Милиони и милиарди котки

Имало едно време един много стар дядо и една много стара баба. Те живеели в чудна спретната къщурка, заобиколена отвред с много цветя. Но животът за двамата не бил радостен, защото били ужасно самотни.

– Ех, да си имахме едно коте! – въздъхнала веднъж бабата.
– Коте ли? – смаял се дядото.
– Ами да, сладичко мъничко пухкаво котенце! – повторила бабата.
– Бабо, аз ще ти донеса едно котенце – рекъл дядото.

И старецът поел по слънчеви хълмове и хладни долини да намери някое.

Дълго, дълго вървял и накрая видял един хълм, целия покрит с котки.

– Ах – зарадвал се старецът. – Ей сегичка ще си избера най-хубавата котка и ще я занеса у дома!

Скоро си избрал едничка – чудна снежнобяла хубавица. Но а-ха да си тръгне, видял друга, изпъстрена в бяло и черно и му се сторила също тъй хубава, колкото първата. Е, нямало как – взел и нея.
После забелязал пухкаво сивичко котенце, което било също тъй хубаво като другите, та взел и него.

И ето че в ъгъла съзрял едничко, което му се сторило твърде красиво, за да го остави. Хоп, прибрал и него.
И после старецът видял едно котенце, цялото черно и толкова сладко.
– Срамота да го оставя! – рекъл си старецът.
Та, взел и него.
А после мернал един котарак, целия на жълти и кафяви райета, същинско малко тигърче.
– Как да не го взема! – ахнал старият човек.
Речено-сторено, взел и него.
Всеки път щом старецът погледнел нанякъде, виждал някоя тъй прекрасна котка, та сърце не му давало да я остави.

И преди да се усети, избрал всички.

Поел обратния път към дома през слънчевите склонове и прохладните долини, за да покаже всичките хубави котенца на старата си баба.

Колко весело било да видиш как вървят подире му всичките котета, котараци и котки, стотици и хиляди котки, милиони и милиарди котки.

Вървели, вървели, стигнали до едно езеро.
– Мяу, мяу! Много сме жадни – замяукали котета, котараци и котки, стотици и хиляди котки, милиони и милиарди котки.
– Ето колкото щеш водица – рекъл старецът.

Пийнала всяка котка по глътка водица, но нали били много – пресушили цялото езеро!

– Мяу, мяу! Много сме гладни – замяукали котета, котараци и котки, стотици и хиляди котки, милиони и милиарди котки.
– Вижте колко много трева е пораснала в планината – рекъл старецът.

Гризнала всяка котка по една хапка тревица и не останало и стръкче в  планината!
Скоро бабата ги видяла да се задават.

– Дядо! – смаяла се старицата, – какви си ги свършил? Аз поисках едно котенце, а какво да видя?

– Как ще ги изхраним?! – въздъхна старицата. – Ще излапат и нас, и цялата къща.
– Това и през ум не ми мина – рекъл дядото. – Ами сега какво ще правим?
Позамислила се бабата и рекла:
– Сетих се, сетих се! Ще оставим котките сами да решат коя да остане при нас.
– Браво, чудесна идея! – зарадвал се старецът и се провикнал към котките. – Коя котка е най-хубавата?
– Аз!
– Аз!
– Не, аз!
– Не, аз съм най-хубавата! Аз!
– Не, аз, аз, аз! – развикали се котета, котараци и котки, стотици и хиляди котки, милиони и милиарди котки, защото всяка се мислела за най-хубава.
И като се скарали…
И като захъщели, и като заврещели, вдигнали такава олелия, че бабата и дядото хукнали с все сили към къщичката си.

Там се гушело едно уплашено мънинко котенце. Старците излезли и го прибрали у дома. Било тъй слабо и рошаво.

– Горкото ми котенце – рекла старата баба.
– Милото котенце – рекъл старият дядо, – как стана така, че не те излапаха ония стотици и хиляди котки, милиони и милиарди котки?
– Ами аз съм само едно домашно котенце – отвърнало мъничето. – Затова, когато ни попита коя е най-красивата котка, аз не казах нищо. И никой не ми обърна внимание.
Гушнали бабата и дядото котето и го занесли у дома. Там бабата го изкъпала в топла водичка и тъй хубаво го сресала, че козината му засияла.

Всеки ден те му давали да лочи мляко до насита.

И скоро котето пораснало хубаво и дебелко.
– Всъщност, нашата котка е много красива! – рекла старата баба.

– Най-красивата в целия свят! – отвърнал старият дядо. – Напълно съм сигурен, защото съм виждал стотици и хиляди котки, милиони и милиарди котки. И нито една не беше толкова хубава като нашата.