Букетино

Имало едно време малко момченце, което се казвало Букетино. Една сутрин майка му го извикала и рекла:
– Букетино, ще ми помогнеш ли? Моля те, измети стълбите.
Бикетино бил много послушен и нямало нужда да му се повтаря. Грабнал метлата и се захванал за работа.

Изведнъж нещо издрънчало и Букетино видял една паричка. Тогава се зачудил:
– Какво ли да си купя? Може да купя сливи… – а, не,не! – ще трябва да хвърля костилките. Може да купя ябълки… хмм, не, не, защото ще трябва да хвърля огризките. Ще купя орехи… ама не, защото ще трябва да хвърля черупките! Какво да си купя тогава? Ще си купя, ще си купя,.. Сетих се, ще си купя смокини!

Речено – сторено. Момчето купило смокини и се покачило на едно дърво да ги яде. Докато похапвало, минал един човекоядец, видял Букетино как похапва смокини и рекъл:

Букетино хвърлил една смокиня, но тя паднала на земята в прахта. Тогава човекоядецът повторил.

Букетино хвърлил още една смокиня, но и тя паднала на земята в прахта. Човекоядецът казал отново:

Клетият Букетино не усетил подлия капан, защото не знаел, че човекоядецът прави всичко възможно да го оплете в коварните си мрежите и да го излапа. Та ето какво станало! Момченцето се спуснало надолу по дървото и наивно подало една смокиня с мъничката си ръчичка. Човекоядецът това и чакал! Сграбчил веднага Букетино за ръката и го пъхнал в торбата си, метнал я на гръб и се отправил към къщи. По пътя започнал да вика:

Когато човекоядецът стигнал до дома, смъкнал торбата на земята и отишъл да донесе дърва за огъня. Тогава Букетино извадил джобното си ножче, срязал торбата и се измъкнал. Напълнил я догоре с камъни и казал:

Лошият човекоядец се завърнал, взел торбата и едва прекрачил прага, попитал жена си:
– Кажи ми жено, сложи ли казана да ври на огъня?
Тя отвърнала веднага:
– Да.
– Тогава да сготвим Букетино. Ела да ми помогнеш! – казал човекоядецът.
Двамата вдигнали торбата, занесли я до огнището, ала вместо с клетото момченце напълнили казана с камъни.

Ех, че хубаво бил измамен човекоядецът! Злодеят толкова се смаял, че плеснал с ръце. Той не могъл да преглътне хитростта на Букетино и се заклел да му отмъсти.

На следващия ден обиколил целия град и надникнал във всяко тайно кътче. Накрая вдигнал очи и видял Букетино на покрива. Момчето така му се присмивало и подигравало, че устата му била разтегната от ухо до ухо. За малко човекоядецът щял да се пръсне яд, но успял да се престори на учуден и попитал с меден глас:
– Ах Букетино, кажи ми как успя да се покатериш толкова високо?
Букетино отвърнал:
– Наистина ли искаш да знаеш? Слушай тогава. Наредих една върху друга всички чинии, върху тях всички чаши, върху тях всички тигани, върху тях всички чайници. Изкатерих се догоре и ето ме тук.
– Ах, така ли!? – възкликнал човекоядецът, – ей сегичка и аз ще се покача!

Измъкнал веднага всички чинии, чаши, тигани, чайници и построил огромна планина. Изкачил се догоре, за да хване Букетино. Ала точно когато стъпил на върха, бум-тряс-праас! Всичко се изпочупило и лошият човекоядец паднал върху камъните, отново надхитрен.

Предоволен, Букетино хукнал да се гушне в мама, а тя пъхнала в устата му едно бонбонче.
– Кой ще познае дали в джобчето на мама има още!