Таралеж и заек

В една лятна утрин слънцето царствено тръгнало нагоре по небето, а разцъфналите слънчогледи заобръщали към него големите си очи. Сутрешният вятър тихо милвал зрелите жита и цялата земя се радвала. Радвал се и таралежът.

Той стоял доволен пред вратата на своята къщурка, гледал наоколо и си подсвирквал весела песничка.
– Ще се поразходя да нагледам как расте ряпата – казал си накрая.

Ряпата растяла наблизо и цялото ежково семейство често-често си похапвало от нея. Таралежът затворил вратата и се запътил нататък.

Вървял през полето и ето – насреща му заекът. Той също бил тръгнал по работа – искал да нагледа как расте зелето.

Таралежко поздравил любезно заека с думите:
– Добро утро, съседе! Как си?
– Добро утро, таралежко, добре съм, а ти как си? Накъде си се запътил?
– Рекох да се поразходя – усмихнато отвърнал таралежът.
– Да се поразходиш ли! – възкликнал заекът и взел да се смее. – Че твоите крака стават ли за разходка?

Подигравката на заека ядосала таралежко. Той винаги се сърдел, ако някой заговори за краката му, защото на всички таралежи те са криви и къси по рождение.
– Мислиш, че краката ти са по-добри от моите, така ли? – сопнал се той на заека.
– Така ми се струва!
– Ха! Не се знае! – отвърнал таралежко. – Обзалагам се, че ако се надбягваме, аз ще победя.
– Ти? С тези криви крака! О-хо, имаш да вземаш.
– Да, да, драги ми съседе, ще те победя!
– Добре – щом е така, да опитаме – съгласил се гордо заекът.
– Добре, аз съм готов.
– И аз съм готов.

Таралежко се замислил.
– Какво мислиш? – попитал заекът.
– Я почакай, съседе – рекъл таралежът. – Това състезание не е толкова спешно. Аз още нищичко не съм хапнал. Искам да се върна вкъщи да закуся и след половин час съм на твое разположение.
Заекът се съгласил. Таралежко поел към дома си.

Вървял по пътя и си мислел: „Заекът се надява на дългите си крака, но аз ще го надхитря. Той е твърде горд, ама е глупав и сега ще си намери майстора.“

Таралежът се прибрал у дома. Жена му тъкмо къпела таралежчетата.
– Слушай, жено, обличай се бързо и тръгвай с мене.
– Защо? Какво има? – попитала тя.
– Обзаложих се със заека, че ще го надбягам. Трябва да ми помогнеш.
– Божке! – ахнала таралежката. – Полудял ли си, какво? Неговите крака са дълги и бързи, а твоите къси и криви.
– На него краката му са бързи, на мене – умът! – отвърнал таралежът. – Ти прави каквото ти казвам и не се бой. Хайде да вървим.

По пътя таралежът ѝ рекъл:
– Слушай сега. Ще влезем тихо в зелевата градина. Ти ще се скриеш в единия край и ще мълчиш. Щом заекът дойде при теб, ще изскочиш и ще викнеш: „Охо, чак сега ли пристигаш? Аз откога съм тук!“ Заекът няма да те разпознае и ще помисли, че съм аз.

Щом пристигнали в градината, таралежът показал на жена си къде да се скрие, и отишъл при заека.
– Е? – подканил го заекът. – Започваме ли?
– Добре – съгласил се спокойно таралежът.
– Хайде!

Те застанали един до друг. Заекът подал команда:
– Едно, две, три! – и хукнал бърз като вятъра.
Таралежът направил две-три крачки и полегнал в една бразда.

Когато заекът пристигнал в края на градината, насреща му изскочила таралежката и извикала:
– Ехе, чак сега ли пристигаш? Аз откога съм тук!
Заекът помислил, че вижда таралежът и възкликнал учудено:
– Как е възможно! Ти да ме победиш! Не, не вярвам – хайде пак да се надбягваме.
– Добре, да се надбягваме – приела таралежката.

Заекът подал отново команда и с всички сили хукнал обратно. Таралежката дори не помръднала.

Когато заекът пристигнал в отсрещния край на градината, таралежът изскочил пред него и извикал:
– Ехе, чак сега ли пристигаш? Аз откога съм тук!
– Възможно ли е това – смаял се заекът. – Не, не вярвам! Да се надбягваме пак.
– Съседе, щом искаш, може сто пъти да се състезаваме – засмял се таралежът.

Заекът тичал още няколко пъти, но ставало все едно и също – таралежът винаги пристигал преди него и му се присмивал.

Най-после заекът капнал от умора и се предал. А таралежът извикал таралежката и двамата, развеселени, се прибрали у дома. Оттогава ни един заек не желае да се надбягва с таралеж.