Добричката Аника

Един ден, докато мама месеше хляб, Аника си играеше със своето слонче и куклата си в количка. Мама беше разтревожена:
– Аника, има дупка в оградата и ме е страх, че кравата Мая може да избяга оттам – рече мама.
– Ще поправим ли дупката? – попита Аника.
– Да, татко ще я поправи довечера, но ако Мая влезе в поляната с детелина, ще преяде и ще се разболее.
– Мамо, не се притеснявай – отвърна Аника. – Ще ида на ливадата да пазя Мая.
Малкото момиченце си взе кофичката, но не можа да си намери лопатката.

Аника пое по пътя към ливадата. Скоро срещна едно голямо куче.
– Бау-бау-баф, страх ли те е от мен? – попита то.
– Хич не ме е страх – отвърна Аника. – Изглеждаш ми добро куче. Аз отивам на ливадата да пазя кравата Мая.

– По-добре ела с мене – предложи кучето. – Ще погледаме зайците, бау-баф.
– Не, благодаря – отвърна Аника.
– Е, довиждане тогава – рече кучето. – И ако имаш нужда от помощ за Мая, кажи ми.
Аника благодари и продължи пътя си.

После срещна Самохвалкото Уле.
– Къде отиваш? – попита Уле.
– На ливадата да пазя кравата Мая – отвърна Аника.
– По-добре ела с мене – предложи Уле, – ще идем за риба. Ще хвана огромна риба – два пъти по-голяма от Мая.
– Не, благодаря – отвърна Аника и продължи пътя си.

Скоро Аника пристигна до портичката на ливадата. Но резето беше твърде високо и тя не можеше да я отвори.
Насреща се зададе един възрастен човек с чувал на гърба си.
– Какво правиш? – попита я той. – Остави на мира вратата.
– Трябва да вляза вътре и да пазя кравата Мая – отвърна Аника.

– О, разбирам – рече човекът. – Съжалявам, ако съм те изплашил. Аз ще отворя вратата.
Така и направи.
После извади от чувала една чудесна дървена лъжица и я подаде на Аника.
– Може да я използваш за кофичката си – рече той.
Аника отвърна: „Благодаря“.

На ливадата Аника поздрави кравата Мая и видя дупката в оградата. Беше близо до пясъчника, откъдето татко взимаше пясък. Аника седна и започна да прави пясъчен замък с кофичката и новата дървена лъжица.

Мая приближи, подуши пясъчния замък и го събори.
– Лоша Мая – извика Аника и чукна кравата по носа с дървената лъжица.
Мая отскочи назад. Обърна се и хукна през дупката на оградата право към поляната с детелина.

Аника се втурна след нея.
– Върни се – викаше тя, но Мая изобщо не слушаше и продължи навътре в поляната.
Детелината беше толкова вкусна и тя искаше да яде още и още.

Аника хвана Мая за опашката и я задърпа, но Мая беше много по-силна и повлече Аника след себе си.

– О, благодаря ти, благодаря ти! – извика Аника.
– Пак заповядай! Това беше нищо работа! – отвърна кучето и хукна към дома.

Аника реши веднага да поправи оградата, за да не избяга Мая отново. Тя забеляза няколко кола за ограда, щръкнали от една купчина съчки и започна да ги дърпа.
– Спри! Какво правиш?! – разнесе се тихо гласче.
Аника видя дребен стар елф, който дърпаше кола от другия край.

– Ако издърпаш този кол, ще ми срутиш покрива – рече елфът.
– Трябва да поправя оградата – обясни Аника.
– А, разбирам – отвърна елфът. – Съжалявам, ако съм те изплашил. Ще намерим други пръти и ще ти помогна да поправим оградата. – Хайде, деца!
Чак тогава Аника забеляза малката портичка в купчината съчки и пет елфчета, вперили очи в нея.

Елфите донесоха няколко дълги дървета и възрастният елф се залови да поправя оградата.

Малките елфчета видяха пясъчните замъци на Аника. Засмяха се и започнаха да се катерят по купчините пясък. И Аника се разсмя и направи за тях още пясъчни замъци. Мама елфка дръпна Аника за дрехата:
– Може ли да ми услужиш с твоята кофичка – помоли тя. – Искам да взема малко мляко от кравата Мая и да направя палачинки.

– Палачинки, палачинки! – развикаха се елфчетата и заскачаха нагоре-надолу.
– Добре – съгласи се Аника, – но само мъничко.

– Палачинки, палачинки! Хайде, влизай вътре! – развикаха се елфчетата.
– Мирише много вкусно! – възкликна Аника, – но за мен портичката е твърде малка и не мога да вляза вътре.
– Хайде, опитай! – развикаха се елфчетата, като задърпаха и забутаха Аника към къщата.

В този миг Аника чу гласа на мама.
– Аника, къде си?
– Тук съм, мамо! – извика момиченцето.
Щом елфите чуха нейните думи, бързо изчезнаха в къщата от съчки и портичката се затвори.

Аника видя, че кофичката ѝ е пълна с диви ягоди.

Мама идваше да издои кравата Мая.
– Виж, мамо, имам нова лъжица, оградата е поправена и кофичката ми е пълна с диви ягоди.
Мама много се зарадва. Тя издои Мая, докато Аника разказваше какво се е случило.

По пътя за вкъщи те срещнаха Самохвалкото Уле, който беше уловил една-едничка съвсем дребна рибка.
– Ти ли набра тези ягоди? – попита той.
– Не, взех ги от горската къщичка – отвърна Аника.
– Аз искам една голяма кофа с ягоди, не такава малка кофичка като тази.
– Е, ти не хвана и риба колкото Мая, нали? – засмя се Аника.
Уле не знаеше какво да каже.

За вечеря всички хапнаха диви ягоди със сметанов крем. Татко каза, че това са най-хубавите ягоди, които някога е опитвал.

След вечеря Аника взе малко кокали и отиде при кучето, което ѝ помогна да прибере кравата. То се зарадва, че я вижда и заедно погледаха как скачат зайчетата, докато Аника им даваше морковите, които им беше донесла.

Ето че се зададе и Уле.
– Сигурно твоите зайци са големи като слонове – засмя се Аника.
– Не – отвърна Уле.
Той беше спрял да се хвали и преувеличава, защото е глупаво да се прави така.

Колко весело беше да хранят заедно зайчетата! Докато се смееха, откъм ливадата се разнесе „Мууу“. Беше кравата Мая, която още се чудеше къде изчезна онази вкусна детелина.