Хензел и Гретел

Край една голяма гора живеел беден дървар с втората си жена и двете си деца; момченцето се казвало Хензел, а момиченцето Гретел. В дома на дърваря всичко било много оскъдно, а когато по едно време в страната настанала голяма скъпотия, той не можел вече да изкарва и всекидневния хляб. Една вечер, като мислел в постелята и се въртял насам-натам от грижа, той въздъхнал и рекъл на жена си:
– Какво ще стане с нас? Как ще изхраним клетите деца, когато нямаме вече нищо?
– 3наеш ли какво, мъжо – отговорила мащехата, – да заведем рано утре децата в гората, в най-гъстото: ще им накладем огън и ще дадем на всяко по коматче хляб, па да си отидем по работата и да ги оставим сами. Те не ще намерят пътя към дома и тъй ще се отървем от тях.
– Не, жено – рекъл мъжът, – не мога да направя това. Как ще ми даде сърце да оставя децата си в гората, нали веднага ще дойдат дивите зверове и ще ги разкъсат.
– Ех, глупако – рекла тя, – тогава и четиримата ще трябва да умрем от глад, остава само да издялаш дъски за ковчезите.

Тя не го оставила на мира, додето не склонил.
– Ала все пак ми е жал за клетите дечица – рекъл мъжът.

Тогава той се върнал и рекъл на Гретел:
– Утеши се, мила сестрице, и спи спокойно. Няма да се изгубим в гората.
И той си легнал пак в постелята.

Щом се зазорило, преди още да изгрее слънцето, жената отишла и събудила двете деца:
– Ставайте, ленивци, ще отидем в гората за дърва.
После дала на всяко по коматче хляб и рекла:
– Туй ви е за обед, ала недейте го изяжда по-рано, че друго няма да има.
Гретел турила коматчетата под престилката си, защото джобовете на Хензел били пълни с камъчета. След това всички се упътили към гората.

Като стигнали сред гората, бащата рекъл:
– Хайде, деца, събирайте сега клечки, а пък аз ще наклада огън, за да не мръзнете.
Хензел и Гретел събрали цяла планина вършини. 3апалили ги и когато пламъците се издигнали високо, жената рекла:
– Седнете сега, деца, при огъня и си починете, а ние ще отидем в гората да насечем дърва. Като свършим, ще дойдем да ви вземем.
Хензел и Гретел седнали при огъня и когато станало обед, всеки от тях си изял коматчето. И тъй като чували удари от брадва, мислели, че баща им е наблизо. Ала то не било брадва, а един клон на едно сухо дърво, който вятърът блъскал насам-натам. Като стояли дълго време така, очите им се затворили от умора и те заспали дълбоко Когато най-сетне се събудили, било вече тъмна нощ. Гретел взела да плаче и рекла:
– Ох, как ще излезем сега от гората!
Ала Хензел я утешавал:
– Почакай малко, додето изгрее месецът, тогава ще намерим пътя.
И когато пълният месец изгрял, Хензел повел сестричето си за ръка и тръгнал по камъчетата, които блестели като нови сребърни парички и им показвали пътя.

Цяла нощ вървели и на разсъмване стигнали бащината си къща. Похлопали на вратата и когато злата жена отворила и видяла, че са Хензел и Гретел, рекла им:
– Ах, вие, лоши деца, защо спахте толкова дълго в гората, ние помислихме, че няма да се върнете вече.
Ала бащата се зарадвал, защото му било много тежко на сърцето, дето ги оставил сами в гората.

Не минало много време, немотията пак налегнала къщата и децата чули как една нощ мащехата рекла в постелята на баща им:
– Пак е изядено всичко, имаме само половин хляб още, а след него песента ни е изпята. Трябва да махнем децата, трябва да ги заведем по-надалеч в гората, та да не могат пак да намерят пътя. Иначе няма спасение за нас.
Камък паднал на сърцето на мъжа и той си рекъл:
– По-добре да разделим с децата и последната хапка.
Ала жена му не слушала какво ѝ казва, ами се карала и го укорявала. Който каже А, ще трябва да каже и Б и като отстъпил първия път, той се принудил да отстъпи и втори път.

Но децата били още будни и чули разговора.

Когато старите заспали, Хензел пак станал, като мислел да излезе и си събере камъчета както преди. Ала жената била заключила вратата и той не можал да излезе. Но Хензел утешил сестричето си и рекъл:
– Не плачи, Гретел, и си спи спокойно. Все нещо ще измисля.

Рано сутринта мащехата дошла и ги дигнала от леглото. Те получили по коматче хляб, но то било по-малко, отколкото преди. По пътя за гората Хензел трошел хляба в джоба си, спирал се често-често и хвърлял по трошица на земята.
– Хензел, какво току се спираш и се оглеждаш – рекъл бащата. Върви си по пътя.
– Гледам моето гълъбче; то стои на покрива и иска да ми каже сбогом – отвърнал Хензел.
– Глупчо – рекла жената, – това не е твоето гълъбче, ами утринното слънце блести по комина.

Но Хензел успял да изхвърли лека-полека всички трошици по пътя.

Жената завела децата още по-далеко в гората, където никога през живота си не били ходили. Наклали пак голям огън и мащехата рекла:
– Поседете, деца, тука, а ако сте уморени, можете да поспите; ние ще отидем да насечем дърва в гората и довечера, като свършим, ще дойдем и ще ви вземем.

Като станало обед, Гретел поделила хляба си с Хензел, който бил изронил своя хляб ло пътя. После те заспали. Свечерило се, дошла вече и нощта, ала никой не идвал при клетите деца. Те се събудили едва в късна нощ; Хензел утешил сестричето си и рекъл:
– Потърпи, Гретел, додето изгрее месецът, тогава ще можем да видим трошиците, които пусках, и те ще ни покажат пътя към дома.

Когато месецът изгрял, те тръгнали, ала не намерили ни една трошица, защото безбройните птички, които летели из гората и полето, ги били изкълвали.

Хензел рекъл на Гретел:
– Все пак ще намерим пътя.

Ала не могли да го намерят. Вървели те цяла нощ и на другия ден от сутринта до вечерта, но не могли да излязат от гората. Огладнели много, защото не били хапвали нищо друго освен няколко ягоди, които намерили по пътя. И понеже били толкова уморени, че краката им не искали вече да ги носят, легнали си под едно дърво и заспали.

Настанала трета утрин, откакто били напуснали бащиния си дом. Те пак тръгнали, ала потъвали все по-дълбоко в гората и ако не им дойдела скоро помощ, щели да загинат.

Като дошли съвсем близо до къщичката, децата видели, че тя е направена от хляб и покрита с банички, а пък прозорците били от чиста захар.

– Като я почнем – рекъл Хензел, – ще си направим богата гощавка. Аз ще изям едно парче от покрива, а ти, Гретел, можеш да си хапнеш от прозореца, той е сладък.
Хензел се надигнал и си отчупил малко от покрива, за да го опита вкусен ли е. Гретел застанала до стъклото и почнала да хрупка. Тогава от къщичката се чул тънък глас:

Децата отвърнали:

и продължили да ядат, без да се смущават. Хензел, комуто покривът се много усладил, смъкнал голям къс от него, а Гретел извадила цяло стъкло, па седнала и с наслада захрулала. Тогава вратата се отворила изведнъж, отвътре се измъкнала стара-престаряла жена, която се подпирала с тояга. Хензел и Гретел тъй много се изплашили, че изпуснали, каквото държали в ръцете си. Ала бабата кимнала с глава и рекла:
– Я, мили деца, кой ви доведе тука ? Влезте вътре и останете при мене, няма да ви сторя никакво зло.
Тя ги хванала за ръце и ги въвела в къщичката си. Сложила им хубаво ядене – мляко и мекици със захар, ябълки и орехи.

След това им постлала две хубави креватчета с бели завивки и Хензел и Гретел си легнали.

Ала бабата само се преструвала на добра. Тя била всъщност една зла вещица, която ловяла деца и била направила къщичката, за да ги примамва.

Рано сутринта, преди още да се събудят децата, тя станала и като ги видяла да спят тъй сладко с пълни червени бузки, промърморила:
– Богато ядене ще падне.
После тя сграбчила Хензел с костеливите си ръце, занесла го в зимника и го затворила там в една дъсчена клетка: да вика колкото си ще, никой не можел да му помогне. Тогава тя отишла при Гретел, сбутала я и викнала:
– Ставай, ленивке, донеси вода и сготви нещо вкусно за брата си: той е затворен в зимника и трябва да стане тлъст. А като стане тлъст, аз ще го изям.
Гретел взела горчиво да плаче, ала всичко било напразно. Тя трябвало да върши това, което искала злата вещица.

За клетия Хензел сготвили най-хубаво ядене, а Гретел получила само рачешки крака.

Всяка сутрин бабата отивала в зимничето и казвала:
– Хензел, подай си навън пръста, за да видя дали скоро ще се угоиш.
Ала Хензел ѝ подавал едно кокалче и тя, като била с мътни очи не забелязвала измамата, а мислела, че това е пръстът на Хензел и се чудела защо той не дебелее. Като се изминали четири седмици, а Хензел си оставал все тъй мършав, търпението ѝ се изчерпало и тя не искала да чака повече.
– Хей, Гретел – викнала тя на момичето, – скоро донеси вода: ако ще да е тлъст, ако ще да е мършав Хензел, утре ще го изям.

Ах, колко много плакало клетото сестриче, когато носело водата, как се стичали като порой сълзите по бузите му!
– Да бяха ни изяли дивите зверове в гората – викало то, щяхме поне заедно да умрем.
– Я стига си скимтяла! – рекла бабата. – Нищо не ще ти помогне.

Рано заранта Гретел трябвало да стане, да закачи котела с водата и да накладе огъня.
– Най-напред ще почнем да печем – рекла бабата, – аз вече напалих пещта и замесих тестото. Тя блъснала клетата Гретел към пещта, отдето бликали огнените езици.
– Влез вътре – рекла тя – и виж дали е добре опалена, та да метнем хляба.
Тя мислела, щом Гретел влезе вътре, да затвори пещта, да я опече, да изяде и нея. Ала Гретел се досетила какво крои и рекла:
– Не зная как да сторя това; как бих могла да вляза вътре?
– Патка с патка – рекла бабата, – устата на пещта е достатъчно голяма, на виж, и аз дори се побирам – па се притътрила и си пъхнала главата в пещта.

Тогава Гретел я блъснала тъй силно, че тя влетяла цялата вътре. Момичето затворило желязната врата и спуснало резето. Ех, че страшно заревала вещицата. Ала Греrел побягнала и злата вещица изгоряла.

Гретел припнала право при Хензел, отворила зимника и рекла:
– Хензел, спасени сме, старата вещица е мъртва!

Тогава Хензел изскочил като птичка из клетката. Колко много се радвали те, колко скачали, колко се прегръщали и целували! И тъй като нямало вече от какво да се боят, влезли в къщичката на вещицата. Там във всички ъгли били натрупани ракли с бисери и скъпоценни камъни. Те са по-хубави от нашите кремъчета – рекъл Хензел и натъпкал джобовете си, колкото можели да поберат, а Гретел рекла:
– И аз искам да занеса нещо в къщи – и си напълнила престилчицата.
– А сега да тръгваме – рекъл Хензел, – за да се измъкнем по-скоро от омагьосаната гора.

Ала като повървели няколко часа, стигнали една голяма река.
– Не можем премина – рекъл Хензел, – не виждам ни мост, ни брод.
– Няма и лодка – отговорила Гретел, – ала ето там плува една бяла патица; ако ѝ се помоля, може да ни пренесе. – Тогава тя се провикнала:

И наистина патицата се приближила, Хензел се покачил върху нея и поканил и сестричето си да седне до него.
– Не – отговорила Гретел, – ще стане много тежко на патицата; тя ще ни пренесе един по един.

Тъй и направила добрата патица и като преминали благополучно отвъд и повървели малко, гората взела да им се вижда все по-позната и най-сетне съзрели отдалеч бащината си къща. Тогава припнали, втурнали се вкъщи и увиснали на шията на баща си. Бащата не видял весел час, откакто бил оставил децата си в гората, а мащехата била вече умряла. Гретел изтърсила престилката си и бисерите и скъпоценните камъни се пръснали из къщата, а и Хензел почнал да вади шепа след шепа из джобовете си.

Тъй грижите се свършили и те заживели заедно сред радост и безгрижие.