Славеят

Сигурно знаете, че в Китай императорът е китаец, а и всички други край него също са китайци. Тази история се случи преди много години, но точно затова си струва да се чуе, преди да се забрави!

Императорският дворец беше най-великолепният в света, направен от най-фин порцелан – направо безценен, но толкова крехък, че трябваше да се докосва много внимателно. В градината растяха чудни цветя, а за най-прекрасните бяха завързани сребърни звънчета и нежният им звън подсещаше минувачите да не пропуснат да видят цветето.

Да, всичко беше изтънчено и изкусно в имперската градина. Тя се простираше толкова надалеч, че дори градинарят не знаеше къде ѝ е краят. Ако продължеше нататък, щеше да стигне до най-красивата гора с високи дървета и дълбоки езера. Гората се спускаше право към морето, дълбоко и синьо. Грамадните кораби плаваха под клоните на дърветата, а в тях живееше славей, който пееше тъй благословено, че даже бедният, отруден рибар, нощем, щом хвърлеше рибарската си мрежа, лягаше неподвижно и слушаше славея.
– Мили Боже, колко красиво! – казваше той, но после се улисваше в работа и забравяше птичката.
На следващата нощ, когато рибарят излизаше, песента се разнасяше отново и той пак си повтаряше:
– Мили Боже, колко красиво!
Пътешественици от всички краища на света се стичаха в имперския град, за да му се възхищават, но щом чуеха славея, всички в хор обявяваха: „Той е най-добрият!“

У дома пътешествениците разказаха за всичко видяно, а учените написаха множество книги за града, за палата и градината. Не забравиха и славея – дори отбелязаха, че е най-важният. Онези, които умееха да пишат поеми, написаха най-красивите си строфи за него – за славея в гората до дълбокото море.

Книгите обикаляха света надлъж и шир и една от тях достигна до самия император. Той седна в златния си трон, чете и чете, като сегиз-тогиз поклащаше глава, защото се радваше на удивителните описания на града, палата и градината. „Но от всичко славеят е най-прекрасен!“ беше написано.
– Как така! – възкликна императорът. – Славей! Изобщо не знаех, че има славей в моята империя, при това в моята градина! Никога не съм го чувал! И да науча за това от книгите!

Той извика своя именит съветник, който беше толкова високопоставен, че на всеки по-нискостоящ, който се осмеляваше да попита нещо или да го заговори, отвръщаше единствено „Пф!“, което всъщност нищо не значеше.
– Тук би трябвало да живее най-забележителната птица, която се нарича славей! – каза императорът. – Казват, че е най-хубавото нещо в цялата империя! Защо не си ми казвал нищо за нея?!
– Не бях чувал да я споменават! – отвърна съветникът. – И никога не е представяна в двореца!
– Искам довечера да дойде тук и да ми попее! – заяви императорът. – Цял свят знае какво имам освен аз.
– Не бях чувал за него! – повтори съветникът. – Трябва да го потърся, трябва да го намеря!

Но къде ще го намери?! Съветникът хукна по стълбите надолу, обходи всички зали и коридори, но никой от хората, които срещна, не беше чувал за славея. Тогава хукна обратно при императора и каза, че би трябвало онзи, който е написал книгата, да си го е измислил.
– Ваше Имперско Величество, не бива да вярвате на всичко написано! Това са измислици, които се вземат за голямо изкуство!
– Но книгата, която прочетох – отвърна императорът, – е изпратена от могъщия император на Япония, така че не може да бъде лъжа. Аз ще чуя славея! Довечера трябва да е тук! Ще получи най-височайшето ми благоволение! Ако не дойде, след вечеря всички придворни ще бъдат бити по коремите.
– Цинг-пе! – въздъхна съветникът и отново се спусна надолу по стълбите, прекоси всички зали и коридори, а след него тичаха и половината придворни, защото не щяха да ги бият с пръчка по коремите. И разпитваха безспир за странния славей, за който знаеше целия свят, но никой в палата.

Накрая в кухнята срещнаха едно бедно момиченце, което отвърна:
– Боже, славеят! Много добре го познавам! Да, само как пее! Имам позволение вечер да нося останките от трапезата на клетата ми болна майка, която живее долу на брега. На връщане, щом се уморя, сядам да почина в гората и слушам как пее славеят – очите ми се насълзяват, сякаш мама ме целува!
– Момиченце малко – рече съветникът, – ще получиш постоянна служба в кухнята и разрешение да видиш как вечеря императорът, ако ни заведеш при славея, защото тази вечер той е ангажиран!

Всички тръгнаха към гората, където най-често пееше славеят – половината придворни бяха там. Докато вървяха, измуча една крава:
– Ах – възкликнаха придворните, – ето го и него! Странно колко сила има това дребно животинче! Със сигурност и преди сме го чували!
– Не, така мучат кравите! – възрази малкото момиченце, – мястото е по-далече!

После се разкрякаха жабите.
– Чудесно! – обади се китайският свещеник. – Вече го чувам, звучи като църковни камбани!
– Не, това са жабите! – възрази момиченцето. – Но мисля, че скоро ще го чуем!
И славеят запя.
– Ето го – зарадва се момиченцето, – слушайте, слушайте! Ето го къде е! – и тя посочи дребно сиво птиче горе в клоните.

– Как е възможно! – смая се съветникът. – Изобщо не си го представях така! Колко простичко изглежда! Сигурно се е обезцветил, като е видял толкова велики хора.
– Славейче малко! – извика момиченцето силно, – нашият милостив император иска да му попееш!
– С най-голяма радост! – отвърна славеят и запя омайно.
– Същински кристални звънчета! – рече съветникът. – И само как работи малкото му гърло! Чудно как не сме го чували досега! Ще пожъне голям успех в палата.
– Да попея ли още веднъж на императора? – попита славеят, който мислеше, че императорът е там.
– Славейче мое, великолепно – подхвана съветникът, – с огромно удоволствие те каня довечера в палата, където ще очароваш негово имперско величество с прекрасната си песен!
– Най-добре се пее на открито – отвърна славеят, – но ще дойда с радост, щом така желае императорът.

Целият палат беше изрядно подготвен! По стените и подовете от лъскав порцелан се отразяваше искрящият блясък на стотици златни лампички! Най-омайните цветя ведно със сребърните им звънчета бяха подредени в нишите на залата. От тичане и суетене се вдигна такова течение, че звънчетата се раззвъняха и нищо друго не можеше да се чуе.

В средата на голямата зала, където седеше императорът, беше поставена златна пръчка и на нея беше кацнал славеят. Целият двор беше там, а на малкото момиченце от кухнята беше позволено да застане зад вратата, защото вече беше назначена за постоянна кухненска слугиня. Всички бяха издокарани прекрасно и всички бяха вперили очи в мъничкото сиво птиче, на което кимна императорът.

И славеят запя тъй омайно, че очите на императора се наляха със сълзи, които се затъркаляха надолу по бузите му. Тогава славеят запя още по-прекрасно, направо докосваше сърцето. Императорът остана очарован и заяви, че славеят трябва да получи неговия златен чехъл и да го носи на шията си. Но славеят благодари, вече беше получил достатъчна награда.
– Видях сълзите в очите на императора и това за мен е най-голямото богатство! Сълзите на императора имат чудодейна сила! Господ знае, че получих достатъчно!
И след тези думи запя отново със своя сладък, благословен глас.
– Ах, какво изящество! Ах, какъв дух! – зашепнаха дамите наоколо, сръбнаха по малко вода, за да бълбука в устата им, докато говорят на някого и решиха, че също са славеи.

Да, лакеите и слугините също заявиха, че са доволни и това значеше много, защото на тях най-трудно се угаждаше. Да, славеят наистина донесе щастие!

Сега трябваше да остане в палата и получи своя клетка. Позволиха му да се разхожда два пъти денем и веднъж нощем. Получи и дванайсет слуги. Всеки от тях стискаше здраво копринена панделка, вързана за крака му. Нямаше и капчица радост в подобна разходка.

Целият град заговори за странната птица и щом двама се срещнеха, единият винаги казваше „Славен!“, а другият неизменно отговаряше „славей!“, въздишаха и чудесно се разбираха един друг. Да, единайсет бакалски дечица бяха кръстени на него, но ни едно не излезе музикално.

Един ден за императора пристигна голям пакет, на който пишеше: Славей.
– Нова книга за нашата прочута птица! – рече императорът.
Но не беше книга. В кутията имаше същинско произведение на изкуството – механичен славей, който уж приличаше на истински, но целият беше покрит с диаманти, рубини и сапфири. Щом се навиеше пружината, изкуствената птица изпяваше една от истинските песни на живия славей, като размахаше нагоре-надолу бляскавата си опашка, покрита със злато и сребро. Около вратлето ѝ беше завързана мъничка панделка с надпис: „Славеят на японския император не може да се сравни със славея на китайския император.“
– Прекрасно! – викнаха всички в хор и веднага онзи, който беше донесъл кутията с изкуствената птичка, получи титлата върховен-имперски-приносител-на-славея.
– Нека ни попеят заедно! Ще бъдат забележителен дует!
И те запяха заедно, но не се получи добре, защото истинският славей пееше по свой собствен начин, а механичният – според механизма си.
– Пее без никаква грешка – заяви капелмайсторът, – много ритмично, сякаш аз съм го учил!
Сега механичната птичка трябваше да пее сама. Донесе точно толкова щастие, колкото и живата, пък и беше много по-красива за гледане – искреше като гривни и брошки.

Трийсет и три пъти тя изпя същата песен. Въпреки това не се умори – хората настояваха да я слушат отново и отново, но императорът пожела сега да попее живият славей. Но къде се беше дянал? Никой не бе забелязал, как отлетя през отворения прозорец далеч към своите зелени гори.
– Какво е това! – възкликна императорът.
Придворните до един се възмутиха и си казаха, че славеят е най-неблагодарното животно.
– Но имаме по-добрата птица! – заявиха те.
Механичната птичка трябваше отново да изпее същата песен за трийсет и четвърти път, но те все още не бяха я научили, защото беше трудна. Маестрото похвали щедро изкуствената птичка и ги увери, че е по-добра от живия славей не само заради външния си вид и прекрасните диаманти, но и вътрешно.
– Нали разбирате, господарю мой, император над всички! От живия славей не може да се предвиди какво ще излезе, а при механичния всичко е ясно! Едно и също, без никаква разлика! Може да се разчита на него. Ако се отвори, вътре може да се види човешкият мозък в действие – валовете се въртят и всяко нещо идва по реда си.
– Точно това е и нашето мнение! – съгласиха се всички останали и маестрото получи позволение следващата неделя да покаже птицата на народа.
– Нека хората чуят неговата песен – каза императорът.
Те я чуха и останаха очаровани, сякаш бяха препили с чай, защото така правят китайците. Всички възкликнаха „Ах!“, вирнаха нагоре онзи пръст, който наричат „облизанчо“, и закимаха с глави. Но бедните рибари, които бяха чували истинския славей, рекоха:
– Звучи добре, прилича на истинския, но нещичко липсва, само дето не знаем какво!
Истинският славей беше прогонен от страната и царството.

Механичната птичка зае неговото място. Поставиха я на копринена възглавница до леглото на императора, а край нея подредиха с всички ценни подаръци, които беше получила – злато и безценни камъни, а титлата ѝ беше повишена до „Велик имперски певец на нощното шкафче“ първи ранг отляво, защото императорът смяташе лявата страна, където е сърцето, за по-достойна – сърцето на императора също е отляво. Капелмайсторът написа двайсет и пет тома за механичната птица, бяха толкова научни и пространни, с най-мъчните китайски думи, та всички в двора заявиха, че са ги прочели и разбрали, защото иначе щяха да изглеждат глупаци и да ги напляскат по коремите.

Така изтече цяла година. Императорът, придворните и всички други китайци научиха наизуст тон по тон изкуствената птича песен и точно затова сега я смятаха за най-хубава. Можеха сами да я пеят и го вършеха с радост. Уличните хлапаци пееха „ци-ци-ци клък-клък-клък“, пееше и императорът! Да, със сигурност беше прекрасно!

Но една вечер, когато механичната птица пееше най-хубаво, а императорът лежеше в леглото и слушаше, отвътре се чу „Щрак!“, нещо изтрака „Тррррр!“, зъбните колелца се завъртяха и музиката спря.

Императорът скочи от леглото и на мига изпрати да повикат придворния лекар, ама той как да помогне! После повикаха часовникаря и след дълги приказки и оглеждане той поправи птицата, но рече, че много трябва да се пази, защото осите ѝ са износени и е невъзможно да се сменят с нови, затова музиката трябва да се слуша пестеливо. Настана всеобща покруса! Механичната птичка щеше да пее само един път годишно, без никакви изключения. Но капелмайсторът произнесе кратка реч с трудни думи и заяви, че това е толкова добре колкото преди и всички се съгласиха.

Изтекоха пет години и цялата страна потъна в голяма тъга, защото по принцип всички държаха на техния император, но сега беше болен и се разчу, че няма да живее дълго. Хората се тълпяха по улиците и питаха съветника как е императорът.
– Пф! – отвръщаше той и поклащаше глава.

Императорът лежеше блед и вкочанен в огромното си разкошно легло. Придворните го помислиха за умрял и се втурнаха да поздравят новия император. Слугите хукнаха навън да си приказват, слугините се събраха на кафе. Всички зали и коридори бяха застлани, за да не се чуват стъпки и затова беше тъй тихо, тъй тихо. Но императорът още не беше умрял. Вкочанен и блед, той лежеше в разкошното легло с дълга кадифена завеса и тежки златни пискюли. Високо горе беше отворен един прозорец и луната осветяваше императора и механичната му птичка.

Горкият император едвам дишаше, сякаш нещо беше седнало на гърдите му. Той отвори очи и видя, че смъртта седи на гърдите му с неговата златна корона на главата.

В едната си ръка държеше златния му меч, в другата великолепното му знаме, а от гънките на кадифената завеса надничаха чудати лица, някои ужасно грозни, други благи и добри. Това бяха всичките му добри и зли дела, които надзъртаха към него. Смъртта се премести връз сърцето му.
– Спомняш ли си това? – шепнеха едно след друго лицата. – Помниш ли! – и те безспир му разказваха толкова много, че целият се изпоти.
– Нямах представа! – промълви императорът. – Музика, музика, големия китайски барабан – извика той, – за да не чувам всичко, което ми разказват!

А те продължаваха, смъртта кимна, както всеки китаец, когато нещо казва.
– Музика, музика! – закрещя императорът. – Ти, благословена златна птичке, пей, пей! Дарих те със злато и безценни съкровища, самият аз окачих своя златен пантоф на твоята шийка, пей, пей!
Но птичката стоеше неподвижно, нямаше кой да я навие, иначе не можеше да пее. Смъртта продължаваше да гледа императора с големите си празни кухини без очи и беше тъй тихо, тъй ужасяващо тихо.

И тогава край прозореца се разнесе най-омайната песен. Беше мъничкото живо славейче, кацнало отвън на близкия клон. Беше чуло за мъките на императора и долетя, за да му попее за покой и надежда. Колкото повече пееше, толкова повече лицата избледняваха, кръвта течеше все по-живо и живо в отслабналите крайници на императора. Самата смърт се заслуша и рече:
– Постой, славейче малко! Постой!
– Донре, но ще ми дадеш този чудесен златен меч! Добре, но ще ми дадеш това разкошно знаме! Ще ми дадеш имперската корона!
Смъртта замени всяка скъпоценност за една песен, а славеят пееше ли пееше. Пееше за тихото гробище, където растат белите рози, където ухае на бъз и където свежата трева се напоява от сълзите на живите. Закопня смъртта за своята градина и излетя през прозореца като хладна, бяла мъгла.
– Благодаря, благодаря ти – рече императорът, – божествено птиченце, добре те познавам! Аз те прокудих от страната и моето царство! При все това ти прогони с песента си злите видения от леглото ми и смъртта от сърцето ми! Как да те възнаградя?
– Ти вече ми плати! – отвърна славеят. – Никога няма да забравя, че когато ти попях за пръв път, очите ти се напълниха със сълзи. Те са същинска скъпоценност, защото разтапят сърцето на певеца и го правят добро! Спи сега, скоро ще оздравееш и силите ти ще се върнат! А аз ще ти попея.

И славеят запя, а императорът потъна в сън, тъй нежен и благодатен беше съня му.

Слънцето блесна през прозорците, докато владетелят се събуждаше силен и здрав. Никой от слугите още не беше се върнал, защото го мислеха за умрял, но славеят все още беше там и пееше.
– Трябва завинаги да останеш при мен! – рече императорът. – Ще пееш само когато пожелаеш, а механичната птичка сам ще натроша на хиляди парчета.
– Недей! – отвърна славеят. – Тя стори най-доброто, което можеше. Нека всичко си остане както досега. Аз не мога да живея в замък, но ще идвам, когато пожелая. Привечер ще кацам на клона до прозореца и ще ти пея, за да те порадвам, но и да те накарам да се замислиш. Ще пея за щастието и за онези, които страдат! Ще пея за злото и доброто, които остават скрити за теб, за бедния рибар, за селянина, за всеки, който е далеч от теб и твоя двор! Обичам твоето сърце повече от короната ти, макар че има нещо свято и в нея. Ще идвам, ще ти пея, но ти трябва да ми обещаеш нещо!
– Всичко! – провикна се императорът и се изправи в имперската си одежда, която сам беше облякъл и допря меча си от тежко злато до сърцето.
– Искам само едно! Не казвай на никого, че има една малка птичка, която ти разказва всичко. Така е най-добре!
После славеят отлетя.

Слугите влязоха да видят своя мъртъв император и замряха на вратата, а той каза:
– Добро утро!