Преди сто и повече години живееше едно мирно и хубаво дете. Един ден майка му подари сребърно звънче. Детето излезе навън, хвърли звънчето високо във въздуха и извика:
– Нека си играе с него някое малко ангелче!
Но звънчето не се върна вече на земята. Къде ли не го търсиха, ала не можаха да го намерят, нито да разберат къде е отишло. Но аз зная и сега ще ви разкажа.
Случайно си играеше във въздуха едно малко, невидимо ангелче. Като чу думите на детето, то се спусна, хвана звънчето и тихо полетя с него към гората. Дърветата шумоляха и го поздравяваха с листата си, птичките пееха най-хубавите с и песни и сините цветя потреперваха, като че искаха да се докоснат до сребърното звънче. Но ангелчето летеше все нататък, докато стигна до едно бистро изворче. Там живееше неговата малка приятелка – русалката със сините очи.
Щом чу гласа на звънчето, тя излезе от своята пещера, където се къпеше, затича се към малкото ангелче и го целуна по бузата.
– Колко се радвам, че си тук – каза тя, – но къде намери това хубаво звънче?
– Хвърли ми го едно дете. Какво да правим с него? – попита ангелчето.
– А, знаеш ли? Ще го окачим ей там и то все така хубаво ще звъни – засмя се русалката.
Очите на ангелчето светнаха. То хвръкна високо, високо и завърза звънчето здраво с един невидим конец за небето.
Оттогава то виси над гората. Малката русалка се грижи за него. Всяка година по Великден тя го чисти и излъсква толкова хубаво, че то свети като малка сребърна звездичка. Понякога добрите деца чуват един ясен звън, който като че ли идва от гората. Тогава те се чувстват като на небето, сякаш че сами са станали ангелчета.
За едно такова добро дете сега ще ви разправя една приказка.
Мирчо беше син на селския кърпач. Един ден баща му го прати в близкия град да вземе няколко чифта обуща. Там, в един магазин за играчки, Мирчо видя кутия с чудесни шарени войници. О, колко бяха хубави! Не криви и тънки, както обикновените играчки, а здрави и прави като истински войници. Мирчо тъй много искаше да ги има, но за това трябваха цели двайсет лева, и Мирчо реши да събира всяко левче, което му даваха, когато помагаше на баща си.
Най-после, след много месеци, Мирчо събра двайсет лева.
– Ура, сега ще си купя вече войниците! – викаше той и сърцето му тупаше от радост.
Когато тръгна за града, Мирчо си подсвиркваше радостно и се усмихваше на войниците, които бяха непрестанно пред очите му. Пътят за града минаваше през гъста гора. Едно момче с дървен кафез в ръка се зададе срещу Мирчо.
– Ах, славейче! – извика Мирчо, като видя малкото сиво птиче в кафеза.
– Да – похвали се момчето. – Аз го хванах.
– Боже мой, бедното птиченце! Пусни го да си хвръкне – се молеше Mиpчо. – Виж само колко е изплашено.
– Да не съм луд – отвърна момчето. – За него ще ми дадат най-малко двайсет лева.
– Ето – извика Мирчо, – вземи тези двайсет лева и ми дай славейчето.
– Добре – съгласи се момчето, взе парите и си тръгна.
Щом взе кафеза, Мирчо си спомни за хубавите войници и му стана много мъчно, но птиченцето го гледаше със своите жални очи и го молеше по-скоро да отвори клетката. Мирчо отвори вратичката на кафеза, славейчето радостно изхвръкна и се загуби между клоните на дърветата. Мирчо забрави за войниците и от сърце се зарадва, че помогна на едно малко птиченце. Изведнъж той чу, че някъде надалеч звъни едно звънче, много по-хубаво и по-нежно от всички други звънци и камбани. Мирчо беше тъй щастлив, че от радост не знаеше какво да прави. Той захвърли кафеза в един храсталак и весел си тръгна към къщи. Дълго още звънтеше сребърното звънче в ушите и в сърцето му и това му се струваше хиляди пъти по-хубаво от онези войници, които и тъй щяха да се развалят след няколко дни.
Малката русалка стои винаги до извора и гледа: щом някое дете направи от сърце нещо добро, тя залюлява звънчето. Тогава идва и малкото ангелче със сините очи и те се радват на доброто дете.
Не сте ли чули някога сребърното звънче?
