Шестимата слуги

Живяла едно време стара кралица, която имала дъщеря – най-прелестната девойка под слънцето. Но старицата, която била вещица, мислела само как да погуби нейните женихи. Дойдел ли някой, тя му казвала, че за да заслужи ръката на дъщеря ѝ, първо трябва да изпълни някаква непосилна задача.

Мнозина, заслепени от хубостта на принцесата, се осмелили, ала ни един не успял да се справи с кралската задача. Тогава, без капчица милост, заставяли неудачника да коленичи и му отсичали главата.

Чул един кралски син за хубостта на девицата и рекъл на баща си:
– Искам да ида, искам да я взема за жена.
– Никога – възразил кралят, – тръгнеш ли, все едно тръгваш на сигурна смърт.
Бащините думи съсипали принца. Легнал той болен на своя смъртен одър и ни един лечител не успял да го излекува. Разбрал бащата, че всички надежди са напразни и с натежало сърце рекъл на сина си:
– Иди и опитай късмета си, защото не знам друг начин да оздравееш.
Щом чул бащините думи, принцът станал от леглото, здрав и силен като преди, и скоро тръгнал на път.

Един ден, както яздел през някаква пустош, мернал в далечината грамадна купчина сено, но щом доближил, разбрал, че това е коремът на човек, който лежал на земята, а коремът му приличал на малка планина.

Щом грамаданът съзрял пътника, понадигнал се и рекъл:
– Ако имаш нужда, вземи ме при тебе на служба.
Принцът отвърнал:
– За какво ми е грамадан като тебе?
– Ха, това не е нищо! – отвърнал той. – Ако се надуя, ще стана хиляда пъти по-голям.
– О, щом е така – рекъл принцът, – ще имам полза от тебе. Хайде, ела с мене.

Грамаданът тръгнал с принца и скоро срещнали друг човек, който лежал с ухо, долепено до земята.

– Какво правиш? – попитал кралският син.
– Слушам – отвърнал човекът.
– Какво толкова слушаш?
– Слушам какво става по белия свят, защото ушите ми нищичко не пропускат – чувам как расте и тревата.
– Кажи ми тогава – пожелал принцът, – какво чуваш в двора на старата кралица с най-красивата дъщеря?
И слухарят отговорил:
– Чувам как мечът свисти и отсича главата на един жених.
– Сигурно ще ми потрябваш. – Ела с мене – поканил го принцът.

Продължили тримата заедно и ето, че видели два крака – тъй дълги, че тяло не се виждало.

Доста повървели, подминали тялото и стигнали до главата.
– Ха – учудил се кралският син, – колко си дълъг!
– О – възкликнал дългучът, – това не е нищо. Ако се изтегна докрай, ще стана триста пъти по-висок от най-високата планина на земята. С радост бих служил при тебе, ако ме вземеш.
– Ела с мен – приел принцът. – Ще си ми в помощ.

Продължили нататък и по пътя срещнали един човек с превързани очи.

Принцът попитал:
– Да не са ти болни очите? От светлината л те болят?
– Не – отвърнал човекът, – но не бива да свалям превръзката, че каквото погледна, пръсва се на парчета, такава сила има в моят поглед. Ако имаш нужда, с радост бих ти служил.
– Ела с мене – отвърнал кралският син. – Ще си ми в помощ.

Повървели, повървели и срещнали един човек, който лежал под жаркото слънце и треперел от студ.

– Как може да ти е студено в тоя адски пек? – смаял се принцът.
– Ех – отвърнал човекът, – такава ми е природата. Колкото е по-горещо, толкова по-студено ми става и мразът ме сковава до кости. А колкото е по-студено, толкова по-горещо ми става. Насред ледовете, аз умирам от жега, насред пламъците – от студ.
– Странен човек си – рекъл принцът, – но ако искаш да ми служиш, тръгвай с нас.

Пътували, колкото пътували и видели един човек – криви насам-натам дългия си врат и се взира отвъд планините.

– Какво гледаш тъй настоятелно? – попитал кралският син.
– Имам тъй остро око, че виждам през поля и гори, през долини и планини, виждам по целия свят.
Принцът рекъл:
– Ако искаш, ела с мене, защото ми трябва такъв като тебе.

И кралският син с шестимата си слуги пристигнал в града, където живеела старата кралица. Момъкът застанал пред нея, но не казал ни кой е, ни какъв е. Единствено рекъл:
– Ако ми дадеш красивата си дъщеря, ще изпълня всяко твое желание.
Вещицата, предоволна, че ще оплете в мрежите си такъв хубавец, отвърнала:
– Ще ти дам три задачи и ако се справиш, ще станеш съпруг и господар на принцесата.
– Каква е първата задача?
– Искам да ми донесеш пръстена, който изпуснах в Червено море.

Прибрал се кралският син у дома при шестимата си слуги и рекъл:
– Първата задача не е лесна. Трябва да извадим един пръстен от Червено море. Как ще стане това?
Тогава Далекогледия рекъл:
– Ще видя къде е!
Взрял се във водата и скоро казал:
– Закачил се е на един остър камък.
Надигнал се Дългуча и заявил:
– Аз ще го извадя, стига да го видя.
– Лесна работа – намесил се Грамадана.
Легнал, топнал уста във водата и като въртоп загълтал вълна след вълна. Пил, пил, изгълтал морето до капка – на негово място останала гола земя. Пресегнал се Дългуча с ръка и подал пръстена на принца.

Зарадван, кралският син занесъл пръстена на кралицата. Тя едвам повярвала на очите си, но рекла:
– Да, това е пръстенът. Успя да изпълниш първата задача, но идва ред на втората. Виж оная поляна пред двореца – триста охранени вола пасат там. Искам да да ги изядеш с все кожа и кости, косми, рога и всичко останало. Долу в кралската изба лежат триста бурета вино – искам и тях да изпиеш. Ако остане и косъм от воловете или капчица вино, главата ти ще хвръкне.
– Може ли да поканя гости на пиршеството? – попитал принцът. – Никоя гозба не се услажда без компания.
Старицата се изхилила злобно и отвърнала:
– Само и само да имаш компания може да поканиш един, но не повече.

Кралският син се върнал при слугите си и казал на Грамадана:
– Днес ще си мой гост, ще хапнеш до насита.
Издул се Грамадана, излапал воловете, без да остави и косъм, и накрая попитал дали няма още нещо след тая лека закуска. Виното изсмукал направо от бъчвите, без нужда от чаша. Накрая облизал последната капчица вино от пръста си.

Щом пирът свършил, принцът отишъл при старицата и казал, че второто условие е изпълнено. Смаяна, тя отвърнала:
– Толкова далече досега не е стигал никой. Но ти остава още една задача.
Наум вещицата си казала „Няма да ми се изплъзнеш. Главата ти няма да остане задълго на раменете.“
– Тази нощ – продължила тя на глас – ще доведа принцесата в твоята стая. Ще я прегърнеш и много трябва да внимаваш да не заспиш. Удари ли полунощ, аз ще дойда и горко ти, ако не я заваря в ръцете ти.

Принцът си казал: „Тази задача е лесна. Няма как да да заспя.“ Все пак повикал слугите си, казал какво е условието на кралицата и завършил с думите:
– Кой знае какво коварство се крие в това. Не е зле да внимаваме хубавицата да не излезе от стаята.

Стъмнило се. Старицата довела дъщеря си и я оставила в обятията на принца. Дългучът се завил край тях на кравай, Грамадана застанал пред вратата, та да не може да мине оттам жива душа. Принцесата стояла, без да продума и дума.

Когато луната изгряла и осветила прекрасното ѝ лице, момъкът ахнал при неземната ѝ хубост. Поглед не можел да откъсне от нея, сърцето му се изпълнило с обич и радост. Това продължило до единайсет часа. Тогава старицата ги омаяла с могъща магия, всички заспали дълбоко и в миг отнесли девицата. Принцът и шестимата спали дълбоко до дванайсет без четвърт, когато магията изгубила своята сила, и всички се събудили.
– Горко ми! – извикал принцът. – Аз съм загубен.
Натъжили се верните му слуги, заоплаквали го, но Слухаря казал:
– По-тихо, че ми пречите – ослушал се за миг и добавил: – Зазидали са принцесата в една скала на триста левги от тука и тя горчиво оплаква съдбата си. Дългучо, можеш ли да помогнеш? Само да се изправиш, ще си на две крачки от нея.
– Така е – съгласил се Дългуча, – но с мене трябва да дойде и Разрушителя със силния поглед да строши канарата.

Дългуча метнал на гръб човека с превързаните очи, в миг застанал пред скалата и свалил превръзката на другаря си. А той само с поглед я пръснал на хиляди парчета. Дългуча грабнал принцесата, светкавично я отнесъл при принца, и преди часовникът да удари полунощ, всички седели както преди – весели и радостни.

Точно в полунощ вещицата влязла в стаята с изписана на лицето си подигравка, като си мислела „Падна ли ми най-сетне!“, защото вярвала, че дъщеря ѝ е в канарата на триста левги далече.

Но щом я зърнала в ръцете на принца, тя подскочила от изненада и рекла:
– Ето някой, който знае повече от мене!
Не посмяла повече да възразява и дала ръката на дъщеря си. Но в главата на младата булка една мисъл не ѝ давала мира: „Срам за тебе, че преви коляно пред човек от простолюдието и не можа да си избереш достоен съпруг.“

Горделивото сърце на принцесата се изпълнило с гняв и се замислила как да отмъсти за унижението. На сутринта наредила да докарат триста товара дърва, да струпат огромна клада и рекла на принца, че макар да бил изпълнил трите условия, няма да се омъжи за него, докато някой не седне в кладата сред пламъците. Мислела, че никой от слугите не би приел да изгори за господаря си и той, от любов към нея, сам ще влезе в пламъците, а тя пак ще стане свободна. Но слугите рекли:
– Всеки от нас стори по нещо без Зиморничавия. Време е и той да се захване за работа.
Избутали го насред кладата и я запалили. Три дни и три нощи огънят бушувал. Накрая изгоряла и последната цепеница, угаснали пламъците, а Зиморничавия се изправил сред пепелището, разтреперан като лист и се оплакал:
– През живота си не бях мръзнал толкова. Едва не пукнах от студ!

Нямало какво да измисли повече хубавицата и – ще не ще – трябвало да вземе непознатия момък за съпруг.

Младите поели към църквата, но старицата рекла:
– Не мога да понеса този позор! – и пратила стражи със заповед да съсекат всеки, който им се опълчи и да върнат дъщеря ѝ.
Ала Слухаря бил наострил уши, чул вещерските кроежи и попитал Грамадана:
– Какво да правим?
А той вече имал идея – повърнал цялата морска вода, която била в корема му, и зад тях се наляло безбрежно море, което погълнало кралските стражи.

Щом вещицата научила това, изпратила подире им своите бронирани рицари. Но Слухаря чул тракането на броните, смъкнал превръзката от очите на Разрушителя и с един поглед разпертушинил цялата рицарска армия. Момъкът и девойката продължили към църквата и когато получили Божата благословия, шестимата слуги си тръгнали. На сбогуване казали на господаря си:
– Желанието ти се изпълни и повече нямаш нужда от нас. Ще тръгнем по белия свят да си търсим късмета.

На една левга от бащиния дворец на принца имало село, в което живеел свинар с огромно свинско стадо. Щом наближили, принцът рекъл на жена си:
– Знаеш ли кой съм аз всъщност? Аз не съм принц, а свинар и онзи човек, който пасе стадото, е баща ми. Трябва да се заловим за работа и да му помагаме.

Настанили се двамата да пренощуват в селската странноприемница и момъкът тайно заръчал на гостилничаря през нощта да вземе кралските дрехи на булката. Сутринта тя се събудила и нямала какво да облече. Стопанката на гостилничаря ѝ дала една вехта рокля и чифт вълнени чорапи с думите:
– Да не беше мъжа ти, нищо нямаше да получиш!
И се престорила, че тези дрехи са много щедър дар.

Принцесата повярвала, че мъжът ѝ наистина е свинар. Грижела се за стадото заедно с него и си мислела: „Заслужих съдбата си, заради цялата си гордост и високомерие“.

Минала една седмица, а тя едва издържала, защото целите ѝ крака били покрити с рани. Тогава при нея дошли някакви хора и я попитали знае ли кой е мъжът ѝ.
– Да – отвърнала тя, – той е свинар и тъкмо излезе по работа. Отиде на пазара да продава панделки и ширити.
Хората се засмели:
– Ела с нас да идем при него.

Завели я право в двореца и влезли в тронната залата. Пред себе си хубавицата видяла своя съпруг, пременен в кралски одежди. Но не го разпознала, докато той не я хванал за ръка и не казал:
– Аз изстрадах много за теб и беше твой ред да страдаш за мен.
После вдигнали сватба както подобава за кралски син.

И на онзи, който ви разказа тази история, му се щеше с тях да празнува, но не получи покана.