Камбанка(Рапунцел или Марулка)

Имало едно време съпруг и съпруга, които дълго време копнеели да се сдобият с дете, но все не успявали. Най-сетне жената разбрала, че добрият Господ ще изпълни желанието им. На задната стена на къщата си хората имали малко прозорче, през което се виждала омайна градина, изпълнена с билки и цветя. Ограждал я висок зид, който никой не смеел да прескочи, защото господарката на градината била могъща магьосница, от която се страхувал целият свят.

Един ден жената седнала до прозорчето да погледа градината. Не щеш ли, съзряла леха с най-хубавата ряпова камбанка. Листата изглеждали тъй свежи и зелени, че устата ѝ се наляла със слюнка. Обзело я неистово желание да ги опита. Ден след ден желанието ѝ растяло и понеже добре знаела, че не може да се изпълни, оклюмала, пребледняла и съвсем изнемощяла.

Изплашил се съпругът и я попитал:
– Мила жено, какво те измъчва?
– Ах – отвърнала тя, – ако не хапна малко ряпова камбанка от градината зад къщи, ще умра.
Съпругът много я обичал и си рекъл:
„Вместо да се тормози до смърт, по-добре да ѝ донеса няколко стръка, колкото и да ми струва.“
Щом се стъмнило, той се покатерил на оградата и скочил в градината на магьосницата. Бързо наскубал китка ряпова камбанка и я занесъл на жена си. Тя веднага направила салата и с наслада я излапала. Уви, толкова ѝ довкусяло, че на другия ден поискала да изяде три пъти повече. За да се успокои, съпругът трябвало пак да иде в градината.

През нощта отново изкатерил зида, но когато скочил долу, от ужас направо се вкаменил – магьосницата стояла пред него.
– Как смееш – просъскала тя ядно – да крадеш зеленчук от градината ми като някакъв разбойник? Лошо ти се пише.
– Ах – завайкал се той, – имай милост. Осмелих се, защото съм изпаднал в крайна нужда. Жена ми видяла през прозорчето лехата с ряпова камбанка и така ѝ се дояде, че едва не умря.
Щом чула това, магьосницата се поуспокоила и казала:
– Щом е така, ти позволявам да ѝ носиш колкото поиска, но при едно условие. Ще ми дадеш детето, което жена ти ще роди. При мен то ще живее добре – ще се грижа за него като майка.
В страха си, човекът бил съгласен на всичко. След няколко седмици, когато жена му родила, магьосницата пристигнала, кръстила детенцето Камбанка и го отнесла.

Камбанка пораснала и станала най-прекрасното момиченце на този свят. Когато навършила дванайсет години, магьосницата я завела в гората и я заключила във висока кула без стълба и врата, само с едно-единствено прозорче на върха. Когато магьосницата искала да иде при нея, заставала долу и се провиквала:

Камбанка имала прекрасни дълги коси, по-фини от златна сърма. Щом чуела нейния зов, девойката развързвала плитки, увивала ги на една кука до прозореца и косите падали двайсет лакти надолу, а магьосницата се покатервала догоре по тях.

Минали няколко години и един ден, докато кралският син препускал през гората, случайно минал край кулата. Наоколо звучала тъй омайна песен, че спрял и се заслушал. Камбанка пеела с пълен, звънък глас – така разсейвала самотните си дни. Кралският син поискал да се качи и потърсил вратата на кулата, но нямало никаква.

Върнал се у дома, но песента тъй силно била докоснала сърцето му, че започнал всеки ден да ходи в гората. Веднъж, както слушал зад едно дърво, видял да приближава магьосницата. Тя спряла под прозорчето и извикала:

Камбанка спуснала плитки и магьосницата се качила при нея,
„Щом това е стълбата догоре, скоро и аз ще си опитам късмета.“ На другия ден, щом се смрачило, той отишъл до кулата и извикал:

Златните плитки паднали долу и кралският син се изкачил.

В началото, когато тръгнал към нея, Камбанка ужасно се изплашила. За пръв път виждала мъж, но кралският син я заговорил много приятелски. Разказал ѝ как нейната песен толкова разчувствало сърцето му, че нямал мира и трябвало непременно да я види. Камбанка се успокоила и когато я попитал иска ли да му стане съпруга, тя видяла колко е млад и хубав – помислила си: „Той ме харесва повече от госпожа Готел – и отвърнала. – Да“. Положила ръката си в неговата и казала:
– Искам да тръгна с теб, но не зная как да сляза. Когато идваш, носи по малко свила със себе си. От нея ще изплета стълба и щом е готова, ще сляза долу и ще ме качиш на коня си.
Решили дотогава той да идва всяка нощ при нея, защото старата госпожа идвала винаги денем. Магьосницата нищичко не забелязала, но един ден Камбанка я попитала:
– Кажете ми, госпожо Готел, защо тъй мъчно ви вдигам, а кралският син завчас идва при мене?
– Ах, ти безбожнице – извикала магьосницата, – това ли трябваше да чуя от тебе? Мислех, че съм те откъснала от света, а ти си ме мамила!
В яда си грабнала прекрасните коси на момичето, навила ги на лакът и с чифт ножици в миг ги отрязала. Била толкова безмилостна, че отвела клетата Камбанка в пустошта, където я оставила да преживява в нищета и мъка.

По мръкнало, в деня, когато изхвърлила Камбанка, магьосницата закачила отрязаните плитки на куката до прозорчето. Когато пристигнал кралският син и извикал:

тя спуснала косите надолу. Принцът се покатерил, но вместо пред своята любима, се озовал пред магьосницата. Тя го гледала злобно – очите ѝ мятали отровни искри.
– Аха-а! – викнала презрително тя. – Мислеше, че ще видиш своята любима, но прекрасната птичка вече я няма в гнездото и повече няма да пее. Котката я отнесе, а на теб ще издере очите. Изгуби Камбанка и никога повече няма да я видиш!
Кралският син бил покрусен от мъка и отчаян скочил от кулата. Не загубил живота си, но паднал върху трънаци и те изболи очите му. Тръгнал сляп из гората, хранел се само с корени и горски плодове. По цял ден стенел и плачел за скъпата си съпруга.

Така обикалял няколко години и накрая се озовал в пущинака, където в мъки и бедност живеела Камбанка с две близначетата, които била родила. Той дочул глас, който му се сторил познат, продължил напред. Щом наближил, Камбанка го разпознала и с плач се хвърлила на врата му. Две нейни сълзи намокрили очите му и погледът му пак се прояснил – виждал както преди. Принцът завел Камбанка в своето кралство. Там ги посрещнали с радост и до края на дните си те живели доволно и честито.