Една бедна вдовица живеела в самотна къщурка с градинка отпред, в която цъфтели две рози: едната с бели цветове, другата с червени. Вдовицата имала две момичета, които приличали на тези рози. Едното се наричало Белоснежка, другото Червенорозка. Те били тъй кротки и добри, тъй работливи и неуморни, каквито не е имало никога на света; само дето Белоснежка била по-тиха и нежна от Червенорозка.
Червенорозка повече обичала да тича по полята и ливадите, да къса цветя и да лови птички, а Белоснежка седяла вкъщи при майка си. Помагала ѝ в шетането или пък четяла, ако нямало друга работа. Двете деца тъй много се обичали, че винаги, когато излизали заедно, се хващали за ръка. А когато Белоснежка кажела:
– Ние няма да се разделим.
Червенорозка отвръщала:
– Докато сме живи – никога!
А майката добавяла:
– Каквото има едната, трябва да го дели с другата.
Те често се разхождали сами в гората и берели червени ягоди, а горските животни не им причинявали зло, ами напротив – доверчиво приближавали. Зайчето хрупало зелеви листа от ръцете им, сърната пасяла до тях, еленът подскачал наоколо весело, а птичките кацали по клоните и им пеели най-хубавите си песни.
Никаква беда не ги сполетявала: когато закъснявали в гората и нощта ги заварвала там, те си лягали една до друга на мъха и спели, додето настанела сутринта, а майка им знаела това и не се тревожела за тях.
Белоснежка и Червенорозка държели тъй чисто майчината си къщица, че било драго човеку да надникне в нея. Лете Червенорозка се грижела за къщата и всяка сутрин, преди да се събуди майка им, тя ѝ слагала до леглото китка цветя; в китката имало по една роза от всяко храстче. Зиме Белоснежка кладяла огъня и закачала котела на веригата: котелът бил меден, но лъщял като злато – тъй хубаво бил изтрит. Вечер, когато завалявало сняг, майката казвала:
– Белоснежке, иди да залостиш вратата.
А след това сядали край огнището, майката туряла очилата си и четяла гласно от една голяма книга, а двете момичета седели край нея, слушали и предели; до тях на земята лежало козле, а на една люлчица зад тях стояло едно бяло гълъбче с глава под крилото.
Една вечер, както си седели така, някой похлопал на вратата, като че искал да го пуснат вътре. Майката рекла:
– Тичай отвори, Белоснежке, трябва да е някой пътник, който дири подслон.
Белоснежка отишла и махнала резето, като мислела, че ще е някой бедняк; ала не било човек, ами една мечка, която подала голямата си черна глава през вратата.
Белоснежка изпищяла и отскочила назад: козлето изблеяло, гълъбчето хвръкнало, а Червенорозка се скрила зад майчиното си легло. Ала мечката проговорила и рекла:
– Не се плашете, няма да ви сторя зло: аз съм съвсем премръзнала и искам само да се постопля малко при вас.
– Клета мечко – рекла майката, – легни до огъня, гледай само да не си подпалиш кожуха.
След това тя извикала:
– Белоснежке, Червенорозке, излезте, мечката не ще ви стори нищо, тя не мисли зло.
Тогава двете сестрички се приближили полека-лека, дошли при мечката и козленцето и гълъбчето и вече не се страхували от нея.
Мечката рекла:
– Деца, отърсете ми малко кожуха от снега.
Те донесли метлата и изчистили кожуха на мечката, а тя се изтегнала доволна край огнището и весело замъркала. Скоро те съвсем свикнали и взели да си играят с тромавата гостенка: дърпали ѝ козината, слагали крачката си на гърба ѝ, търкаляли я насам-натам или пък вземали една лескова пръчка и уж я биели, а когато тя ревяла, те се смеели. На мечката било драго, та търпяла; само когато попрекалявали, викала:
„Белоснежке, Белоснежке,
стига смях и стига вик,
тук е твоят годеник!“
Когато дошло време за сън и децата си легнали, майката рекла на мечката:
– Ти можеш да си лежиш тук до огнището; тъй ще бъдеш запазена от студа и злия вятър.
Щом се зазорило, двете деца пуснали мечката и тя защапала по снега и отишла в гората. От този ден мечката идела всяка вечер в определения час, лягала си до огнището и оставяла децата да играят с нея, колкото си щат. А те тъй свикнали с нея, че вратата не зарезявали, докато не дойдела рунтавата гостенка.
Дошла пролетта и всичко навън се раззеленило.
Една заран мечката рекла на Белоснежка:
– Сега вече трябва да си отида и цяло лято не бива да се връщам.
– Къде ще идеш, мила мецано? – рекла Белоснежка.
– Трябва да ида в гората, за да пазя съкровищата си от злите джуджета: зиме, когато земята здраво замръзне, те не могат да си пробият път и стоят по неволя под земята, ала сега, когато слънцето стопля и размеква пръстта, те изскачат, тършуват и крадат; онова, което влезе веднъж в ръцете им и в пещерите им, мъчно излиза вече на бял свят.
Белоснежка много се натъжила от раздялата. Когато отворила вратата и мечката рекла да излезе, рунтавата ѝ кожа се закачила за куката, забелило се едно парченце и на Белоснежка ѝ се сторило като че злато проблеснало изпод козината: но не била уверена в това. Мечката припнала бързо и скоро изчезнала между дърветата.
Наскоро майката изпратила децата да съберат съчки в гората. Там те видели едно голямо дърво, повалено на земята, а край него скачало насам-натам из тревата някакво животинче, но не могли веднага да разберат какво е то. Като приближили, съзрели едно джудже със старческо, набръчкано лице и белоснежна брада, дълга цял лакът.
Краят на брадата бил заклещен в една цепнатина на дървото и дребосъчето скачало назад-напред като вързано кученце и не знаело как да си помогне.
То опулило към момичетата своите зачервени очи и им викнало:
– Какво стоите! Не можете ли да дойдете да ми помогнете?
– Как си навлече тая беда, малко човече? – попитала Червенорозка.
– Глупава любопитна патка! – отговорило джуджето. – Исках да си нацепя тънки дърва за готварницата: дебелите дърва веднага прегарят гозбицата ми. По-малко готвим ние. Не лапаме много като вас, прости и лакоми хора! Аз бях вече сполучил да втъкна клина, ала проклетото дърво е много гладко, та го изхвърли веднага навън и цепнатината се затвори тъй бързо, че не сварих да измъкна хубавата си бяла брада. Ето я сега заклещена и аз не мога да си отида. А глупавите муцуни се смеят! Ух, че сте противни!
Децата положили големи усилия, ала не могли да издърпат брадата – тя била много здраво приклещена.
– Ще отърча да повикам хора – рекла Червенорозка.
– Въртоглави шилета – изпъхтяло джуджето, – кому са притрябвали тук хора, много сте ми и вие двете; не можете ли да намислите нещо по-умно?
– Потърпи малко, намерих лек – рекла Белоснежка, па извадила от джоба си ножиците и отрязала края на брадата.
Щом се усетило свободно, джуджето докопало един чувал, който бил мушнат между корените на дървото и бил пълен със злато, и го измъкнало навън, като си мърморело:
– Простачки такива: да отрежат края на чудесната ми брада! Кукувица да ви изпие ума!
Като рекло това, джуджето метнало чувала на гърба си и тръгнало, без дори да погледне децата!
Минало време и Белоснежка и Червенорозка рекли да си наловят една паница риба.
Като приближили до потока, те видели, че някакъв голям скакалец подскача около водата, сякаш се кани да се хвърли в нея. Те дотърчали при него и познали джуджето.
– Къде така – попитала Червенорозка, – да не мислиш да се хвърляш във водата?
– Не съм толкова глупаво – извикало джуджето, – не виждате ли, че проклетата риба иска да ме намъкне вътре?
Дребосъчето било седнало и ловяло риба, и за злощастие вятърът заплел брадата му с връвта на въдицата. Миг след това една голяма риба се окачила на въдицата, ала слабото човече нямало сили да я изтегли: рибата почнала да го тегли към себе си.
Наистина то се хващало за всяка тръстика и всяко стръкче, ала това не му помагало много – то било принудено да следва движенията на рибата и всеки миг го грозяла опасността да цопне във водата. Момичетата дошли тъкмо навреме; те го хванали и се помъчили да освободят брадата му от връвта, ала напразно: брадата и връвта се били яко заплели. Нямало друг изход, освен да извадят ножичката и да отрежат брадата, при което пак била пожертвувана една малка част от нея. Като видяло това, джуджето се развикало:
– На какво прилича това, жаби недни, да ми посрамите лицето! Не стига, дето ми подрязахте брадата отдолу, ами сега ѝ окастрихте и най-хубавата част; не мога вече да се покажа пред моите братя!
След това то взело една торба с бисери, която лежала в тръстиките, и без да каже дума повече, помъкнало я и изчезнало зад един камък.
Случило се, че наскоро майката изпратила двете момичета в града да купят конци, игли, шнурчета и панделки. Пътят им минавал през една поляна, осеяна с големи камъни. Там те съзрели една голяма птица, която се виела по небето, после почнала да кръжи бавно над тях, да се спуща все по-ниско, докато най-сетне кацнала до един камък наблизо. Веднага се раздал пронизителен жален писък. Те отърчали при камъка и видели с ужас, че орелът е сграбчил стария им познайник джуджето и иска да го отнесе.
Състрадателните деца веднага хванали здраво човечето и дълго се дърпали с орела по поляната, додето най-сетне той оставил плячката си. Щом се съвзело от първата уплаха, джуджето се развикало със своя креслив глас:
– Не можеше ли да ме пипате по-предпазливо? Тъй ми раздърпахте тънката дрешка, че сега цялата е раздрана. Ах, вие непохватни и груби хора!
След това то взело една торба с безценни камъни и се вмъкнало в пещерата си под скалата. Момичетата били вече привикнали на неговата неблагодарност. Те продължили пътя си и си свършили работата в града. На връщане пак минали през поляната и изненадали джуджето, което било изсипало торбата си с безценните камъни на едно чистичко място, като мислело, че никой не ще дойде там толкова късно. Вечерното слънце огрявало бляскавите камъни и те трептели и светели с всички цветове тъй хубаво, че децата се спрели и се загледали в тях.
– Какво стоите там със зяпнали муцуни! – креснало джуджето и от гняв сивопепелявото му лице почервеняло като морков. То щяло да продължи ругатните си, ала в тоя миг се чул силен рев и от гората изскочила една черна мечка. Джуджето се уплашило и хукнало, ала преди да стигне до своята дупка, мечката била вече до него. Тогава то извикало ужасено:
– Мила мецо, пощади ме, ще ти дам всичките си съкровища – ето виж хубавите безценни камъни, които лежат тук! Подари ми живота, какво ще разбереш от мене, мъничко мършаво човече? Няма и да ме усетиш между зъбите си. Дръж там тия две безобразни момичета. Те са крехки, тлъсти като яребици – тях изяж!
Мечката и не слушала думите му, ами цапнала злобното същество с лапа и то не се помръднало вече. Момичетата били ударили на бяг, ала мечката викнала след тях:
– Белоснежке, Червенорозке, не се бойте, чакайте, ще дойда с вас.
Тогава те познали гласа ѝ и се спрели, а когато мечката дошла при тях, мечешката ѝ кожа изведнъж паднала и пред тях застанал един хубав момък, облечен целият в злато.
– Аз съм царски син – рекъл той – и бях омагьосан от злобното джудже, което ми открадна съкровищата: трябваше да се скитам като див звяр из гората. Сега то си получи заслуженото наказание и с неговата смърт аз съм избавен.
Белоснежка се омъжила за царския син, а Червенорозка за брат му. Те си разделили големите съкровища, които джуджето било натрупало в пещерата си. Старата им майка живяла още дълги години спокойно и честито при своите деца. Тя взела със себе си двете розови храстчета, посадила ги под прозореца си и всяка година те цъфтели с чудно хубави бели и червени рози.
КРЕДИТ: „Schneeweißchen und Rosenrot“, 1827 г. – Brüder Grimm (Братя Грим); ИЛЮСТРАЦИИ: Sandro Nardini; ПРЕВОД: Асен Разцветников;
