Храбрият шивач

В една лятна утрин дребничък шивач седял пред работната си маса до прозореца и шиел в захлас. По улицата се задала гръмогласна селянка, която викала с все сила:
– Вкусен мармалад продавам! Вкусен мармалад продавам!
Довкусяло му на шивача, измушил главица през прозорчето и на свой ред извикал:
– Насам, насам, добра жено. Насам, ако търсиш добър купувач.
Жената изкачила с тежката кошница трите стъпала до работилницата и там се наложило да извади и отвори всичките си буркани. Добрият клиент един по един ги оглеждал, душил и накрая отсякъл:
– Тоя мармалад ми се струва чудесен, претегли ми сто грама, пък и да дойдат малко отгоре, няма да ти придирям.
За толкова труд горката жена се надявала на много повече, Е, дала му каквото поискал, но си тръгнала с ядно мърморене.

– Бог да го благослови тоя мармаладец – рекъл си дребосъкът, – че да ми дари мерак и сили за работа.
Измъкнал самун хляб от долапа, отрязал дебела порязаница и я намазал с мармалад.
– Добре ще си подсладя – засмял се той, – но първо да довърша шева.
Майсторът оставил филията настрана, грабнал иглата и се захванал да шие с още по-голям ищах отпреди.

През това време сладостният аромат на мармалада се разнесъл из работилницата и стигнал до стените, почернели от рояци мухи. Щом го надушили, накацали да си хапнат.
– Ей, вас кой ви е канил! – викнал малкият шивач и със замах разгонил неканените гости.

Но разбират ли мухите от дума – литнали и скоро накацали двойно повече. На майстора така му прекипяло, че грабнал парче плат и се провикнал:
– Хубавичко ще ви науча аз вас! – и безмилостно цапардосал мухите.
Вдигнал парцала и преброил – пред него лежали седем мухи с опънати краци.
– Бре, че съм бил храбър! – смаял се той от тоя небивал успех. – Трябва целият град да научи.
Ушил си набързо хубав колан и с едри букви избродирал следния надпис: „Седем с един удар!“

– Какъв ти град! – казал си той. – Трябва целият свят да научи! – и сърчицето му се разиграло като агнешка опашчица.

Храбрецът препасал колана и решил да обходи целия свят, защото шивачницата му се виждала вече тясна за юнак като него. На тръгване огледал цялата къща за нещо, което да вземе със себе си, но не открил нищо, освен бучка старо сирене, която пъхнал в торбата си. Пред градската порта видял едно птиче, приклещено в храстите – пъхнал и него в торбата при сиренето.

После закрачил храбро по пътя и какъвто бил пъргав и лекичък, капка умора не сещал. Пътят водел нагоре към планината. Изкачил най-високия връх и там заварил огромен великан – седи и зяпа наоколо. Малкият шивач приближил смело и поздравил:
– Добър ден, друже! Гледам, седиш и оглеждаш широкия свят! Аз съм тръгнал да си диря късмета, я ела с мен!
Великанът погледнал шивача и викнал с презрение:
– Баш с тебе ли, дребосъко!
– Ха! – сопнал му се мъникът, разкопчал си палтото и показал колана на великана – я прочети що за човек съм!
Великанът прочел: „Седем с един удар!“, решил, че става дума за човеци, които бил погубил шивачът, и даже усетил малко уважение. Дощяло му се да го изпита, вдигнал един камък от земята и така го стиснал, че капнала вода от него.
– Я сега да те видя – подканил го великанът, – стига силите да ти стигат.
– Това ли можеш само! – засмял се шивачът. – Че то е паяшка работа! – бръкнал в торбата, измъкнал мекото сирене и така го стиснал, че суроватката шурнала от него и изтекла до капка. – Е, май мене по ме бива, а?

Великанът се чудел и маел как да отговори, как да повярва на такъв дребосък! Вдигнал от земята втори камък и тъй нависоко го метнал, че едва се виждал в небето.
– Твой ред е, дребосъко. Я сега да те видя.
– Добре хвърляш – отвърнал шивачът, – но тъй или иначе твоят камък падна на земята. Сега аз ще хвърля толкова силно, че моят няма да падне.
При тези думи бръкнал в торбата, извадил птичето и го метнал във въздуха. А то, зарадвано на свободата си, хвръкнало и изчезнало в синевата.
– Какво ще кажеш, а друже? – засмял се шивачът.
– Дума да няма, можеш да хвърляш – съгласил се великанът, – но сега нека да видим колко тежко можеш да носиш.
Великанът завел шивача до един грамаден дъб, който лежал отсечен на земята. – Ако силите ти стигат, помогни ми да изнесем това дърво от гората.
– Дадено! – съгласил се мъникът. – Ти вземи ствола, за мене останало. Аз ще нося клоните с все листата, защото са по-тежки.
Нарамил великанът ствола на дървото, а шивачът зад него възседнал един клон. Великанът, който нямало как да погледне назад да го види, помъкнал цялото дърво ведно с малкия шивач отгоре. А той, весело си подсвирвал песничката „Троица шивачи препускали към градската порта“, сякаш за него да носи дърво било нищо и никакво. Великанът, смазан от непосилния товар, изпръхтял насред пътя:
– Слушай, не мога повече! Ще пусна дървото.
Шивачът скочил сръчно на земята, сграбчил с ръце клоните, уж досега ги бил носил, и рекъл на великана:
– Бре какъв си грамаден, пък едно дърво не можеш да носиш!

Продължили нататък и край пътя видели череша. Великанът хванал върха, отрупан със зрелите черешки и го навел та да си хапне и шивача. Ала той нали бил дребен и слабичък, силите му не стигнали да удържи дървото и щом великанът го пуснал, момъкът хвръкнал като птиче във въздуха. За късмет тупнал, без да пострада, а великанът на свой ред възкликнал:
– Виж ти, май нямаш сили да удържиш една тънка вейка!
– Не сила ми липсва – отвърнал шивачът. – Да не мислиш, че ще се опре нещо на човек като мене, дето седем с един удар повалям. Прескочих дървото, защото ловците гръмнаха по оня шубрак. Скочи и ти, ако можеш.
Великанът опитал, но не успял да прехвърли дървото – заклещил се в клоните, та и този път се видяло, че шивачът го бива повече.

Тогава великанът предложил:
– Щом излезе толкова храбър, ела с мен у дома, в пещерата ми.
Малкият шивач тръгнал с готовност. Пристигнали и вътре заварили още великани. Те седели край огъня, всеки държал по една печена овца и ядял. Огледал се малкият шивач и си казал: „Тук е бая по-широчко от шивачницата ми.“
Великанът го поканил да легне в едно легло да си почине. Но леглото било прекалено голямо и дребосъкът се сврял в единия край.

В полунощ великанът си казал, че шивачът спи дълбоко и грабнал една грамадна желязна тояга. С един удар направил леглото на трески и решил, че е затрил оня скакалец.

Рано сутринта великаните поели към гората, съвсем забравили шивача, но когато го видели жив и здрав да крачи подире им, ужасно се изплашили. Казали си, че ей сега ще ги погуби и презглава избягали кой накъде види.

Малкият шивач продължил по пътя след своя вечно вирнат нос. Ден и нощ скитал и накрая пристигнал в един кралски двор. Бил капнал от умора, затова легнал в тревата и скоро потънал в дълбок сън. Докато спял, край него се насъбрали кралските хора, хубаво го огледали и видели надписа на колана му:
„Седем с един удар“.
– Охо-о! – смаяли се те. – Какво дири могъщ войнски герой в този мирен край? Ще да е някой могъщ господар.

Занесли новината на краля и добавили, че ако избухне война, този човек хем ще е важен, хем много полезен и на всяка цена трябва да го задържат в кралството. Кралят харесал съвета и изпратил цяла процесия царедворци да предложат военна служба на шивача, щом се събуди. Те спрели до спящия, почакали го да се протегне, да отвори очи и му предали посланието на краля.
– Затова и дойдох – отвърнал гостът. – Готов съм да служа на краля.

Посрещнали го с почести и го настанили в подобаващо жилище. Но другите войници намразили шивача – щяло им се да е на хиляда мили далече.
– Къде ще му излезе краят – чудели се те. – Ако избухне крамола помежду ни, той ще вдигне ръка и при всеки негов удар ще падат седмина от нас. Няма ни един да оцелее.
Мислили, кроили, накрая цялата войска отишла да се сбогува с краля.
– Нас не ни бива – рекли те – да служим редом с човек, който поваля седем с един удар.
Домъчняло на краля, че заради един ще загуби вярната си войска. Дощяло му се хич да не бил срещал тоя юнак и решил да се отърве от него. Но не смеел да го изпрати по живо по здраво, защото го било страх да не би храбрецът да го погуби ведно със всичките му придворни и сам да седне на трона.

Дълго се чудел какво да направи и накрая измислил. Извикал малкия шивач и му рекъл, че щом е тъй храбър, ще го изпрати на важна мисия. В гората на кралството живеели двама великани, които вършели множество злодеяния – грабежи, убийства, палежи и никой не смеел там да припари и да жертва живота си. Но ако шивачът успеел да погуби тези злосторници, кралят щял да му даде единствената си дъщеря за жена и половината кралство за зестра. Владетелят предложил и сто конника да придружат и помогнат на храбреца. „Баш работа за мене – рекъл си малкият шивач. – Хубавата кралска щерка и половината кралство не всеки ден се предлагат.“ Затова отвърнал на краля:
– Ваше Величество, ще победя великаните, но няма нужда от стоте конника. Който поваля седем с един удар, защо да се плаши от двама?!

Тръгнал малкият шивач, а след него и стоте конника. Щом стигнали гората, той им рекъл:
– Вие стойте тука. Аз сам ще се оправя с великаните.
Навлязъл в гората, потърсил наляво, потърсил надясно и скоро открил великаните. Двамата лежали под едно дърво, спели и така хъркали, че клоните над тях се тресели. Малкият шивач напълнил джобовете си с камъни и се покатерил на дървото. Стигнал до средата на ствола, изпълзял по един клон точно над спящите и започнал да мята камък след камък по единия от двамината. Дълго време нищо не ставало, но накрая великанът се събудил, сбутал своя побратим и рекъл:

– Защо ме удряш?
– Сънувал си – отвърнал другарят му. – Не съм те удрял.
Двамата легнали и отново заспали. А шивачът започнал да мята камъни по втория великан.
– Какво има? – скочил удареният и разтърсил другаря си. – Защо ме удряш?
– Не съм те удрял – изръмжал другият.
Поспорили двамата, но били тъй уморени, че скоро им се доспало и очите им се затворили. Малкият шивач подновил отново играта, извадил един по-голям камък и с все сила го праснал по първия великан.
– Това вече е прекалено! – викнал той, скочил като полудял и така треснал побратима си в дървото, че то се разтресло.
Но и неговият другар не му останал длъжен. Двама така жестоко се сбили, че изкоренили по едно дърво за оръжие. Сипели удар след удар, кой от кой по-жесток и ужасен, докато накрая и двамата паднали мъртви. Тогава малкият шивач скочил от дървото.
– Какъв късмет – казал си той, – че не изтръгнаха дървото, на което седях, иначе трябваше да подскачам като катерица от дърво на дърво.
Малкият шивач измъкнал меча си и на всекиго нанесъл по няколко здрави удара, върнал се при конниците и рекъл:
– Готово, довърших и двамата. Тежка беше борбата – в страха си великаните изтръгнаха дървета да се защитават, но уви – имаха работа с онзи дето седем поваля с един удар.
– Ти не си ли ранен? – смаяли се конниците.
– Нищо ми няма – отвърнал шивачът. – От главата ми не падна и косъм.
Не му повярвали конниците и влезли в гората. Намерили великаните целите в кърви, а край тях се търкаляли изкоренените дървета.

Малкият шивач настоял да си получи наградата. Клетият крал вече горчиво съжалявал за обещаното и се чудел как да се отърве от храбреца.
– Преди да получиш дъщеря ми и половината кралство – рекъл той, – ще трябва да извършиш още едно героично дело. В дълбините на гората живее еднорог, който пакости много на хората. Първо искам да го хванеш.
– Еднорогът ме плаши още по-малко от двамата великани. Седем с един удар – работа точно като за мене!
Взел юнакът въже и брадва и в началото на гората оставил помощниците си да го чакат. Не се наложило много да обикаля – еднорогът скоро се появил и се втурнал към шивача да го довърши колкото може по-бързо.
– По-кротко, по-кротко – рекъл той, – какво си се разбързал!
Храбрият шивач застанал неподвижно пред едно дърво, но щом животното съвсем доближило, той ловко се мушнал зад дънера. Еднорогът така бил засилен, че не успял да спре навреме и забил рога си здраво и дълбоко в ствола. Колкото и да напъвал, не успял да се измъкне от капана, в който сам бил попаднал.
– Хванахме пилето! – засмял се шивачът.
Излязъл зад дървото, вързал въжето за шията на еднорога и с брадвата избил рога от дървото. Когато приключил, отвел животното право в двореца.

Кралят отново не щял да даде обещаната награда и измислил трето желание. Преди да се ожени за кралската щерка, шивачът трябвало да улови един див глиган, който пакостял в гората, а ловците щели да му помогнат.
– На драго сърце – съгласил се шивачът. – Тая работа е още по-проста.

Не пожелал да вземе ловци да му помагат в гората и те останали много доволни, защото няколко пъти били срещали звяра и повече не желаели.

Щом глиганът зърнал шивача, хукнал с пяна на уста и остри бивни да го повали на земята. Но смелчагата се шмугнал в един параклис, който се случил наблизо.

Глиганът се втурнал подире му, но хитрецът изскочил през прозореца и затръшнал вратата. Звярът сам се наврял в капана и нямало как да излезе – бил твърде грамаден и тромав, за да прескочи и той през прозореца. Храбрецът извикал ловците да видят с очите си жертвата, а той самият отишъл право при краля, който – ще, не ще – трябвало да удържи на обещанието си, та дал дъщеря си и половината кралство. Да знаел, че отпреде му не стои велик воин, а малък шивач, кралското сърце щяло да се пръсне от мъка.

След някой друг ден младата кралица чула своя съпруг да бълнува насън:
– Момче, довърши ми елека по-бързо и закърпи панталоните, че да не ти пламне вратлето – и се досетила какъв е коренът на младия ѝ съпруг.
Сутринта отишла право при баща си и го помолила да я отърве от хитреца, който не бил нищо повече от най-прост шивач. Кралят я утешил с думите:
– Нощес остави вратата на покоите ви отворена и щом той заспи, моите стражи ще влязат, ще го завържат и ще го качат на един кораб да го отведе нейде далече по белия свят.

Младата кралица се успокоила, но кралският оръженосец, който харесвал младия господар, чул всичко и дума по дума предал на шивача какво го очаква.
– Ще сложа край на всичко това! – рекъл малкият шивач.

Вечерта, както винаги, двамата легнали в леглото си. Щом кралската щерка решила, че съпругът ѝ е заспал, станала, отворила вратата и легнала отново. Малкият шивач се престорил, че бълнува и със звънък глас се развикал:

– Момче, довърши ми елека и закърпи панталоните, че да не ти пламне вратлето. Повалих седем с един удар, убих два великана, улових еднорог и глиган, че ще се плаша от двама, дето се спотайват зад вратата!
Чули го стражите и така се уплашили, че хукнали сякаш цяла армия ги преследва и никой повече не посмял да посегне на шивача. Та така малкият шивач останал крал до края на живота си.