Момчето, което рисувало котки

Някои изследователи предполагат, че тази приказка е версия на прочутата легенда от 15 век „Нарисуваните котки и плъха“, която разказва за младите години на именития художник и будистки свещеник Сешу Тойо. Но други посочват, че Лефкадио Хърн я използва единствено за основа на своята творба, защото след инцидента, според преданието героят става будистки свещеник, но във версията на Хърн, на момчето е отредена друга съдба.

За да бъде публикувана приказката, авторът поставя условие да бъде придружена с красиви илюстрации и така, художникът Сузуки Касон е избран да ги създаде. В този вид книгата е представена за пръв път пред американските читатели като част от поредицата „Японски вълшебни приказки“, Тaкеджиро Хасегава Прес.

Много, много отдавна, в едно малко градче живеел беден стопанин с жена си. И двамата били много добри и трудолюбиви, но имали много деца и едва успявали да ги изхранват.

Най-голямото момче още на четиринадесет години имало достатъчно сили да работи наравно с баща си, а дъщерите се научили да помагат на майка си скоро след като проходили.

Но най-малкият син никак не подхождал за тежката селскостопанска работа. Той бил много умен, по-умен от всички останали, но пък твърде слаб и дребен. Щом хората го видели, си казвали, че никога няма да порасне достатъчно голям. Затова родителите решили, че ще е по-добре детето да стане свещеник, отколкото да се занимава със земеделие. Един ден те го завели в градския храм и попитали добрият стар свещеник, който живеел там, дали би приел малкия им син за послушник и да го научи на всичко, което един свещеник трябва да знае.

Старият човек любезно поговорил с момчето и му задал някои трудни въпроси. Отговорите на детето били толкова находчиви, че свещеникът с радост се съгласил да приеме малчугана за послушник и да го обучи за свещеник.

Момчето бързо учело и било много съвестно в почти всичко, което вършело. Но имало един недостатък. Докато учел, той обичал да рисува котки. Рисувал котки дори там, където изобщо не бива да се рисува.

Щом останел сам, малчуганът започвал да рисува котки. Рисувал в полетата на свещените книги, по всички паравани в храма, по стените и по колоните. Няколко пъти свещеникът го предупреждавал, че това не е редно, но той не можел да се възпре. Хлапакът имал онзи дар, който наричат „гений на художника“, затова не подхождал за послушник. Добрият послушник трябва да изучава книгите и да се посвети на тях.

Един ден, след като много изкусно нарисувал няколко котки на един хартиен параван, старият свещеник му казал строго:
– Моето момче, ти трябва незабавно да напуснеш храма. От теб никога няма да излезе добър свещеник, но е възможно да станеш прочут художник. Сега, позволи ми на сбогуване да ти дам един последен съвет и се постарай да не го забравяш никога. Избягвай просторните места нощем, стой на тясно!

Бившият послушник не разбрал какво означават думите „Избягвай просторните места нощем, стой на тясно!“ Той мислел и мислел, докато събирал нещата си и се стягал за път. Не успял да проумее съвета, но и не посмял да попита свещеника, а му казал единствено сбогом.

Тръгнал си от храма, изпълнен с тъга – чудел се какво да направи. Знаел, че върне ли се у дома, баща му ще го накаже, задето не е слушал свещеника, затова се страхувал да се прибере. Внезапно се сетил, че в съседното градче, дванайсет левги по-нататък, има голям храм с няколко свещеника. Решил да иде там и да ги помоли да го приемат за послушник.

Всъщност този храм бил затворен. Причината за това била, че един зъл дух – таласъм, сплашил свещениците и завладял мястото. След това няколко смели самураи ходили в храма през нощта, за да убият таласъма, но повече никой не ги видял живи. Момчето не знаело това и поело към градчето с надежда свещениците да се отнесат добре с него и да го приемат.

Малчуганът пристигнал в градчето по тъмно, когато хората били вече в леглата си. Той видял големия храм, издигнат на хълма на другия край на главната улица. Вътре светело. Таласъмът палел лампа нощем, за да подмамва окъснелите пътници, които търсят подслон.

Той стигнал до храма и потропал. Отвътре не се чул никакъв звук. Малчуганът чукал и чукал, но никой не се появил. Накрая той бутнал леко вратата и останал много доволен, защото се оказало, че не е залостена. И така, той влязъл и видял горящия фенер, но вътре нямало никой.

Хлапакът си казал, че скоро ще дойде някой свещеник, седнал и зачакал. Скоро забелязал, че в храма всичко е посивяло от прах и обвито в гъсти паяжини. Решил, че свещеникът със сигурност ще поиска да има послушник, за да поддържа мястото чисто. Чудел се как са допуснали всичко така да потъне в прах. Онова, което най-силно го зарадвало, били няколко големи бели паравани, чудесни за рисуване на котки. Макар че бил капнал от умора, веднага потърсил кутия за писане. Намерил една, стрил малко мастило и започнал да рисува котки.

Изпълнил параваните с множество котки, а после усетил, че ужасно много му се спи. Тъкмо се канел да се отпусне на пода до един параван, когато внезапно се сетил за думите:

Храмът бил огромен, а той – съвсем сам. Щом си спомнил тези думи, макар и да не ги разбирал добре, за пръв път усетил някакъв страх.

Огледал се за някое тясно местенце, където да се приюти. Намерил малък шкаф с плъзгащи се врати, влязъл вътре и се затворил. После легнал и заспал.

В късна доба той се събудил от ужасяващи крясъци, шум от борба и яростни писъци. Било толкова страшно, че не посмял дори да надникне през цепнатината на шкафа – лежал без да мърда, като задържал дъха си от страх.

Светлината, която горяла в храма угаснала, но зловещият шум не преставал. Ставал все по-страховит и кънтял из целия храм. Много време изтекло така. Най-сетне настанала тишина, но от страх хлапакът не посмял да помръдне. Не шавнал до сутринта.

Когато през цепнатината на вратата слънчевите лъчи проникнали в шкафа, малкият послушник много предпазливо се измъкнал от скривалището и се огледал наоколо. Първо забелязал, че цялата врата на храма била покрита с кръв. После видял, че в средата лежи мъртъв, гигантски плъх таласъм, голям колкото крава!

Но кой или какво би могло да го убие!? Наоколо нямало никой – ни човек, ни друго същество. Внезапно малчуганът видял, че устата на всички котки, които снощи бил нарисувал, са червени и мокри от кръв. Тогава разбрал, че таласъмът е убит от нарисуваните котки. И за пръв път проумял защо мъдрият стар свещеник му казал „Избягвай просторните места нощем, стой на тясно!“

След време момчето наистина станало прочут художник. Някои от рисунките му на котки и до днес се показват на пътешествениците из Япония.