Зеленият змей

Имало едно време една велика кралица, която родила две момиченца близначки. Според тогавашния обичай тя поканила дванайсетте феи, които живеели наблизо – обичай твърде практичен, защото могъщите феи най-често оправят недогледаното от природата, но се случва и да развалят най-доброто, с което едно дете е родено.

Поканените феи се събрали в тържествената зала, където била подредена разкошна трапеза с най-отбрани напитки и ястия. Тъкмо да седнат и пристигнала злата, пакостлива фея Маготин.

Стреснала се кралицата, че я заплашва беда, защото новодошлата не била поканена, но успяла да прикрие страховете си и сама донесла красив стол от зелено кадифе, избродиран със сапфири. Феите отстъпили почетното място на Маготин, защото била най-възрастна от всички и любезно я приканили:
– Сестро, побързай да седнеш на мястото си.
Маготин грубо отвърнала, че е достатъчно голяма да се храни права. Но сбъркала, защото масата била твърде висока, тя доста ниска и докато се пресягала, паднала и още повече се разсърдила.
– Мадам – обадила се кралицата, – от сърце Ви моля да седнете.
– Ако толкова искахте да седна, щяхте да ме поканите като останалите! Изглежда във Вашия двор са добре дошли само красивите, издокарани и хрисими феи, като сестрите ми. Но аз съм не по-малко могъща вълшебница и без да се хваля, дори по-веща от тях.

Феите пак настояли да си седне на мястото и накрая Маготин отстъпила. Тогава на трапезата поднесли позлатена кошница с дванайсет прекрасни букетчета с цветя от скъпоценни камъни. Всяка фея взела по едно – за Маготин нищо не останало и тя скръцнала ядно със зъби.

Кралицата усетила грешката, изтичала в покоите си и донесла ковчеже, покрито с парфюмирана испанска кожа, декорирана с рубини и догоре пълно с диаманти. Поднесла подаръка на Маготин, но феята врътнала глава и рекла:
– Мадам, задръжте си скъпоценностите, аз не ги ща. Дойдох да видя помните ли ме още и разбирам, че съм напълно забравена.
После замахнала с вълшебната си пръчица към трапезата и изисканите гозби се превърнали в змийско фрикасе. Посестримите ѝ така се стреснали, че захвърлили салфетките си и скочили от масата.

Докато потресените феи оживено обсъждали лошата шега, която пакостницата им скроила, Маготин доближила люлката с двете принцеси, повити в златоткани пелени и се обърнала към едно от децата:
– Наричам те – забързано замърморила тя – да се превърнеш в най-голямата грозница на света.
А-ха да прокълне и другото дете, когато другите феи се втурнали към нея. Тогава злосторницата строшила един прозорец и като мълния излетяла през дупката.

Кралицата се втурнала към люлката, грабнала малката прокълната принцеса и се разридала безутешно – пред очите ѝ детето ставало все по-грозно и грозно. Скоро всички се убедили, че това е най-грозното бебе на света.

Добрите феи се посъветвали как да облекчат неизмеримата майчина мъка и се обърнали към кралицата:
– Мадам, няма как да спрем злината, която Маготин стори на принцесата. Но за компенсация я благославяме един ден, тя да стане най-щастливата жена на земята.

Кралицата благодарила от сърце и ги обсипала с подаръци, защото, макар феите да са много богати, обичат подаръци. От тогава този обичай се разпространил между хората и е останал до ден днешен, недокоснат от времето.

Кралицата нарекла грозната близначка Ледронет, а красивата Белот и тези имена подхождали чудесно, защото Ледронет била по-грозна от смъртта, а сестра ѝ – очарователна и красива.

Когато Ледронет навършила дванайсет години, отишла при краля и кралицата и се хвърлила в краката им с молба да се оттегли в замъка „Сияйна Зора“, като им напомнила, че в утеха им остава прекрасната Белот. След дълги увещания родителите приели и принцесата заминала. Древният замъкът бил издигнат преди няколко века. От едната страна морето стигало до прозорците му, а от другата го заобикалял дълбок ров. Отвъд рова, докъдето погледът стига, се простирала обширна гора, а след нея още по-обширна пустиня.

Малката принцеса свирела и пеела омайно като същинска пойна птичка. С тези две радости тя преживяла няколко самотни години. Накрая тъй ѝ домъчняло за дома и родителите ѝ, че заминала да ги види. Пристигнала точно на време за сватбата на Белот.

Когато я видели, никой не пожелал да я целуне или поне да ѝ каже колко се радва, че е пристигнала. Заявили, че е прекалено грозна да се показва на сватбата и бала, но можела да гледа през мъничка дупчица. Клетата Ледронет отвърнала, че не е дошла да се весели и танцува, нито заради сватбата на Белот, ами заради тъгата по майка си и баща си. Но щом им пречи, ще се върне в своя замък, където ни пустинята, ни гората, ни цветята имат нещо против грозотата ѝ.

Кралят и кралицата съжалили за нелюбезното си поведение и предложили тя да остане няколко дни, но дъщеря им отказала и те хладно отвърнали, че така е най-добре.

По случай своята венчавка Белот подарила на сестра си своите износени панделки, а бъдещият ѝ съпруг – парче виолетова тафта за пола. Да била Ледронет като другите, щяла да запрати в лицето им и панделките и коприната. Но принцесата била различна – с натежало от мъка сърце мълчаливо им обърнала гръб и с вярната си дойка поела към „Сияйна Зора“.

Веднъж, докато Ледронет бродела из сенчестата гора, видяла на едно дърво огромен зелен змей, който надигнал глава и заговорил с човешки глас:
– Ледронет, не само ти си нещастна. Погледни и аз колко ужасно изглеждам, а по рождения бях по-красив и от теб.
Принцесата така се изплашила от говорещото чудовище, че избягала и с дни останала в стаята си да не би да го срещне отново.

Накрая Ледронет се престрашила и една вечер излязла на морския бряг. Загледала се в прекрасния залез и заплакала заради ужасната самота и тъжната си участ. Внезапно забелязала, че към нея приближава малка лодка, прекрасно изрисувана и украсена, а платната били изкусно извезани със златна нишка. Принцесата се изпълнила с любопитство отблизо да разгледа всички тези красоти. Качила се и видяла, че отвътре лодката е подплатена с нежно кадифе, седалките ѝ са от чисто злато, а стените – украсени с диаманти. Внезапно лодката се обърнала и поела навътре в морето. Принцесата грабнала веслата и загребала към брега. Уви, напразно – нищо не успяла да направи. Все по-навътре и навътре плавала платноходката и клетата малка принцеса горчиво заплакала заради новата беда, която я сполетяла.
– Маготин отново ми погажда номера – захлипала тя и се оставила на съдбата с надежда скоро да срещне смъртта си. – Надявах се, че ще се порадвам на родителите си, но не стана така. Бедите се стоварват една подир друга. Какво толкова сторих, че съм обречена да живея самотно в пустинята. Уви, единствената компания, която мога да имам е един говорещ змей.

Тези мисли отново докарали до сълзи принцесата. Докато се оглеждала на всички страни, за да види откъде ще пристигне смъртта, сред вълните забелязала Зеления змей да проблясва като изумруд сред вълните. Той доплувал до платноходката и рекъл:
– Само ми кажете, че желаете да получите помощ от клетия зелен змей и аз ще Ви спася.
– Вие ме плашите повече от смъртта – извикала принцесата. – И ако искате поне малко да ме зарадвате, никога повече не ми се показвайте.
Зеления Змей силно изсвистял (защото така въздишат змейовете) и без дума да пророни повече, се гмурнал към морското дъно.
„Какво ужасно чудовище! – казала си принцесата. – Има зелени крила, тялото му блести в хиляди нюанси, очите му са като пламъци, а главата му е обрасла с дълга козина. По-добре да страдам, отколкото да му дължа живота си. С какво толкова го привличам, та навсякъде ме следва и как така умее да говори като човешко същество?“
Внезапно нежен глас заговорил в нейните мисли:
– Ледронет, не по своя вина аз съм зелен змей, пък и това няма да е завинаги. При това те уверявам, че сред змейовете аз съм по-малко грозен отколкото ти сред човеците. Никога не съм искал да те наранявам и с радост ще облекча мъката ти, стига да желаеш.

Гласът смаял принцесата, а и тези думи ѝ се сторили толкова непоносими, че въпреки усилието да се въздържи, избухнала отново в сълзи.
– Не – простенала тя, – аз не плача от страх пред смъртта. Разплаках се от слабост, задето ме корите заради моята грозота. Щях не по-малко да страдам, дори да бях най-хубавата на света. Сега поне няма защо да съжалявам, краят на живота ми наближава.
Едва изрекла тези думи и мъничката платноходка, бясно бутана от вятъра, налетяла на скали и се разтрошила на парчета – над водата останали само две парчета дърво. Клетата принцеса успяла да хване едното и загребала лудо с ръце. За късмет скоро стъпила на скалата и успяла да пропълзи отгоре ѝ.

О, ужас! – едва не припаднала, когато разбрала, че вместо дърво, до преди миг е прегръщала Зеления змей! Той забелязал страха ѝ, отдръпнал се настрани и рекъл:
– Ледронет, ако поне малко ме познаваше, нямаше да се плашиш така. Уви, такава е съдбата ми – всички да плаша.
След тези думи той се хвърлил в морето и Ледронет останала сам-сама на грамадната скала.

Накъдето и да гледала, не забелязала нищо, което да облекчи отчаянието ѝ. Започнало да притъмнява. Нямало ни храна, ни къде да отпочине. „Мислех – зажалила тя, – че дните ми ще свършат на морското дъно, но без съмнение тук ще е краят ми. Дали ще ме погълне някое морско чудовище или ще загина от глад?

Тя се изкатерила на скалата и пак огледала морската шир. Мракът бързо се спускал, затова си смъкнала полата и покрила лице, за да не види ужасиите, които я очакват през нощта.

Накрая заспала и в просъница чула прекрасна мелодия. Решила, че сънува, но в следния миг нечий глас запял сякаш на нея:

Тя се заслушала в думите и скоро напълно се събудила. „Какво ли ме очаква? – зачудила се тя.“ Колебливо отворила очи, защото била много изплашена, че вече е обкръжена от чудовища. Представете си нейното смайване, когато видяла, че се намира в стая, покрита цялата в злато! Лежала във великолепно легло, най-прекрасното в целия свят. Ледронет станала и излязла на широката тераса. Пред очите ѝ се открила невиждано пищна гледка – градини, потънали в цветя с най-редки аромати, декорирани с разкошни статуи и бълбукащи фонтани. Отвъд парка се простирала прекрасна зелена гора. Стените на палата били инкрустирани със скъпоценни камъни, покривите и таваните били от бисер, тъй умело изработени – същински произведения на изкуството. От дворцовата кула тя видяла, че отвъд гората ведро и спокойно като огледало проблясва морето. По него плавали стотици лодки, които изглеждали очарователно, щом хванели вятъра.

„Ах, велики богове! – възкликнала Ледронет, – Какво е това? Къде съм? В Рая ли? Вчера не претърпях ли корабокрушение? Нали змеят ме спаси?“

Тя крачела и си мърморела, но внезапно се заковала. Какъв бил този шум в нейните покои?! Обърнала се и видяла, че към нея се задават сто малки пагоди, всяка различна от останалите. Едни – чудно красиви, други – отвратителни. Едни от злато и скъпоценни камъни, други дървени или глинени. Някои без крака, други без ръце. Някои разногледи, други с приплескани носове. Всъщност нямало голяма разлика между тези пагоди и хората.

Те се представили на Ледронет и обявили, че ги изпраща кралят. След тържествените речи и приветствия, те ѝ разказали, че от известно време им било позволено да обикалят света, но при условие с никого да не разговарят. А когато се върнели, развличали краля с разказите си какво са чули и видели.
– За нас е чест да Ви служим, мадам – продължили те – и с радост ще направим всичко, което пожелаете. Сега, вместо да Ви поднасяме подаръци, ще посвирим и понанцуваме, за да Ви развеселим.
И те засвирили с кастанети и тамбурини, затанцували и запели тази песен:

След изпълнението старшата пагода рекла на принцесата:
– Чуйте, мадам, тези сто пагоди са тук, за да Ви служат. Всичко, което пожелаете от човешкия свят, в миг ще го получите от тях.
Една след друга малките пагоди пристъпили към Ледронет с кошници, пълни с какви ли не подаръци, тъй изящни, интересни и полезни, че принцесата заахкала от радост.

Най-почетната пагода, която имала дребна фигурка, изработена от диамант, пристъпила към Ледронет и попитала дали е готова за банята си в малката пещера. Принцесата тръгнала натам с почетен ескорт гвардейци и скоро влязла в прекрасна баня от кристал. Там ухаело така омайно, че Ледронет възкликнала смаяно. После попитала защо има две вани и пагодите отвърнали, че едната е за нея, а другата за краля.
– А той къде е? – попитала Ледронет.
– Мадам, сега е на война. Ще го видите, когато се върне.
Принцесата попитала дали е женен. Пагодите поклатили отрицателно най-горните си кулички, а после добавили, че е тъй добър и мил, че досега не е успял да намери някоя също тъй добра дама, за да я вземе за жена.
Ледронет се съблякла и влязла във ваната, а пагодите отново запели и затанцували.

Щом принцесата се изкъпала, ѝ поднесли бляскава многоцветна рокля и я отвели в нейните покои, където тоалетът довършили няколко сръчни камериерки, всички чудати малки пагоди.

Принцесата не можела да спре да се чуди:
„Кой ми дари това щастие?! – недоумявала тя. – Грозяха ме страдания и страшна смърт, нямах капчица надежда за спасение, когато неочаквано се озовах в най-разкошния палат на света и всички радостно ме посрещат!“
Принцесата притежавала неповторима духовитост и доброта и миниатюрните създания останали очаровани от нея.

Всеки ден пагодите разказвали на принцесата последните новини от кралските дворове, които посещавали. Царе кроели войни, други ратували за мир, неверни съпрузи мамели партньорите си, овдовели мъже се женели за още по-неподходящи съпруги, отколкото са загубили, а други откривали съкровища. Мъничките пътешественици изреждали кои са силните на деня и кои са изпаднали в немилост, кои ревнуват, кои флиртуват и кои имат неблагодарни деца – всъщност разказвали всичко, което се случва по света, за да я развеселят и времето минавало неусетно.

Понякога ту коремите, ту бузите на пагодите изглеждали странно издути. Принцесата попитала каква е причината и те отвърнали:
– Ние нямаме право ни да говорим, ни да се смеем, макар че пред очите ни се разиграват нечувани безсмислици и абсурди. Подуваме се от усилията да се въздържим. Но щом се приберем тук, се насмиваме до насита и се оправяме.
Принцесата се възхитила на силния им дух, защото как да не се подуеш, щом не може да се посмееш на всичките глупости, които, щеш – не щеш, виждаш.

Не минавала вечер без театър – изнасяли се най-добрите пиеси на Корней или Молиер.

Много често се устройвали балове и повечето дребосъци танцували на въже, опънато нависоко, за да може всички да ги забележат. Гозбите, които поднасяли на принцесата, били достойни за най-отбрани празненства. Носели ѝ книги – сериозни, забавни или исторически. И така, дните неусетно се нижели. Макар и много забавни и образовани, пагодите били тъй дребнички. Понякога, когато Ледронет излизала на разходка, пъхала в джобовете си трийсетина, защото, да слуша как си бърборят и се кикотят било най-приятното нещо на света.

Една нощ безсъние споходило принцесата. Тя дълго лежала замислена в леглото и накрая промълвила:
– Какво ще стане с мен? Завинаги ли ще остана тук? Животът ми е по-щастлив отколкото някога съм мечтала и все пак дълбоко в сърцето си усещам, че нещо ми липсва.
– Хей, принцесо – разнесъл се глас, – дали това не е изцяло твоя грешка? Ако се бе отдала на любовта, щеше скоро да осъзнаеш, че можеш завинаги да живееш тук със своя любим, без през ум да ти мине да си заминеш.
– Коя пагода ми говори? – попитала тя. – Що за съвет е това, точно обратното на онова, което цял живот са ме учили!
– Не е пагода, а нещастният крал, който е влюбен във Вас, мадам.
– Крал, който ме обича? – повторила принцесата. – А този крал няма ли очи да види, че съм най-грозната на света?
– Виждам Ви, мадам. – отвърнал невидимият крал. – Но за мен не изглеждате така, както Вие се възприемате и независимо от Вашето лице, достойнства или недостатъци, аз Ви повтарям отново, че Ви обичам.
– Задължена съм Ви – промълвила принцесата, – но какво щях да направя, ако Ви обичах?
– Щяхте да ме направите най-щастливият на земята – отвърнал гласът, – но без Ваше позволение не бих застанал пред Вас.
– Не – отвърнала принцесата, – не искам да виждам нищо, което да ме ангажира.
Гласът спрял да ѝ отговаря и през остатъка от нощта принцесата останала да обмисля нощното си приключение.

Каквото и да била решила принцесата, тя не можела да се въздържи и често-често разпитвала пагодите дали кралят се е завърнал. Не, отвръщали те. Този отговор, различен от онова, което знаела, я вълнувал. Не спирала да разпитва – дали кралят е млад, как изглежда. Да, бил млад и изглеждал възхитително.
– А той знае ли, че живея в неговия палат? – добавила тя.
– Да, мадам – отвърнали те, – знае всичко, което става тук.
Тя замълчала, но ден след ден си мечтаела за него.

Когато оставала сама, гласът ѝ говорел и принцесата понякога се плашела, че ѝ носи толкова радост.
– Въпреки твърдото ми решение никога да не обичам – рекла принцесата, – защото, ако допусна това чувство в сърцето си, ще си докарам само беди, признавам, че искам да видя краля с тъй необичаен вкус, защото, ако наистина ме обича, е единственият в света, който го е грижа за мен, клетата грозница.
– Мислете каквото желаете, моя любима принцесо – отвърнал гласът, – но аз имам предостатъчно основания благодарение на Вашите достойнства. Причината, поради която се крия от Вас, е толкова тъжна, че ако я знаехте, щяхте да ме ожалите.
Принцесата настояла да ѝ обясни по-добре, но гласът замълчал и въздъхнал дълбоко. Макар и да бил невидим, той ѝ оказвал толкова внимание, че пагодите започнали да я отегчават и единственото, за което копнеела, било по-дълго да разговарят с влюбения крал.

Една нощ – най-непрогледната през цялата година – Ледронет се събудила и усетила, че някой седи на леглото ѝ. Протегнала ръка, някой я поел и целунал. Без никакви съмнения, това бил невидимият крал.
– Какво очаквате от мен? – промълвила тя. – Как да Ви обичам, без да съм Ви видяла?
– Ах, мадам – отвърнал той, – с радост щях да изпълня Вашите желания! Ала злата Маготин, която и на Вас навлече толкова страдания, ме осъди цели седем години да изглеждам ужасно. Пет вече изтекоха, остават още две. Стига да пожелаете, може да облекчите времето, което ми остава и да се венчаете за мен. Мислите си, че това е невъзможно, но, мадам, ако знаехте колко Ви обичам и колко съм нещастен, никога не бихте ми отказала.
Умът на Ледронет, както вече казах, отдавна бил омагьосана от краля, та в кратък миг на слабост и любовта завладяла сърцето ѝ. Едва успяла да отвърне, че трябва няколко дни да си помисли. При нейния отговор омайна музика огласила палата, пагодите весело затанцували и за принцесата запристигали още и още подаръци, всеки по-удивителен от предишния.

В края на третия ден принцесата приела да се венчае за краля и обещала да изчака две години, за да го види.
– Ако нарушите това обещание – отвърнал гласът, – последиците ще са ужасни и за Вас и за мен. Ако любопитството Ви надделее, ще подновите моето наказание и ще страдате не по-малко от мене. От друга страна, ако устоите, ще останете очарована от мен и ще си възвърнете красотата, която Ви отне злата Маготин.

Принцесата, окрилена от новата надежда, обещала много повече, отколкото ѝ поискали и положила стотици обети, че няма да се поддава на любопитство. Двамата се венчали и заживели много щастливо.

Но скоро новата кралица била обзета от дълбоко желание отново да види родителите и сестра си. Пагодите, които добре познавали пътя, завели Ледронет до палата на баща ѝ и когато тя видяла своите близки, едва не умряла от радост.

Майката и сестрата заразпитвали Ледронет за съпруга ѝ, но тя помнела обещаното. Отвърнала, че съпругът ѝ е на война и не обича да се среща с хора. Но майката и сестрата не спрели да настояват и накрая Ледронет им разказала, че не го е виждала, защото злата Маготин го е наказала за седем години, но била сигурна, че е очарователен – разговорите им потвърждавали това и ако възпре любопитството си, след две години и тя самата ще си върне красотата, която Маготин ѝ отнела.
– Нещастнице! – възкликнала кралицата. – Как може да си тъй глупава и да вярваш на всичко това?! Сигурно съпругът ти е някое чудовище, няма как да е друго, защото всички пагоди, на които е крал, са чашки за яйца.
– Знам със сигурност, че е самият бог на любовта.
– Ама че глупост! – възкликнала и сестра ѝ Белот.
Клетата принцеса така се объркала и разстроила, че щом си поднесла подаръците, решила да се върне и да види своя съпруг.

Ех, фатално, ех съдбовно любопитство! Скришом тя взела мъничка лампа, за да го огледа добре. Колко се смаяла, когато вместо самия Амур, в леглото си заварила Зеления Змей! Той скочил разгневен и покрусен:
– О, подла съпруго – провикнал се той, – това ли е отплатата ти за цялата ми любов?
Принцесата не чула нищо повече – Зеления Змей отлетял надалеч.

При този шум, няколко пагоди дотичали. Сложили принцесата отново в леглото и започнали да я утешават. Но тя не можела да спре да се обвинява за бедите, които докарала на съпруга си. Толкова го обичала, че била готова да даде половината си живот, само и само да не го беше виждала.

Тези тъжни мисли прекъснали няколко пагоди, които се втурнали изплашени в покоите ѝ. Съобщили, че няколко кораба с марионетки начело с Маготин навлизат в пристанището. Маготин била кралица на марионетките, вечните врагове на пагодите, и пристигала да струпа още беди на клетите съпрузи.

Победата на злата фея не била особено трудна, защото кралицата била така покрусена, че не можела да води смислено отбраната.

С един замах на вълшебната си пръчка Маготин заличила разкошния палат, фонтаните и градините.
– Отдавна те познавам – обърнала се Маготин към кралицата на пагодите. – Заради теб в деня на твоето раждане ми нанесоха толкова тежка обида, че никога няма да я забравя.
– Уви, мадам! – отвърнала кралицата на Пагодия. – Надявах се, че сте ми отмъстила напълно. Грозотата, с която ме дарихте, докрай ме разтърси. Това не е ли достатъчно, дори за някой тъй обидчив като Вас.
– Ах, само как ми говори! – възкликнала феята. – Ще ми се отвори работа, докато я оправя. Първата ти задача е да научиш мравките ми на мъдрост.
– Как ще се справя, мадам? – отвърнала кралицата. – Аз самата не съм особено мъдра, пък и тези ваши мравки способни ли са да учат?
– Що за глупости! Хей, знатна кралице, ще трябва с личния си пример за търпение да ги научиш.
После феята бутнала в ръцете ѝ чифт железни обувки, тъй къси, че половината ѝ стъпала щръкнали отвън и все пак клетата кралица трябвало да ги носи.
– Приготвила съм и хурка с къделя от паяжина. До два часа да си я изпрела и искам преждата да стане по-тънка от косъм.
– Мадам, никога досега не съм прела – отвърнала кралицата – и макар да ми се струва невъзможно, ще опитам да се справя.
После марионетките я завели в дълбините на тъмна пещера, оставили ѝ самун черен хляб с кана вода и затиснали входа с огромна канара.

Ледронет се помъчила да изпреде лепкавата паяжина, но тежкото вретено сто пъти падало от ръцете ѝ. Тя не губела търпение, започвала отново и отново, но все без успех.
„Сега разбирам – нареждала си тя, – колко мъки ми довлече непреклонната Маготин. Не стига, че ми отне красотата, а сега търси извинение да ме погуби.“
Избухнала в сълзи при спомена за щастливото време в кралство Пагодия и метнала хурката настрана.
„Когато ще да идва Маготин – казала си тя, – няма как да сторя невъзможното.“
Тогава се разнесъл глас:
– Ах, моя кралице, това безмерно любопитсво ти докара тези сълзи. Но да гледам колко се измъчваш е направо непосилно. Фея Протектин е моя скъпа приятелка и се надявам да ти помогне.
В този миг някой чукнал три пъти и хоп! – къделята сама се изпрела.

След два часа пристигнала Маготин с многобройната си процесия марионетки.
– Я да видим, я да видим – засуетила се тя – какви ги е свършила мързеланата, дето не знае как се преде….
– Мадам – отвърнала кралицата, – аз наистина не знаех, но се научих.
Маготин погледнала изпредената паяжина и се сопнала ядно:
– Хмм, излиза, че си умна. Жалко ще е да не те използвам. Кралице, изплети сега от преждата рибарска мрежа – толкова здрава, че да се лови сьомга с нея.
– Моля да ме извините, но едва ли е възможно да се изплете мрежа, достатъчно здрава и за ловене на мухи.
– Много те бива да ми възразяваш, скъпа ми приятелко – пресякла я Маготин, – но това изкуство няма да ти свърши работа. Загубена си, ако до два часа не изпълниш желанието ми.
После напуснала пещерата и марионетките затиснали отново входа с огромния камък.

– О, фейо Протектин – зашепнала кралицата, – ако е възможно, моля Ви за помощ.
Хоп! – мрежата за миг се изплела. Смаяната Ледронет от все сърце благодарила на добрата фея и при мисълта, че дължи тази подкрепа на прекрасния си съпруг, много се зарадвала.
– Ах, скъпи мой Зелени Змейо, толкова си щедър и изглежда още ме обичаш, въпреки ужасната злина, което ти докарах.

Отговор не последвал, защото Маготин пак се появила и направо се стъписала, когато видяла готовата мрежа, тъй изкусно изплетена, че човешка ръка не би могла да я направи.
– Ха! – провикнала се феята, – Чудя се дали ти стиска да ми кажеш кой ти помага?
– Мадам, във Вашия двор нямам приятели – отвърнала кралицата. – Пък и да имах, нали съм заключена – няма как тук да влезе някой без Ваше позволение.
– Щом си тъй умна и сръчна – отвърнала Маготин, – ще си ми полезна в моето кралство и наредила да качат пленницата на нейния кораб.

Марионетките се втурнали да изпълнят заповедта и в миг на крайно отчаяние, Ледронет едва не се хвърлила в морето.

Една нощ, докато оплаквала съдбата си под светлината на звездите, забелязала, че към кораба бавно приближава Зеления Змей.
– Още се страхувам да не те изплаша – рекъл ѝ той – и макар че има защо да те мразя, си ми толкова скъпа.
– Ще ми простиш ли гибелното любопитство? Мой скъпи любим, как копнея за теб!
Змеят отвърнал с тези строфи:

Маготин била от тези феи, които никога не спят. Желанието да не би да изпусне сгоден случай някому да навреди, я държало вечно будна. Щом дочула разговора на съпрузите, хукнала към тях, бясна като фурия.
– Ах, ах – провикнала се тя, – твойта поетична дарба тъй ме очарова, че ще взема да те пратя при добрата Прозерпина. Тя скоро ме попита дали мога да ѝ пратя някой поет. Не че в подземното царство липсват добри поети… ха-ха-ха! Чуй ме сега, Зелен Змейо, нареждам ти за наказание да слезеш в царството на мъртвите и да поднесеш моите почитания на нежната Прозерпина.
Клетият Зелен Змей изсвистял силно и веднага потеглил. Кралицата, разтърсена от мъка, проплакала:
– С какво сгрешихме сега, Маготин? Клетият крал, който изпрати в дъното на самия ад е толкова невинен колкото и аз. Позволи ми да умра, поне това можеш да направиш.
– Ще си твърде щастлива – отвърнала Маготин, – ако без нищо изпълня желанието ти. Първи искам да ми донесеш мълчана вода от бездънния извор.

Щом пристигнали в кралството на марионетките, жестоката Маготин вързала тежък воденичен камък на врата на принцесата и я накарала да се качи навръх планината, високо над облаците. Там трябвало да набере една кошница с четирилистна детелина, да слезе в долината, да напълни една надупчена кана с мълчаната вода и да ѝ донесе достатъчно, за да се напълни една чаша. Ледронет отвърнала, че това е невъзможно – воденичният камък бил пет пъти по-тежък от нея, каната била така надупчена, че нямало как да задържи вода и нямало никакъв смисъл да се захваща с невъзможни неща.
– Ако не успееш – отвърнала Маготин, – знай, че ужасни страдания ще сполетят твоя Зелен Змей.
Заплахата тъй стреснала кралицата, че без да обръща внимание на слабостта си, опитала да върви, но уви! Щяло да е абсолютно невъзможно, ако фея Протектин не се притекла на помощ.
– Сега получи справедливо наказание за твоето любопитство – рекла тя. – Оплаквай се на себе си за положението, до което те докара Маготин.
Но въпреки упреците, феята качила Ледронет на върха на планината и напълнила кошничката ѝ с четирилистна детелина, въпреки ужасното чудовище, което вардело там. То опитало да ги погълне, но с един замах на вълшебната си пръчица, феята го направила кротко като агне.

Без да дочака благодарностите на принцесата, феята я качила на каляска с впряг две бели канарчета, които пеели и говорели прекрасно. Те щели да я закарат в долината. Там тя трябвало да метне железните си обувки по двата въоръжени великана, пазители на бездънния извор. После трябвало да даде надупчената кана на птичките, за да я напълнят с мълчана вода. Ако изплакнела лицето си с вълшебната вода, щяла да се превърне в най-красивата жена на света. Феята заръчала на Ледронет да не остава при извора, а да се скрие в една планинска горичка и да прекара там три години, за да заблуди Маготин.

Ледронет стотици пъти благодарила на добрата фея за огромните услуги.
– Но, мадам – завършила Ледронет, – всички тези радости са напусти, ако моя скъп Зелен Змей не възвърне човешкия си вид.
– Това ще стане след три години, когато занесеш детелината и водата на Маготин.
Кралицата обещала да стори всичко както трябва.

Качила се в каляската и канарчетата я завели до вълшебния извор с двата въоръжени великана. Тя свалила железните си обувки и сръчно ги метнала по главите им.

Щом ги докоснали, злодеите се разпаднали на прашинки. Канарчетата взели надупчената кана и тъй изкусно запушили дупчиците, сякаш не ги е имало никога.

Името на водата подсетило принцесата, че ако пие от нея, може ѝ помогне.
– Дали тази мълчана вода – зачудила се принцесата – няма да ме направи по-дискретна и разсъдлива. Ах, ако бях такава, още щях да живея в царството на пагодите.
Отпила дълга глътка, измила лицето си и станала толкова красива, толкова красива, че заприличала повече на богиня, отколкото на смъртен човек.

В миг фея Протектин се появила и рекла:
– Твоята постъпка така ме зарадва! Ти успя да прозреш, че мълчаната вода ще ти разхубави и душата, а не само лицето ти. Исках да те изпитам кое ще избереш. Сега душата ти се разкраси и с това съкрати вашето наказание с четири години.
– Не подценявайте вината ми – отвърнала кралицата. – Аз напълно заслужавам мъките си, но не и Зеления Змей.
– Ще направя всичко възможно – отвърнала феята и я целунала. Колкото до останалото – тъй като сега си много хубава, предлагам да изоставиш името Ледронет и да се наречеш кралица Дискретин.
И след тези думи изчезнала, но оставила чифт обувки, тъй красиви и изкусно избродирани, че принцесата едва се осмелила да ги обуе.

Качила се отново в каляската, здраво стиснала в ръце кошничката с детелина и каната с мълчана вода. Канарчетата литнали и я отвели право в планинската гора. Мястото било прекрасно!

Мирта и портокалови дръвчета сплитали клони в сенчести сводове над прохладните алеи. За да стане още по-красиво наоколо, бликали стотици извори и фонтани. Но от всичко най-удивително било, че горските животни можели да говорят. Те радостно посрещнали белите канарчета.
– Мислехме, че сте ни изоставили – вместо поздрави извикали те.
– Нашето покаяние още не е свършило – отвърнали канарчетата, – но ето, водим тук една кралица, която фея Протектин ни повери. Погрижете се да я забавлявате колкото може повече.
В миг кралицата била заобиколена от какви ли не животни, които я обсипали с комплименти:
– Вие ще бъдете наша кралица – рекли ѝ те.
– Къде съм попаднала? – смаяла се тя. – Кой ви надари с тази вълшебна сила да говорите?
Едно от белите канарчета ѝ прошепнало:
– Мадам, преди известно време няколко феи решили да попътуват. Докато обикаляли света, се натъквали на хора, които вършели ужасни прегрешения. В началото се надявали, че ако ги предупредят, хората ще се оправят. Но усилията им останали напусти. Затова феите ги наказали – приказливите превърнали в папагали, свраки и кокошки, любовниците и техните метреси – в канарчета и млади кучки, фалшивите приятели в маймуни, лакомниците в прасета, свадливите и гневни в лъвове. Накрая броят на наказаните станал толкова голям, че тази гора се пренаселила и сега тук живеят хора от всякакви видове.
– Заради това, което ми разказа, мое скъпо канарче – отвърнала кралицата, – ми се струва, че си тук сред себеподобни.
– Така е, мадам – отвърнало канарчето. – Аз съм син на виден благородник от Испания. В нашето кралство любовта властва над всичко и не може да я избегнеш, без да те обвинят в бунтарство. В кралския двор пристигна един английски посланик. Той имаше дъщеря с невиждана хубост, но също толкова надменна и хаплива. Въпреки това аз се привързах към нея – обичах я до лудост. Понякога отвръщаше на чувствата ми, друг път така ме пренебрегваше, че подлагаше търпението ми на изпитание. Веднъж, когато бях напълно отчаян, при мен дойде белокоса старица и ме обвини за моята слабост. Но думите прелетяха край ушите ми и не ѝ обърнах капка внимание. Тогава тя се разсърди и рече:
– Осъждам те за три години да се превърнеш в канарче, а твоята метреса – в оса.
В миг усетих как се преобразявам и въпреки усилията си, нищо не успях да направя. Литнах над градината на посланика да видя каква е съдбата на дъщеря му. Едва пристигнах и я видях превърната в едра оса да бръмчи четири пъти по-силно от останалите. Закръжих над нея с настойчивостта на влюбен, който нищо не може да отблъсне, а тя опита няколко пъти да ме ужили.
– Искаш ли смъртта ми, прекрасна осице? – попитах я аз. – Няма нужда да си вадиш жилото си, само ми заповядай и сам ще умра. Тя нищо не отговори, кацна на цветята, които със сигурност са пострадали от лошото ѝ настроение.

Покрусен от нейното презрение и тъжната си участ, литнах напосоки и ето че пристигнах в Париж, най-чудният град на света. Кацнах в клоните на едно високо дърво и дори не усетих как се озовах затворен в златнозелена клетка. Отнесоха ме в прекрасен дом и заживях под грижите на стопанката – чаровна млада дама. Тя ми говореше нежно и скоро узнах нейните най-съкровени копнежи. Един гневен бивол, който често я посещаваше, бързо се насити да я обсипва с несправедливи обвинения и започна безмилостно да я бие – едва жива я оставяше в ръцете на слугите. Всичко това ставаше пред очите ми и много се измъчвах да гледам незаслуженото отношение, а онова, което най-много ме мъчеше бе, че колкото по-жестоко я биеше, толкова повече нейната обич се усилваше.

Ден и нощ зовях феята, която ме наказа, да дойде и да сложи в ред тази сбъркана любов. И ето че внезапно тя се появи в спалнята, точно когато побеснелият любовник бе запретнал ръкави за обичайния побой. С един замах на вълшебната си пръчка тя го превърна във вълк, а младата му любовница в овца заради невижданото ѝ търпение и изпрати двамата в планинската гора. Колкото до мен, лесно намерих начин и отлетях. Реших да разгледам Европа. Някъде из Италия съдбата ме захвърли в ръцете на един ревнивец. Той пътуваше често по работа и докато отсъстваше, заключваше жена си, за да не се вижда с никой. Аз имах честта да забавлявам прекрасната пленница. Но вместо да ми говори, тя си намери друго развлечение. Един съсед, който отдавна беше влюбен в нея, всяка нощ се спускаше през комина на огнището и влизаше в спалнята, почернял като демон. Ключовете, които ревнивецът пазеше, послужиха само да му спестят опасенията. Страхувах се, че ще се случи някоя беда и ето че веднъж феята се промъкна през ключалката.
– Дойде време да се покаете – рече тя и с един замах на вълшебната си пръчица превърна коминочистача в катерица, госпожата в маймуна заради изобретателността ѝ, а ревнивецът с ключовете в куче-пазач за десет години.
– Мадам, мога да Ви разкажа още толкова неща – завършило канарчето, – защото непрестанно ми се случват разни приключения. Често посещавам планинската гора и винаги заварвам нови обитатели, защото феите все още обикалят по света. Докато сте тук, можете да се забавлявате с преживелиците на новите Ви поданици.

Неколцина веднага предложили да разкажат преживелиците си. Тя учтиво им благодарила, но понеже много повече ѝ се щяло да поспи, отколкото да говори, помолила да я оставят сама. Намерила си тихо местенце и в миг там се издигнал палат, където ѝ поднесли най-изисканата храна на света – плод, от много рядък вид и докато живеела в гората, нищо не ѝ липсвало.

Понякога в горичката се организирали тържествени балове. Там лъвове танцували с агнета, мечки сладко бъбрели с гълъби и змии грациозно се протягали към славеи. Можело да се види дори как пеперуда върти интриги с ягуар. Всъщност никой не се събирал със себеподобни, защото всички били хора, наказани от феите заради недостатъците им.

Всички обожавали кралицата и я избирали за съдник в своите спорове. Тя била пълновластна господарка в тази малка република и ако не се обвинявала непрестанно за бедите на Зеления Змей, щяла търпеливо да изживее наказанието си. Но щом се сетела как любимият ѝ страда, не можела да си прости нахалното любопитство.

Когато изтекли трите години, кралицата извикала своите верни водачи, канарчетата. Потеглила през нощта, за да избегне сълзите и тъжното сбогуване, защото останала трогната от приятелството и уважението, което получила от всички тези животни.

Не забравила да вземе каната с мълчана вода, кошницата с четирилистна детелина и железните обувки. Скоро се изправила пред Маготин с овесения на врата си воденичен камък. Щом злосторницата я видяла, възкликнала от почуда, защото отдавна я мислела за умряла. Откъде се била взела?
– Мадам – рекла кралицата, – преживях три тежки години в мъки да събирам мълчана вода в пробитата кана и накрая успях.
Маготин се изкискала доволна при мисълта за ужасните страдания на клетата кралица, но ахнала, когато вдигнала към нея очи:
– Какво е това? – извикала на Ледронет, която била ужасно променена. – Как можа да станеш толкова хубава?
Ледронет отвърнала, че изплакнала лицето си с мълчана вода и това я разкрасило.
Щом чула това, Маготин ядно тръшнала каната на земята и извикала:
– Ще си отмъстя! – извикала тя. – Слез до бездънния Ад и поискай Прозерпина да ми прати по тебе за мен елексира на дълголетието. Все ме е страх да не се разболея или да не умра. Ако успееш, ще си свободна. И да не си посмяла да опиташ дори една капчица.
Тази заповед ужасно изплашила кралицата.
– Как да ида в Ада? – попитала тя. – Могат ли тези, които влязат там, да се върнат обратно? Под каква звезда съм родена! Защо само сестра ми е щастлива? Вече не вярвам, че съзвездията са еднакви за всички.
И след тези думи се разплакала, а Маготин победоносно се закикотила:
– Хайде, хайде! – рекла тя. – Не се мотай, а заминавай.
После злата фея пъхнала една торба със стари орехи и черен хляб в ръцете на кралицата и тя потеглила, решена да разбие главата си в първата скала и да приключи мъките си.

Ледронет дълго се лутала, поемала ту в една, ту в друга посока. Когато се уморила, легнала да си почине под едно дърво и внезапно пред нея застанала фея Протектин:
– Знаеш ли, прекрасна кралице – подхванала феята, – че за да освободиш съпруга си от тъмницата, където Маготин го държи, трябва непременно да идеш при Прозерпина?
– Стига да е възможно, заради него ще ида и отвъд Ада – отвърнала кралицата, – но, мадам, аз не знам кой е пътят към Ада.
– Ето – отвърнала феята, – вземи тази клонка зеленика, удари с нея три пъти земята и изречи силно и ясно следните думи.
Кралицата благодарила и започнала да повтаря след добрата фея:

В отговор на нейните молитви пред нея застанало невиждано красиво момченце. На главата си носело венец от цветя, а в ръката си лък и стрела. Кралицата се досетила, че пред себе си вижда самия бог на любовта Амур. Той казал:
– Заради теб напуснах небесата и слязох да попия твоите сълзи. Ще направя всичко за теб и скоро ще видиш онзи, който най-много обичаш. Хайде, да възвърнем сладостта на живота за Змея и да накажем злия му враг.
Кралицата се смаяла от светлината, която лъчала от Амур и завладяна от неговите щедри обещания, възкликнала:
– Готова съм да те последвам в Ада. Тази страховита бездна ми изглежда очарователна, стига да видя своя любим, без който повече не ми се живее.
Амур, който рядко отговаря в проза, изпял тези три строфи:

Земята се подчинила, разтворила пазва и им разкрила пътеката.

Амур хванал за ръка кралицата и двамата слезли в дълбините на ада. Тя очаквала да срещне там своя съпруг, все още като чудовище, но Амур, който понякога дарява добрини на нещастните, вече бил възвърнал човешкия вид на Зеления Змей.

Макар и могъща срещу любовта Маготин не можела да стори нищо! Първият, който срещнала кралицата, бил нейния съпруг. Досега тя не била виждала някой толкова красив, нито пред него някога била заставала такава красавица. Кралицата заговорила нежно:

Кралят, преливащ от любов и радост, нежно я целунал. Но както всички знаем, Амур не обича да си пилее времето и подканил кралицата да се изправи пред Прозерпина.

Пратеничката предала почитанията на Маготин и помолила да получи Елексира на дълголетието. Богинята ѝ подала една стъкленица, хлабаво запушена с коркова тапа, за да може, ако някой поиска, лесно да я отвори.

Амур, който не е вчерашен, предупредиул кралицата да не забравя докъде я довело любопитството и колко скъпо е платила за него.

Богът на любовта не желаел повече да ги напуска и завел съпрузите при Маготин, но за да не го види злосторницата, се скрил в сърцата им.

Присъствието му докоснало и сърцето на Маготин и без да разбира причината, тя посрещнала нещастните крал и кралица много радушно. В неестествен жест на щедрост, тя им върнала Пагодия и те заживели толкова щастливо, че скоро забравили всичките си тегоби и страдания.