През това време по пътя се задал силен, здрав момък – подсвирквал си весело и зяпал насам-натам. Щом съзрял полуживия странник, съжалил го и приближил. Помогнал му да стане, подал му манерката си да си пийне и почакал, докато съвсем се свести.

– Знаеш ли – попитал странникът, докато се надигал – кой съм и кому помогна да се вдигне на крака?
– Не – отвърнал момъкът, – не те познавам.
– Аз съм Смърт – отвърнал той. – Никого не жаля и тебе също няма да отмина. Но ще видиш – аз не съм неблагодарен и ти обещавам, че няма да дойда без предупреждение. Ще ти изпратя първо мой пратеник да те извести, че наближава да те отведа.
– Хубаво – отвърнал младежът. – Ще ми е от полза да знам кога ще дойдеш, пък и дотогава ще съм спокоен, че съм в безопасност.

И младежът продължил по пътя весел и безгрижен. Живеел ден за ден, но младостта и здравето не траят вечно. Налегнали го болести и мъки – денем го тормозели, нощем не му давали да спи. „Няма да умра – успокоявал се той, – щом Смърт не ми е пратил пратеник… и все пак колко ми се иска това бреме най-сетне да свърши.“

Пооправил се и пак заживял весело. Не щеш ли един ден някой го потупал по гърба. Огледал се – Смърт стоял зад него.

– Хайде – подканил го нечаканият гостенин. – Твоя час удари, тръгваш си от този свят.
– Какво? – смаял се човекът. – Как не те е срам – нали ми даде дума! Уж ми обеща да пратиш вест, че сетният ми час наближава, ала никой не дойде.
– Я стига! – пресякъл го Смърт. – Не идваха ли пратениците ми един след друг? Не дойде ли болестта при тебе, не те ли повали на легло? Не ти ли замая главата? Не изсмука ли сетните ти сили? Не забуча ли в ушите ти? Не си ли хапа бузите до кръв от зъбобол? Не ти ли притъмня пред очите? На всичкото отгоре брат ми Сън нощ след нощ ти напомняше за мене! Не лежеше ли нощем, сякаш вече си умрял?

Човекът не знаел какво да отговори, оставил се на своята орис и тръгнал със Смърт.