Снежанка и седемте джуджета

Много, много отдавна, насред една зима, когато снежинките се сипели като перушина от небето, млада кралица седяла в покоите си до прозорец с рамка от черен абанос и бродирала. Докато шиела, поглеждала сегиз-тогиз навън и неволно си убола пръста. Три алени капчици кръв покапали на снега и червеното тъй прекрасно седяло на снежната белота, че тя си помислила: „Ах, да си имах детенце беличко като сняг, с бузки, алени като кръв и косица черна като този абанос!“

Скоро кралицата родила дъщеричка бяла като сняг с бузки алени като кръв и косица като абанос. Затова я нарекли Снежанка. А после майката умряла.

Минала година и кралят се оженил за друга жена, която била невиждано красива, но тъй надменна и горделива, че не можела да понася друга да я засенчва по красота. Новата кралица имала едно вълшебно огледало. Тя често сядала пред него и питала:

И всеки път то отвръщало:

Чуела ли тези думи, тя оставала доволна, защото огледалото винаги казвало истината.

Но малката Снежанка ден след ден растяла от хубава по-хубава. На седем години била омайна като летен ден и по-красива даже от кралицата.

И когато веднъж кралицата попитала огледалото:

то отвърнало:

Тези думи тъй разгневили кралицата, че направо прежълтяла от завист и яд.

От този час нататък, щом видела Снежанка, сърцето ѝ се вкочанявало и с всеки ден намразвала момичето все повече и повече. Злобата и завистта ѝ така се разгорели, че нямала покой ни денем, ни нощем. Накрая извикала придворния ловец и заповядала:
– Отведи детето в гората. Повече не ща да го виждам. Ще го убиеш и за доказателство ще ми донесеш нейния бял и черен дроб.

Покорният ловец отвел момичето в гората, но щом измъкнал ножа, то се разплакало и замолило:
– Ах, добри ловецо, пощади ме! Ще избягам в дивата гора и никога няма да се върна.
Тези думи смекчили сърцето на ловеца, пък и съвършената ѝ красота го трогнала дълбоко. Съжалил я и рекъл:
– Бягай с все сили, клето дете! – но в същото време си мислел: „Дивите зверове скоро ще те разкъсат.“
И все пак сякаш камък му паднал от сърцето, защото не той щял да я погуби. В този миг край тях претичал млад глиган. Ловецът го хванал и го заклал. Извадил му черния и белия дроб и ги занесъл на кралицата като доказателство. Тя накарала готвача да ги сготви и злосторницата ги изяла, като мислела, че са на Снежанка.

Горкото дете останало сам-само в огромната гора, без да знае накъде да върви. Хукнало като лудо през острите камъни и бодливите драки, а дивите зверове подскачали край него, без да го закачат. Тичало и тичало, докато краката му докрай премалели и взело да се смрачава. Тогава измежду дърветата се провидяла малка къщурка и момиченцето влязло вътре да си почине.

Там всичко било мъничко, но удивително спретнато, уютно и изящно. В средата стояла мъничка маса с бяла покривка и седем малки чинийки. До всяка имало лъжичка, ножче и виличка, а също и седем мънички чашки. До стената били подредени в редичка седем малки легла, застлани с белоснежни чаршафи.

Снежанка била и гладна и жадна. Хапнала по малко хляб и зеленчуци от всяка чинийка, пийнала по капка две вино от всяка чашка, защото не щяла да лиши някой от цялата му вечеря. А после, понеже била смазана от умора, легнала в едно легло, но ѝ било неудобно, пробвало друго – то било дълго, третото твърдо, четвъртото късо, петото високо, шестото ниско, ала седмото сякаш било направено точно за нея. Тя се отпуснала и заспала, като не забравила първо да си каже молитвата.

Когато паднала нощта, в къщурката се върнали нейните обитатели – седемте джуджета, които копаели злато в планините. Те си запалили седемте малки свещички и щом светнало, веднага разбрали, че някой е бил вътре, защото всичко било разместено, а не подредено, както било оставено.

Първото джудже попитало:
– Кой е сядал на стола ми?
Второто:
– Кой е ял от чинията ми?
Третото:
– Кой е чупил от хляба ми?
Четвъртото:
– Кой е ял от вечерята ми?
Петото:
– Кой ми е пипал лъжицата?
Шестото:
– Кой е рязал с ножа ми?
Седмото:
– Кой ми е пил от чашата?

Тогава първото се огледало и като видяло, че чаршафите му малко са смачкани, възкликнало:
– Кой е лежал в леглото ми?
Дотичали другите да погледнат леглата си и също завикали:
– Някой е лягал в леглата ни!
Седмото джудже видяло заспалата Снежанка в леглото си, извикало останалите и всички се смаяли, когато вдигнали седемте свещи и светлината паднала върху малкото момиченце.
– Мили Боже! Мили Боже! – заахкали те. – Вижте само какво красиво дете!

Те толкова се зарадвали, че изобщо не я събудили. Оставили я да се наспи, а седмото джудже спало при всеки от своите другари по един час и така минала нощта.

Щом пукнала зората, Снежанка се събудила и много се уплашила, когато видяла седемте джуджета. Но те били мили и дружелюбни. Попитали я как се казва.
– Снежанка – отвърнала тя.
– Защо си дошла у дома? – попитали те.
И тя им разказала как нейната мащеха искала да я погуби, а ловецът я пожалил, как цял ден тичала в гората и накрая намерила тяхната къщичка.
Щом свършила, джуджетата предложили:
– Ако си съгласна да шеташ и готвиш, да миеш и чистиш, да оправяш леглата, да шиеш и плетеш и да държиш къщата спретната, може да живееш с нас и нищо няма да ти липсва.
– Да – отвърнала Снежанка, – съгласна съм и съм ви много благодарна.
Тя останала да живее при тях и усърдно се грижела за цялата къща.

Сутрин джуджетата отивали в планините да търсят злато и сребро, а вечер се връщали вкъщи и вечерята ги очаквала.

Денем девойката оставала сама, затова добрите джуджета ѝ напомняли често:
– Пази се от твоята мащеха – скоро тя ще разбере, че си тука. Затова не пускай никого вкъщи.

Кралицата, понеже мислела Снежанка за мъртва, вярвала, че пак е най-красива на света. Затова един ден седнала пред огледалото и го попитала:

то отвърнало:

Този отговор направо я стъписал, но добре знаела, че огледалото никога не лъже. Разбрала, че ловецът я е измамил и Снежанка още е жива. Мислила, мислила и накрая измислила как да я погуби, защото завистта, че вече не е най-красива, не ѝ давала мира. И ето какво направила – почернила си лицето и се преоблякла като жената на стария продавач. Станала напълно неузнаваема. Маскираната измамница прекосила седемте планини до къщурката на седемте джуджета, потропала на вратата и се развикала:
– Чудни стоки продавам! Чудни стоки продавам!
Снежанка надникнала през прозореца и отвърнала:
– Добър ден, добра жено. Какво продаваш?
– Чудесни неща, дъще! – отвърнала тя. – Връзки за корсети във всички цветове.
И тя извадила един прекрасен чифт от шарена коприна.

„Ще отворя на тази честна жена – рекла си Снежанка, отключила и се спазарила за връзките.“
– Мила моя, ако знаеш само как ще ти отиват! – възкликнала старицата. – Дай да ти ги сложа.

Без да подозира нищо, Снежанка позволила, а старицата тъй сръчно и силно затегнала връзките, че дъхът на момичето секнал и тя паднала като мъртва.

„Сега вече – рекла си злосторницата, докато бързала към двореца, – пак съм най-красива от всички!“

Привечер, скоро след като преоблечената продавачка си заминала, седемте джуджета се прибрали и много се изплашили, като заварили милото момиче простряно на пода, без да мърда и да диша, сякаш е мъртво. Вдигнали я и щом забелязали, че е пристегната твърде силно, срязали връзките на парчета. Тя веднага си поела дъх и полека-лека се съвзела. Когато джуджетата научили какво било станало, казали:
– Тази старица не е била коя да е, ами злата ти мащеха. Трябва по-добре да се пазиш и на никого да не отваряш, докато ни няма.

През това време кралицата се прибрала в покоите си, седнала пред огледалото и повторила вълшебните думи:

то отвърнало както преди:

Щом чула това, всичката ѝ кръв нахлула в сърцето, защото била бясна от яд, че Снежанка се е спасила.
„Този път – заканила се тя – ще измисля нещо, което наистина ще я погуби.“

С черна магия, която владеела добре, сътворила един отровен гребен и се предрешила като стара вдовица. Прекосила седемте планини и отишла право пред къщурката на джуджетата, потропала на вратата и се развикала:
– Хубава стока продавам! Хубава стока продавам!
Снежанка надникнала и отговорила:
– Върви си по пътя, защото няма да ти отворя.
– Добре, добре, но все пак може да погледаш – отвърнала старицата и ѝ подала отровното гребенче.
Щом девойката го зърнала, толкова го харесала, че се оставила да я увещаят и отворила вратата. Когато го купила, старицата рекла:
– Сега нека хубаво да ти среша косата – и Снежанка приела.
Едва минал гребенът през косата и отровата подействала – девойката се свлякла безчувствена на земята.

– Ти, неземна хубавице – провикнала се злата кралица, – свършено е вече с тебе.
И след тези думи си заминала.

За късмет скоро паднала нощта и седемте джуджета се прибрали. Щом видели Снежанка да лежи като мъртва, веднага се досетили, че това е дело на кралицата. Потърсили внимателно и открили отровния гребен. Щом го извадили, девойката в миг се свестила и разказала какво било станало. Те отново я предупредили колко опасна е нейната мащеха и пак ѝ напомнили да не отваря на никого.

През това време кралицата се прибрала и отново седнала пред вълшебното огледало.

то отвърнало както преди:

Щом чула думите на огледалото, цялата се разтресла от ярост и с треперещ глас изкрещяла:
– Ще убия Снежанка, ако ще това да ми коства живота!

После се затворила в една скришна стая, където никой не можел да влиза и направила една ябълка с най-страшната и неуловима отрова. Отвън тази ябълка изглеждала неустоимо зачервена, че видиш ли я, да ти се наслюнчи устата, но хапнеш ли я – умираш веднага. Щом ябълката станала готова, кралицата пак си боядисала лицето и се преоблякла като селянка. Прекосила седемте планини и отишла до къщурката на седемте джуджета.

Потропала на вратата, а Снежанка подала навън глава и казала:
– Не мога да пускам никого вътре, седемте джуджета не дават.
– Толкова по-зле за мене – рекла мнимата стопанка, – исках да се отърва от тези ябълки, но ето, поне мога да ти дам една.
– Не – отвърнала Снежанка, – не мога нищо да взимам.
– Какво! Да не мислиш, че са отровни!? – засмяла се старицата. – Виж сега, ще срежа ябълката на половини. Ти хапни червената, а другата е за мене. Но ябълката била тъй изкусно направена, че само червената част била отровна.
На Снежанка много ѝ се дощяло да опита разкошната ябълка и щом видяла старицата да яде, не устояла, протегнала ръка и взела отровната половина. Едва хапнала и се простряла мъртва на пода. Кралицата я погледнала със светнали очи, изсмяла се лудо и възкликнала:
– Бяла като сняг, червена като кръв, черна като абанос! Този път джуджетата няма как да те събудят.

Когато седнала отново пред огледалото и попитала:

то отвърнало:

Най-сетне завистливото ѝ сърце намерило покой, колкото едно зло и завистливо сърце изобщо може да намери.

Когато малките джуджета се прибрали вечерта у дома, заварили Снежанка бездиханна на пода, напълно умряла. Вдигнали я и опитали да намерят нещо отровно по нея. Развързали ѝ корсета, разресали ѝ косата и я измили с вино и вода. Но всичко излязло напразно – скъпото дете сега наистина било мъртво.

Тогава я положили на смъртно ложе, насядали край нея и три дена седемте джуджета плакали и я оплаквали безспирно. Приготвили се да я погребат, но тя все още изглеждала като жива и даже розовите ѝ бузки не избледнявали, затова си казали:
– Не може да я заровим в черната земя.
Джуджетата направили от планински кристал един прозрачен ковчег, за да се вижда от всички страни и със златни букви изписали името ѝ, като добавили, че е кралска дъщеря. После качили ковчега навръх планината и всеки ден един от тях бдял над него. Дори птичките тъгували за Снежанка. Първа долетяла совата, после враната и накрая един гълъб.

Дълго време Снежанка лежала в ковчега, без да се променя – приличала на заспала, защото още била бяла като сняг, с бузки алени като кръв и коси като абанос.

Веднъж един кралски син замръкнал в гората и останал да нощува при джуджетата. Там, на планинския връх, той видял ковчега с положената в него чудна хубавица и прочел златния надпис. Гледал я, гледал я и накрая помолил джуджетата:
– Дайте ми този ковчег, ще ви платя колкото искате.
А те отвърнали:
– Не бихме го продали за всичкото злато на света.
– Тогава ми го подарете – отвърнал принцът, – защото не мога да живея без Снежанка. Ще я почитам и обичам като своя любима.
Тези думи трогнали джуджетата, съжалили го и му дали ковчега. Принцът заповядал на слугите си да го отнесат на рамене. Но както го носели, те се спънали в едно коренище и от сътресението парченцето отровна ябълка изпаднало от гърлото на Снежанка. Скоро тя отворила очи, повдигнала стъкления капак и попитала:
– Мили Боже, къде съм?

Преливащ от радост, принцът възкликнал:
– При мен! – разказал ѝ какво се било случило и накрая завършил с думите – Обичам те повече от всичко на света. Ела с мен в бащиния ми дворец и стани моя жена.
Снежанка приела и тръгнала с него. Щом пристигнали, двамата се венчали в нечуван разкош и великолепие.

Безбожната мащеха на Снежанка също получила покана за сватбата. Натъкмила се в най-прекрасните си дрехи, седнала пред огледалото и попитала:

а то отвърнало:

При тези думи злата жена изкрещяла страховито проклятие и тъй се изплашила, че едва се съвзела. Първо решила да не ходи на сватбата, но за нея нямало мира – искала непременно да види младата кралица.

Щом влязла в двореца и зърнала булката, познала Снежанка и така побесняла, че хукнала нанякъде и никой повече не я видял.