Джони-Кейкили приказка за джинджифиловото човече

Живели някога дядо, баба и внуче. Една сутрин бабата забъркала тесто за джинджифилов сладкиш и направила от него малко човече. С глазура му нарисувала косичка и дрешки, а после му направила носле и очички от малки топчета тесто.
– Ах, че хубавичък стана този Джони-Кейк! – засмяла се радостно бабата.
После пъхнала сладкиша във фурната да се пече и поръчала на малкото си внуче:
– Момчето ми, наглеждай сладкиша, а ние с дядо ще поработим в градината.

Старците отишли да прекопаят картофите, а момченцето останало да пече сладкиша. Ала то се залисало и замечтало. Внезапно откъм печката се дочул шум и когато погледнало натам, фурната била отворена! Джони-Кейк изскочил от тавата и се спуснал към външната порта. Малчуганът хукнал след него, но Джони-Кейк бил много по-бърз. Шмугнал се край вратата, изтърколил се по стъпалата и излязъл на пътя, преди внучето да го хване.

С все сили момчето хукнало след него и завикало за помощ баба и дядо. Те го чули, захвърлили мотиките и се втурнали след него. Ала Джони-Кейк ги надбягал и скоро се изгубил в далечината. А те грохнали от лудата надпревара и се наложило да поседнат край пътя, за да се съвземат.

Джони-Кейк продължил нататък и скоро срещнал двама мъже, които копаели кладенец. Те вдигнали глави и извикали:
– Ей, Джони-Кейк, защо тъй бързо бягаш?
А той отвърнал:
– Надбягах дядото, бабата и внучето – ще надбягам и вас!
– Няма как да успееш! Ей сега ще те хванем! – извикали те, захвърлили кирките и хукнали след него.
Но не могли да го хванат – капнали от умора и приседнали край пътя да отпочинат.

Бягало, бягало джинджифиловото човече и ето – насреща му две млади жени с кошници в ръце, които отивали на пазара.
– Хей, Джони-Кейк, защо тъй бързо бягаш? – попитали те.
– Надбягах дядото, бабата, внучето и двамата копачи, ще надбягам и вас двете-е!
– Няма как да успееш! Ей сега ще те хванем! – извикали те, захвърлили кошниците и хукнали след него.
Но Джони-Кейк ги надбягал. Те скоро разбрали, че няма да го настигнат, отказали се и седнали да отпочинат.

Той продължил да бяга напред и скоро срещнал една мечка.
– Хей, Джони-Кейк, защо тъй бързо бягаш? – попитала тя.
– Надбягах дядото, бабата, внучето, двамата копачи и двете продавачки. Ще надбягам и тебе-е!
– Няма как да успееш! Ей сега ще те хвана! – извикала тя и с все сила препуснала в тръст след човечето, ала то не се спряло, дори да я погледне.
Скоро мечката така се запъхтяла, че останала без дъх и легнала в меката трева да отпочине.

Тичал, тичал Джони-Кейк и ето – насреща му един вълк.
– Хей, Джони-Кейк, защо тъй бързо бягаш? – попитал вълкът.
– Надбягах дядото, бабата, внучето, двамата копачи, двете продавачки и мечката. Ще надбягам и тебе-е!
– Няма как да успееш! Ей сега ще те хвана! – изръмжал вълкът и препуснал след него в галоп.
Ала Джони-Кейк тъй бързо бягал, че вълкът скоро изгубил надежда да го хване и изтощен, легнал в храстите да отпочине.

Бягал, бягал Джони-Кейк и скоро срещнал една лисица. Тя лежала кротко в ъгъла на една ограда. Без да се надига, лисицата извикала със силен глас:
– Хей, Джони-Кейк, защо бягаш? – попитала тя.
– Надбягах дядото, бабата, внучето и двамата копачи, двете продавачки, мечката и вълка. Ще надбягам и тебе-е!
Лисицата отвърнала:
– Джинджифилово човече, не мога да те чуя. Ела по-наблизо! – и извърнала глава настрани.
За пръв път то се спряло, приближило малко и извикало по-силно:
– Надбягах дядото, бабата, внучето, двамата копачи, двете продавачки, мечката и вълка, мога да надбягам и тебе-е!
– Пак не те чувам. Ела по-наблизо! – промълвила лисицата с немощен глас и протегнала глава към джинджифиловото човече, като вдигнала лапа до ухото, сякаш за да чува по-добре.
Джони-Кейк доближил още повече, надвесил се над лисицата и се провикнал:
– Надбягах дядото, бабата, внучето, двамата копачи, двете продавачки, мечката и вълка. И тебе мога да надбягам!
– Няма как, Джони-Кейк! – джафнала лисицата и в миг го схрускала с острите си зъбки.