Ски разходката на Оле

Когато Òле навърши шест години, получи от баща си подарък чисто нови ски. Досега не беше имал истински, само някакво смешно подобие, което синът на фермера Йон му беше направил от две дъски. Представете си само колко много искаше момчето да изпробва новите ски.

Но тази година зимата се бавеше. Ех, понякога валеше сняг, но веднага се стопяваше, често даже преди да е паднал. Оле се чудеше и маеше:
„Няма ли най-сетне да има истинска зима?“

Накрая зимата дойде.

Няколко седмици преди Коледа снегът заваля на едри парцали. Цели два дни и две нощи не спря и всичко потъна в грамадни бели преспи.

Хукна при майка си с викове:
– Мамо, мамо, може ли да ида на разходка със ските в гората?
– Скъпо дете, трябва първо да закусиш – рече майка му. – Щом се нахраниш, трябва топло да се облечеш, защото днес е много студено.

Оле изгълта набързо овесената каша и млякото си. Майката му облече дебелото двуредно палтенце и дългите ръкавички, пъхна по един сандвич в джобовете му и каза, че може да остане вън, докато стане време за вечеря. Той обу ските, махна за довиждане на мама и малкото си братче и се спусна през полето към гората.

Колко красиви бяха дърветата! Колкото по-навътре навлизаш Оле, толкова по-прекрасни ставаха. Момчето си каза, че все едно влиза във вълшебния замък на крал Зима и със силен глас се провикна:
– Добри кралю Зима, благодаря ти, че най-сетне дойде!
Миг след това момчето едва не падна от изненада, защото пред него изневиделица застана висок, строен мъж. Оле му се поклони ниско и попита:
– Ти ли си крал Зима?
– Не, аз съм дядо Мраз. Съгласен ли си, че днес направих дърветата много красиви?
– Ти ли направи този чуден блясък? Ти ли накара дърветата да заискрят? Ще ми покажеш ли как се прави това?
– Ето как – и той духна леко към палтенцето на Оле. Дъхът му излезе бял като облак и щом се разсея, цялото палтенце искреше в скреж.
После човекът се разсмя и щипна ушичките на Оле.
– Ти май си много смело момче – рече той. – Изобщо не се уплаши, когато мразът те ощипа по бузките. Счу ми се, че викаше крал Зима. Искаш ли да те заведа в неговия замък тук, навътре в гората?
– О, благодаря! Разбира се, че искам! – зарадва се Оле.
И двамата поеха през гората, напред вървеше дядо Мраз, а Оле го следваше.

Внезапно Оле кихна. Усети, че краката му се овлажняват, а скрежът по палтото му взе да се топи. Тогава забеляза странна възрастна жена да крачи тежко през гората. Тя приближаваше към тях с широки крачки, а гумените ѝ галоши скърцаха на всяка стъпка: „Скръц, скръц“. В ръцете си носеше голяма метла и чадър. Май много беше настинала, защото непрекъснато подсмърчаше и духаше носа си.

Оле тъкмо отвори уста да попита, когато дядо Мраз се втурна към нея с викове:
– Пак ли пристигна! Да се махаш веднага и да не си посмяла да подсмърчаш и кихаш, докато не дойде пролетта! – и после издуха към нея могъщ облак скреж.
Старицата ужасно се стресна – хукна нанякъде толкова изплашена, че в бързината изтърва метлата си.

Оле наблюдаваше смаяно.
– Леле, колко лошо постъпи с възрастната жена! – промълви той накрая.
– Аз ли съм лошият, а? – прогърмя дядо Мраз все още ядосан. – Е, никой друг не ме ядосва толкова, колкото тая старица. Я виж какви ги е свършила тука! – и посочи близките дървета, по които скрежът и снегът се топяха!

Той се втурна да духа навред, за да разкраси отново гората.
– Добре че не ѝ стигна времето да стори още бели – въздъхна поуспокоен накрая. – Баба Марта помага всичко да стане красиво, преди да дойде пролетта. Ама да знаеш – няма по-нехайна от нея! Все не улучва подходящото време. Идва, когато ѝ скимне насред зима и всичко разваля с нейните лапавици. Тъкмо си обърнеш гърба и тя изникнала отнякъде. Е, Оле, да повикаме ли баба Марта обратно?
– Мили дядо Мраз, недей, моля те, не прави това! – отвърна Оле изплашено. – Нали няма скоро да се върне?
– А не, не. Засега добре я сплаших – засмя се дядо Мраз. – Но човек с нея никога не знае, затова добре използвай зимата. Докато има сняг, всеки ден се пързаляй – това е моят съвет! Ето, че пристигнахме в замъка на крал Зима.

Огромният замък се извисяваше пред тях. Портата вардеха два бели мечока, които приятелски подушиха дядо Мраз, когато мина с Оле край тях. Двамата прекосиха кралския двор и влязоха в палата през обкованите с желязо ледени порти.

Озоваха се в просторна зала, където седеше самият крал Зима, висок и суров на ледения си трон. От двете му страни бяха застанали по един морж. За пръв път на Оле му стана студено и мъничко се уплаши от крал Зима.

Но дядо Мраз поведе Оле право към трона.
– Ваше Величество, водя едно смело момче – обяви той. – Толкова се радва, че сме пристигнали, та чак викаше Вашето името в гората.
Крал Зима се засмя, а очите му блеснаха като Северно Сияние.
– Обичам смелите момчета – отвърна той. – Надявам се, че караш ски?
– О да – увери го Оле.
– А можеш ли да се спускаш с тях?
– Да. Мога да карам напред, назад и дори настрани! – заяви Оле.
– А с кънки пързаляш ли се?
– Не, нямам кънки – отвърна момчето.
– Е, може и да получиш – засмя се крал Зима. – Сега, щом си тук, може да разгледаш моя замък.

После кимна на Оле, който се поклони дълбоко на краля и пое след дядо Мраз.

Двамата влязоха в сводеста зала със стени и тавани от плътен здрав сняг. В средата на пода гореше огън, а димът излизаше нагоре през отвор в тавана точно като в лапландска колиба.

Около огъня седяха мънички лапландци и усилено работеха. Мъжете шиеха ботуши, а жените плетяха скиорски чорапи. Бяха толкова заети, че едва вдигнаха очи към Оле и дядо Мраз. А те прекосиха забързано залата и излязоха, защото дядо Мраз хич не обичаше огньове.

В следващата зала седяха няколко момиченца – плетяха скиорски ръкавици и ги бродираха с красиви шевици. И те работеха усилено, но все пак хвърлиха един поглед на Оле.

После дядо Мраз и Оле влязоха в някакво помещение, което приличаше на дърводелска работилница. Там весели момчета правеха ски и шейни. Всички умело работеха и Оле дълго и внимателно ги гледа. Толкова му се искаше и той да е сръчен и изкусен като тези момчета.
– Тук всички сте много заети – рече Оле на едно от тях.
– Да, бързаме да свършим преди Коледа – отвърна момчето. – Децата в цяла Швеция очакват коледните си подаръци. Още малко и ще сме готови.

В този миг звънна звънче. Момчета се втурнаха навън и повлякоха със себе си Оле.

Ах, каква забава настана! Всеки искаше да играе с Оле и да му покаже някакви нови хитри номера. Първо се спуснаха надолу по хълма със ски, като ловко подскачаха над бабуните.

После научиха Оле да се пързаля с кънки по заледеното езеро.

Заедно направиха един снежен човек, после построиха непристъпно снежно укрепление и започна толкова лудешка битка със снежни топки, че накрая и ушите им бяха пълни със сняг.

После децата се спуснаха с шейнички по хълма с бабуните.

Ала тъкмо стана най-забавно, когато се чу остро изсвирване и всички дечица до едно изчезнаха в палата, а Оле, поруменял и сгорещен, остана сам на хълма.
– Добре ли се забавлява? – го попита дядо Мраз, който изневиделица застана пред него.
– Никога досега не ми е било толкова весело!
– Мога да си представя – отвърна дядо Мраз зарадван.

После добрият човек впрегна един елен към ските на Оле и заедно се спуснаха към неговия дом през мочурището, където лете момчето береше диви къпини.

В края на гората дядо Мраз се сбогува с Оле. Момчето се прибра у дома тъй развълнувано, че едва хапна от вечерята, защото не можеше да спре да разказва приключенията си.

И какво мислите стана на Коледа?! На сутринта след Бъдни Вечер някой почука на прозореца на Оле. Когато момчето надникна, стъклата бяха заскрежени с чудни ледени цветя, но отвън нямаше никой. Оле веднага разбра, че това е дядо Мраз и хукна навън. На прага на вратата имаше два пакета – един за Оле с чифт чудесни зимни кънки и един с шейна за малкото му братче!

Тази зима Оле се пързаля до насита и с кънките, и със ските, защото баба Марта толкова се беше изплашила, че май потъна вдън земя. Чудя се дали пък не стана така, защото често-често Оле и неговото братче изкачваха хълма и ако им се стореше, че захваща лапавица, се развикваха:

Нямаше я никаква до пролетта. Едва когато крал Зима и целия му кралски двор потеглиха за Северния полюс, тя се показа.

Размаха метлата си с настървение и страшна сила!

Ни виковете, ни молбите на братчетата помогнаха:
– Лельо Марто, моля те да си идеш! Не помитай снега!

Без да ги слуша, тя си разтвори чадъра и се изсипа дъжд като из ведро. После размаха метлата и не спря, докато не изличи последните снежинки, а падналите листа от миналата година литнаха пред нея като вихрушка. На всички им стана страшно студено, чак ушите им премръзнаха.

Оле много се ядоса на баба Марта.

Но ето, че най-сетне долетя прекрасната принцеса Пролет в чудна карета, теглена от пеперудки.

Тогава Оле видя баба Марта пременена с чисто нова престилка, изправена до вадата – светнала от радост тя с любезен реверанс поздрави прекрасната гостенка.

Оттогава Оле заобича баба Марта, но си каза, че щеше да е по-хубаво, ако добрата старица се понапъне и запомни кога е време да мете снега.