Приключението на Сесилет

В прекрасен замък до обширна вековна гора живееше един могъщ и велик крал. Той имаше малка красива дъщеричка на име Сесилет. Двамата много обичаха да се разхождат из дворцовата градина. Принцесата носеше прекрасната си синя рокля, а кралят винаги имаше лакомства за нея в джоба си.

Веднъж те излязоха на разходка с кучето на Сесилет, Пèле.

Вървяха, вървяха и в края на огромната градина видяха малка портичка в стената на двореца. Сесилет още не искаше да се прибира.
– Татко, какво е това зад оградата? – попита принцесата.
– Гората, детето ми – отвърна кралят.
– Може ли да я разгледаме? – помоли тя.
– Може, но дали ще се отключи вратата? – зачуди се кралят. – Досега не съм я отварял.

Той пъхна големия ключ в ключалката и хоп! – вратата се отвори. Пеле се шмугна между краката им и с лай се втурна към гората. Сесилет хукна след него. Кралят се зачуди – за пръв път излизаха от дворцовата градина и не знаеше какво има в гората.

Сесилет тичаше радостна между дърветата.
– Всичко е тъй свежо, красиво и зелено! – смееше се тя. – Я виж ти, това не е ли скорец?
Тя не видя дългоухия заек, който я наблюдаваше. Внезапно Пеле го забеляза и хукна към него.
– Връщай се, Пеле! – скара му се Сесилет, но кучето не щеше да слуша.

И кралят нищо не чуваше. Стоеше като омагьосан от дивата гора, тъй различна от подредената градина в палата. Стоеше, без да мърда, заслушан в чудната песен на един дрозд.

Изобщо не забеляза как Сесилет изчезна подир кучето между дърветата.

Когато дроздът свърши песента си, кралят се огледа. Къде е Сесилет? Никъде я няма!

„Май си играе на криеница – рече си той и замуши с бастун из храсталаците да я намери. После спря и почеса главата си. – Знаех си, че не трябва да влизаме в гората – замърмори той недоволно.“

През това време сред гората, на една полянка кафяв рунтав мечок похапваше боровинки. Беше тъжен и мрачен, защото нямаше с кого да си поиграе.

Край него претича дългоухият заек.
„Ха, сетих се как да се отърва от това куче – рече си заекът и се скри зад огромния мечок.“

Пеле изскочи между дърветата и – прас! – налетя право на мечока. Мечокът сграбчи кученцето. Ето с кого ще си играе.

Радостен, че хитрината му сполучи, заекът възкликна:
– Колко тъпо куче!
После се чуха виковете на Сесилет:
– Пеле, къде си? Веднага се връщай!

Кучето изскочи от ръцете на мечока и хукна към момиченцето. Мечокът тъжно въздъхна. После видя Сесилет и много се зарадва. За пръв път виждаше истинска принцеса. Може да си поиграе с нея!

Мечокът се изправи на задни крака и се поклони на принцесата:
– Искаш ли да ме пояздиш? – попита той.
– Ооо, да моля! – засмя се Сесилет. – Толкова ще е забавно.

Тя яхна мечока, а Пеле хукна след тях. Тримата се смееха и бърбореха, мечокът тичаше в тръст между дърветата.

Накрая кралят ги намери.
– Сесилет, какво правиш? – извика той. – Слизай долу веднага!

Сесилет се плъзна по мечия гръб и хукна към татко си.

– Е – рече тихичко мечокът, – май е най-добре да си тръгвам.
– Недей! – каза Силви. – Ела с мен в палата, ще сме приятели и заедно ще си играем.
Мечокът се замисли.
– Благодаря, но моят дом е в гората. Ти трябва да се връщаш в твоя палат, но може скоро пак да се видим.

Сесилет помаха на мечока за сбогом. Може би скоро щяха пак да се видят.

– Мечо е прав – рече кралят. – Време е да се прибираме.
Той върза Пеле за каишката и здраво хвана Сесилет за ръка.

Когато стигнаха портичката, кралят бръкна в джоба си, но ключът го нямаше. Май беше паднал от джоба му.
– Пробвай да я отвориш с бастуна – предложи Сесилет, но това не свърши работа.

Наложи се могъщият велик крал и малката му дъщеричка да прескочат стената.
„Знаех си, че не трябва да ходим в гората – замърмори недоволен кралят.“

Докато пресичаха градината, чуха звънеца за следобедната закуска. Кралицата разтревожена ги очакваше. Хич не обичаше някой да закъснява за закуска.

Сесилет се сети за мечока, който бродеше сега свободен из гората и си каза, че непременно иска пак да го види.

А какво стана с дългоухият заек? Той също се прибра и разказа на всички у дома какво се случи с мечока и глупавото куче.

Малките зайчета толкова се смяха, че чак се затъркаляха по земята.