Госпожа Холе

Една вдовица имала две дъщери – първата хубава и работлива, втората грозна и ленива. Но майката обичала само мързеланата, защото ѝ била родно дете. За другото момиче нехаела и го карала да върши цялата къщна работа, все едно е слугиня.

Всеки ден горката девойка трябвало да присяда до кладенеца на главния път и да преде, докато пръстите ѝ прокървят.

Един ден вретеното се изцапало с кръв и тя го топнала в кладенеца да се изплакне. За беда, то се плъзнало и паднало на дъното. Обляна в сълзи, тя изтичала при мащехата си да разкаже какво е станало.

Жената здраво я нахокала и, в своята жестокост, наредила:
– Щом си оставила вретеното да потъне във водата, сега иди да го извадиш!

Върнала се девойката и като не знаела какво друго да стори, хвърлила се в кладенеца заради вретеното.

Изпаднала в несвяст от страх и ужас, но когато се съвзела, видяла, че седи на чудна поляна, цялата покрита с цветя и огряна ярко от слънцето.

Тръгнала през поляната и скоро се озовала до пещ, пълна догоре с прясно изпечен хляб. Самуните се разкрещели:
– Вади ни, вади ни, че скоро ще изгорим! Да знаеш откога се печем!
Тя запретнала ръкави и извадила хляба с фурнаджийската лопата.

Продължила напред и скоро видяла дърво, отрупано с ябълки, което в миг закрещяло:
– Разтърси ме! Разтърси ме! Всичките ми ябълки отдавна са узрели!
Тя разтърсила клоните и плодовете завалели като дъжд – скоро не останало нищо на дървото. После скупчила ябълките и продължила нататък.

Вървяла, вървяла, стигнала до мъничка къщурка. Отвътре надничала възрастна госпожа с толкова големи зъби, че момичето се изплашило. А-ха да избяга, но старицата извикала подире ѝ:

– Мило детенце, от какво се изплаши? Ела да живееш при мене – ако ми шеташ, аз ти обещавам, че нищо няма да ти липсва. Но ще трябва прилежно да оправяш постелята и тъй здраво да я изтупваш, че чак да се разхвърчи перушина, а на земята хората да си кажат „Сняг заваля!“, защото аз съм госпожа Холе.
При тези кротки и любезни думи, момичето приело да служи на старицата.

Работело старателно и много радвало госпожата. Тъй добре изтупвало постелята, че перушината се сипела като сняг. Затова живеело радостно и честито, имало в изобилие всичко и ни веднъж не чуло и дума накриво.

Минало известно време и лека-полека момичето усетило как потъва в необяснима тъга. Чудило се, чудило се и накрая осъзнало, че му е мъчно за дома. И макар тук да живеело сто пъти по-хубаво, копнеело да се върне.

Накрая девойката не могла повече да се сдържа и казала:

– Тежка мъка ме налегна и повече не мога да остана. Трябва да се върна при семейството си у дома.
– Щом е така – отвърнала мама Холе, – с радост ще те пусна да се върнеш. И понеже ми служи предано и добре, сама ще те изпратя.

При тези думи тя хванала момичето за ръка и го повела към голямата порта. Щом девойката я прекрачила, над главата ѝ се изсипал златен дъждец, покрил я цялата, пропил се в дрехата ѝ и там останал.
– Това ти е наградата, задето си толкова работлива!

И след тези думи старицата ѝ подала вретеното, което някога паднало в кладенеца.

После голямата порта се затворила и девойката пак се озовала на земята, близо до дома. Щом влязла в двора, петелът запял:

– Кукуригу! Златната ни господарка се връща!

И нали била покрита цялата със злато, майката и сестрата я посрещнали радостно. Девойката разказала какво е преживяла и когато мащехата разбрала какво богатство е спечелила нейната завареница, решила, че и грозната ѝ щерка трябва да си опита късмета.

Затова я завела при кладенеца да преде. Убола ѝ пръста и бутнала ръката ѝ в трънака, докато накрая няколко капчици кръв капнали на вретеното.

Щом девойката видяла петънцата, пуснала го във водата и скочила подире му. Точно като сестра си, тя се озовала на чудната поляна и поела по същия път. Вървяла, вървяла, стигнала пещта и чула как хлябът вика:
– Вади ни, вади ни, че ще изгорим! Да знаеш откога се печем!
Но мързеланата отвърнала:
– Как пък не! Няма да си цапам ръцете с тази мърлява фурна.
И продължила нататък, докато стигнала ябълката.
– Тръсни ме! Тръсни ме! – извикало дървото. – Плодовете ми отдавна узряха.
– Не ща – троснала се мързеланата, – като нищо ябълките могат да ми потрошат главата – и след тези думи продължила нататък.

Когато се изправила пред портата на мама Холе, изобщо не се уплашила от големите ѝ зъби, защото вече знаела за тях. Затова приближила и сама предложила да ѝ стане слугиня. Мама Холе приела и цял ден девойката усърдно работила. Свършила всичко, както ѝ поръчали, защото си мислела как и нея ще облее златният дъжд.

Но на втория ден мързелът надделял, на третия станало още по-лошо. И след няколко дни спряла да става сутрин рано. Ни веднъж не оправила леглото и не изтупала постелята, за да се разхвърчи перушината. Накрая на мама Холе ѝ прекипяло и казала на момичето, че е време да си ходи.

Мързеланата била на седмото небе от радост. Сигурна била, че когато мама Холе я изпрати до вратата, златният дъжд ще я полее. Но едва прекрачила прага и връз нея се изсипал голям котел с катран.
– За твоята служба това ти е наградата – рекла госпожата и затръшнала вратата.

Мързеланата поела към дома, очернена с катран от главата до петите. Щом влязла в техния двор, петелът запял:
– Кукуригу! Черната ни господарка се завръща.
А катранът бил залепнал тъй здраво по нея, че колкото и да се мъчили, не могли да го махнат до края на дните ѝ.