Робът, който станал цар

Адам било името на роб, подвластен на най-добрият и благороден господар на този свят, който непрестанно мислел как да направи живота на роба си щастлив.

– Адаме – рекъл той веднъж, – макар да е отсъдено да ми робуваш и да се разпореждам с теб по своя воля, никога не ще забравя, че си човек, направен по подобие на мен самия, твоя господар. Хрумвало ли ти е, че ти самият си човек, истински човек, не само роб?

Робът единствено се поклонил.

– Ще ти даря свободата, за да станеш свой собствен господар.
– Твоя воля, господарю, прави с мен каквото пожелаеш – отвърнал Адам. – Щом искаш да стана свободен човек, тогава с радост ще приема свободата си, дарена ми от теб. Твоята воля е моя.

– Не, не това желая – отвърнал господарят. – Това, което искам, е сам да използваш личната си воля за справедливост и добро. Дарявам ти свобода, за да я използваш по възможно най-добрия начин. Ще станеш богат. Ще ти дам кораб, натоварен с богатства – търгувай с тях. Обикаляй чуждите страни, използвай ценния товар добре, а каквото получиш в отплата, ще бъде твое. Използвай го възможно най-добре. Единствено от теб зависи дали пътуването ти ще е изгодно. Сбогом, желая ти добро.
– Благодаря ти, знатни господарю – отвърнал почтително робът. – Със всичките си сили ще се стремя да докажа, че човекът е сътворен по подобие на своя господар.

Корабът, който неговият господар му дал, бил натоварен с богат товар. Докато Адам стоял на палубата и се сбогувал с господаря си, се почувствал много щастлив. Но въпреки голямата си радост, усещал и мъничко тъга, защото знаел, че богатството поражда отговорност, защото за да го използва по възможно най-добрия начин, трябва да бъде изключително внимателен.

Два-три дни плаването вървяло добре, а корабът се носел по вълните от попътен бриз. Но изневиделица се надигнала могъща буря. Черни облаци затулили лазурното небе, хала с исполинска сила разбивала вълните на пяна, накъсала платната на парцали и бързо подкарала нанякъде кораба, останал съвсем безпомощен във вихъра.

Адам сам хванал кормилото, но сякаш друга, по-могъща сила от него управлявала. Внезапно корабът се люшнал рязко и той изтървал кормилото. В пронизващата светлина на една мълния видял, че корабът се носи право към огромна скала. Последвал ужасяващ гръм, който разтърсил из основи целия съд. Едни моряци паднали на колене да се молят, а други били пометени зад борда. А Адам стоял съвсем сам със скръстени ръце на палубата на неуправляемия кораб – опитвал се да прозре в мрака накъде го запраща страховитата буря.
– Ето на, сега разбирам какво е свободата – рекъл си той.
Едва изрекъл тези думи и последвал ужасяващ трясък, придружен от отчаяните викове на екипажа му.

Корабът се врязал в скалите. Бил смачкан като играчка в ръката на гневен великан. Адам бил запратен всред купчина корабни останки в морето. Едва успял да хване парче дъска и се понесъл към скалата. С усилия и много късмет някак успял да се измъкне от водата и изпълзял на скалата. Приседнал там, прилепен до камъка, и зачакал бурята да отмине. Най-сетне на буботещи талази тя се понесла нанякъде. Мълниите се стопили, а вятърът отслабнал, сякаш изтощен от бясната си ярост. Отново слънцето пробило облаците и Адам се огледал наоколо.

От кораба нямало и помен. Вълните подмятали една-две отломки, но богатият товар и целият екипаж вече ги нямало. Оклюмал глава Адам и заплакал като дете.
– Това е то свободата – хълцал горчиво. Но скоро се засрамил от себе си. – Какво щеше да каже господарят ми, ако ме видеше как плача? Не, трябва да положа още усилия и да използвам свободата си по възможно най-добрия начин.

Той се надигнал и пак се огледал. Морето започвало да се отдръпва в отлив и покрай скалите се открил пясъчен плаж. Той вървял дълго по пясъка, но не срещнал никакви хора. На хоризонта не се виждали кораби, а във водата вече нямало и треска от корабокрушението.
– Всичко, всичко е загубено – си казал Адам и сълзите отново се затъркаляли по лицето му. – Но аз съм човек. Не трябва да потъвам в отчаяние.

Той се отклонил от брега, изкатерил скалите, където били по-достъпни, и поел към вътрешността. Пред очите му се открила необятна пустиня и той не знаел накъде да върви. Скитал безцелно известно време, докато накрая видял в далечината нещо, което приличало на дървета. Изнемощял от страшните преживелици и от глад, той забързал натам и скоро пред погледа му се открил красив град. Приближил и видял, че някакви хора идват към него.
– Ще трябва да ги помоля за помощ, но може отново да ме направят роб. И ще стане по-зле дори от корабокрушението.

Той все още не можел да разбере съвсем точно защо е тъй важно да бъде свободен – та нали единственото, което досега му донесла свободата били беди и тъга.

Щом хората приближили достатъчно, той забелязал, че са облечени много богато и водят прекрасна колесница, теглена от буйни жребци, покрити с пищни покривала.
– Да живее царят – викали те.

Но цар не се виждал никъде. Царедворците крачели до колесницата, но в нея нямало никой. Смаян, Адам стоял като вцепенен: „Ще изчакам, докато премине Негово Величество“, рекъл си той.

За негово огромно изумление, богато облечените царедворци дошли при него, поклонили му се ниско и всички се развикали:
– Добре дошъл! Добре дошъл! Да живее царят!

Главният царедворец, много стар човек с дълга бяла брада и жреческа дреха, носел златна корона, положена на алена възглавница. Той доближил Адам с дълбок поклон.
– Позволете ми, Ваше Величество – рекъл той, – ето я вашата царска корона.

В този миг тълпата се развикала „Ура! Ура! Да живее царя!“
– Нищо не разбирам – възкликнал Адам. – Добри хора, струва ми се, че сте направили грешка. Аз съм окаян търговец корабокрушенец, който до преди няколко дни беше роб. Моят добър господар ме освободи, дари ми богатства, но корабът ми се разби в тукашните брегове и сега съм един просяк.
– Да живее царят! – се развикали хората отново.
– Добре дошъл, Ваше Величество – казал жрецът. – Ще благоволи ли Ваше Величество да се качи в царската колесница?
Съвсем слисан, Адам се качил в колесницата.
– Разрешете ми, Ваше Величество – това е вашата царска корона.
Короната била поставена на главата му и обкръжен от радостната тълпа, той бил въведен в града. Улиците били богато украсени и народът радостно го поздравявал. Колесницата прекосила красив площад и минала през портите на чудно хубав мраморен палат.

Щом Адам слязъл, се развяло знаме от най-високата кула на двореца, тръбачи, облечени в пъстри дрехи, затръбили триумфално, а веселият шум на тълпата се превърнал в рев, което напомнило на Адам за рева на страшната буря. Отвели го в стая, където го чакали множество слуги и го пременили в царски дрехи.
– Какво желае Ваше Величество? – попитал най-старият жрец, докато водел Адам към просторна зала, в дъното на която се виждал царският трон.
– Примрял съм от глад – отвърнал той, – може ли да получа някаква храна.

Веднага бил отведен в друга зала, където го очаквало разкошно угощение. Адам набързо утолил глада си, а после се огледал.
– Това със сигурност е сън – рекъл.

Но все пак всичко било съвсем истинско. Придворните седeли около него, готови да се подчинят на най-малката му заповед, прекрасна музика се носела от съседната стая и галела ушите му, а през огромните прозорците можел да види прекрасния град. Слънцето се спуснало под хоризонта и навред букети от хиляди светлинки заискрeли – фойерверки в чест на новия  цар.
– Явно съм роб с огромен късмет – рекъл си Адам.

Той се изправил и незабавно всички в банкетната зала замлъкнали.
– Господа – рекъл Адам, – какво е това – реалност или сън, аз нямам представа. Бих желал един ден да узная. Но първо, каквото и да е, искам да ви благодаря за вашата огромна доброта. А сега ви моля, обяснете ми какво значи всичко това, защото в главата ми бушува същинска вихрушка и нищо не разбирам.
– Да живее царят! – се развикали отново царедворците и слугите, а тълпата отвън подела вика и той се понесъл от улица на улица, докато не замрял в неразбираем шепот някъде в далечината.

Жрецът се надигнал от срещуположния край на масата.
– Ваше Величество, настана часът, когато трябва да разберете какво ви се случи.
– Продължавай – подканил го Адам, докато отново сядал, – нямам търпение да науча.
– Тогава знайте – отвърнал жрецът, – че това е остров, населен от духове и феи, не от смъртни хора. Преди много години, ние помолихме Бог да ни прати смъртен, който да ни управлява и молбите ни бяха удовлетворени.
– И аз съм щастливият избраник от всички смъртни? – попитал Адам настоятелно.
– Чуйте ме, Ваше Величество, моля ви настоятелно – отвърнал жрецът с тържествен глас. – Ваше Величество не е първият цар на този фантастичен остров на духове. Нашите царе управляват точно една година.
– Не разбирам – рекъл Адам като се заоглеждал наоколо, обзет от внезапен страх.
– Ваше Величество няма от какво да се плаши – казал жрецът, щом забелязал това. – Ще се отнасяме към вас като към цар и ще спазваме своите задължения, ще почитаме и обичаме нашия цар една цяла година.
– А после?- попитал Адам.
– След една година от днес – отвърнал жрецът – царските одежди на Ваше Величество ще бъдат съблечени, короната ще бъде свалена и ще се качите на кораб, който ще ви отведе на огромен пуст остров, а на нас ще бъде изпратен нов цар, който да управлява след вас.
– Това е много странно – рекъл Адам. – Една цяла година аз ще бъда най-щастливият човек в целия свят, а после ще получа най-нещастната участ през целия си останал живот.
– Това, Ваше Величество – отвърнал жрецът с тежък глас, – зависи само от вас.
– Как така? – попитал царят.
– Всички царе, управлявали преди вас, благородни господарю, бяха безгрижни прахосници, нехайни и отдадени на удоволствията. Те мислеха само за дарената година царска власт и не направиха нищо за пустинния остров, който ги очаква. И когато дойде детронацията, те бяха тъй изненадани, защото продължителността на нашата година не е една и съща. Сега ние самите не знаем колко дълга ще излезе предстоящата година. Само астрономите могат да я определят по звездите.

Царят седял известно време, потънал в своите мисли. Той си припомнил съвета на своя предишен господар и решил да използва добре своя разсъдък.
– Благодаря ти, знатни жрецо – заговорил той накрая. – Ще обмислям добре думите си и ще се осланям на твоя съвет. Но моля те, кажи ми как се казва моето островно царство.
– Това, Ваше Величество, не може да узнаете до деня на заминаването си.

Адам скоро разбрал, че царят има много задължения, но вършел всичко мъдро и така, че да е винаги най-добре за народа, и скоро всички започнали да го обичат.

Старият жрец бил винаги до него с готов съвет. Един ден той му казал как да се подготви за ужасния ден на своето заминаване.
– Ти си цар и всички твои заповеди трябва да бъдат изпълнявани – започнал той. – Затова изпрати хора на пустинния остров, които да разорат земята, да засеят полетата, да засадят плодни дървета и да построят къщи, за да стане безлюдната земя обитаема и хубава. Възцари там ново царство, където ще те посрещнат както ние тук.
– Това наистина е прекрасен съвет – отвърнал царят. – И за да съм сигурен, че всичко върви както трябва, ще ида да надзиравам цялата работа.
– Това не може да стане – бързо отвърнал жрецът. – Нашият цар няма право да напуска острова. Той има задължения към нас и трябва винаги да е тук. Но Ваше Величество не трябва да забравя, че е цар. Вашите заповеди са закон за нас и имате право да изпратите най-добрите работници да свършат работата.
– Наистина, така е – съгласил се царят.

Той веднага изпратил на острова най-добрите майстори, които успял да намери и бил сигурен, че те ще си свършат съвестно работата.

Преди да изтече годината, той вече знаел, че островът не е пустинен, а ще го посрещне плодородна и разцъфнала земя. И така, макар че живеел щастливо всред своите поданици духове, той с радост очаквал деня, когато ще ги напусне и ще влезе в своето собствено царство.

И този ден най-сетне настъпил. Короната му била свалена, царските дрехи съблечени и Адам отново облякъл съдраните дрехи, с които стъпил на острова. Градските улиците били целите драпирани в черно, хората плачели, а оркестър свирел скръбна музика и водел процесията към безлюдното място, където Адам се спасил от корабокрушението. Адам бил облян в сълзи – не искал да напуска прекрасния остров, където цяла година царувал и бил щастлив. Но щом си помислил за новата земя, където отивал, сърцето му радостно затуптяло и се усмихнал през сълзи.
– Не плачи, добри ми народе – казал на тълпата, насъбрала се около колесницата му, също цялата покрита в черно. – Скоро ще имате нов цар. Бъдете му верни и той ще бъде ваш истински цар. Не ме забравяйте, ако смятате, че заслужавам да остана в спомените ви, и не тъжете за мен. Моето бъдещо щастие е сигурно. Отивам на нов остров и там ще царувам, докато съм жив.

Когато се качил на кораба, който щял да го води, той се обърнал към стария жрец:
– Моля те, кажи ми сега, името на царството, което управлявах в продължение на една духовна година.
– Името му е Нефеш, Островът на Живота – отвърнал жрецът.
– А името на земята, където отивам?
– Това, господарю, зависи от теб и заповедите ти за облагородяването на земята. Ако е добре обработена, в което аз не се съмнявам, тогава ще се нарича Олом или Островът на Вечността.
– Сбогом – провикнал се Адам и махал с ръка, докато корабът се отдалечавал. – Отивам си в мир и щастие в царството ми Олом.