Бъчварят, който хвръкнал до небето

Много, много отдавна, живял един човек, който си изкарвал прехраната като правел корита и бъчви. Работел здраво от сутрин до мрак, а от работилницата му безспир се носело чукане и тракане. Един ден вътре се втурнал винар, който  извикал:
– До утре сутринта да ми направиш три големи каци.
Майсторът дори не успял да каже, че е претоварен – човекът се втурнал навън и се изгубил в тълпата по улицата.

Бъчварят поклатил глава и забързал към задния двор на работилничката. Започнал работа, чукал и удрял, докато ръцете го заболят. Тъкмо сложил последния обръч на третата каца и се случило нещо необичайно. Обръчът внезапно се скъсал, мощно изсвистял и захванал ръкава му. Преди да се усети, бъчварят се извил във въздуха като вихрушка и се понесъл към небето.
– К-к-какво става? К-къде съм? – запелтечил стреснато той.
Летял нагоре и нагоре, от високо по-високо и скоро се зареял в облаците. Внезапно спрял и щом се огледал, разбрал, че е кацнал в средата на грамаден сив облак.

Едва успял да се съвземе и пред него се изправил богът на гръмотевиците – огромен и страховит:
– Бре, бре… – прогърмял Гръмовержеца, – какво е това тук? – и се надвесил над бъчваря, щръкнал насред сивия мек облак.
Майсторът усетил леденият дъх на Гръмовержеца и целият изтръпнал от ужас.
– Аз… Аз… Аз… – запелтечил той, но зъбите му така тракали, че не можел да говори.
– Бре, бре! Я се стегни – прогърмял богът. – Какво се опитваш да кажеш?
Бъчварят поел дълбоко дъх и подкарал отново:
– Аз… Аз… идвам от Япония… там долу… слагах обръча на една каца и преди да усетя какво става, изхвърчах към небето – бъчварят поклатил глава, защото още не можел да повярва на случилото се. – Беше много странно – добавил той замислено, – невиждано странно. Никога досега обръч не се е късал така.
Бъчварят изглеждал натъжен и отчаян, но Гръмовержеца избухнал в смях:
– Ха-ха-ха! Ама гледка е било! – казал през смях той. – Виждал съм птици да се издигат до тук, но не и човек досега.
Внезапно, насред своя смях, богът се сепнал, защото си спомнил нещо:
– Идваш точно навреме – продължил той. – Отдавна се каня да пусна малко дъжд долу, но помощникът ми, дето носи торбите с вода, се запиля някъде. Тъкмо търсех кой да ми помогне.

Бъчварят се огледал, но от помощник нямало и помен. Вдигнал очи и видял, че богът гледа право в него.
– Искаш да кажеш, че мога да ти помогна? – попитал свенливо.
– Ти си същинско мъниче – отвърнал богът, – но мисля, че ще се оправиш.
И след тези думи подал на бъчваря огромна торба, пълна с вода, изправил се и започнал да бие деветте си грамадни барабана:
– Бум… бам… тряс… буууум!

Барабаните трещели и гърмели – сякаш стотици лъвове ревели от глад. Бъчварят запушил уши и стиснал очи, но скоро Гръмовержеца се развикал:
– Сега, пускай дъжда да вали!
Бъчварят отворил очи и заизливал дъжда по земята.
– Давай! Давай! – викал богът и подавал на бъчваря една след друга торбите с вода.
Бъчварят погледнал надолу – ясно се виждало всичко, което става долу на земята.

Щом заваляло, хората се разбързали и хукнали да търсят подслон.
– Каква ужасна буря! – викали те и се суетели насам-натам.
Бъчварят гледал от небето и се смеел на суматохата, която предизвикал. Ето там една жена си изпуснала прането, докато бързала да го свали от простора. Отсреща един орач тичал през нивата към дома си и здраво стискал сламената шапка на главата си. Докато тичал през буците, се окалял от петите до главата.
– Мили боже, тези хора са толкова смешни! – прихнал бъчварят и се забавлявал тъй добре, че си пожелал вечно да живее на небето и да гледа хорицата долу на земята.

Така се захласнал, че забравил да внимава къде стъпва. Весело скачал от облак на облак, свирукал и пеел, докато изливал дъжд от торбите. И не щеш ли, тъкмо скочил връз един облак и кракът му се хлъзнал. Все още с грамадната торба в ръце, бъчварят усетил, че пада надолу.
– Помощ! – извикал той на Гръмовержеца, но докато богът се обърне, било късно.
Дребният му помощник вече фучал през сивото небе към земята.
„Дано падна в някое оризище на меко – молел се той.“

Но когато спрял и отворил очи, разбрал, че е кацнал на върха на най-грамадното дърво в двора на селския храм. Бъчварят погледнал загрижено надолу към покритата с локви земя. Искал да извика за помощ, но дворът бил пуст – нямало никой.

Минало време. Захладняло, извил се вятър и бъчварят се разтресъл от студ.
– Помощ! – завикал жално той. – Помощ!
Уви, бил тъй нависоко, че никой не го чул. Няколко птички го погледнали с любопитство, но не можели да му помогнат.
„Чудя се, тук ли ще остана завинаги – мърморел бъчварят покрусен. – Бих дал всичко, за да сляза пак на земята.“

Докато седял и се чудел как да постъпи, видял един стар свещеник бавно да пресича двора на храма.
– Помощ! – извикал той отново с все сила.
Свещеникът дочул вика, спрял и се огледал. Нямало жива душа.
– Тук горе! – пак извикал бъчварят. – Аз съм тук горе!
– Сякаш някой вика от върха на дървото – зачудил се свещеникът.
Той бил на години и не виждал много добре. Присвил очи зад очилата и най-сетне забелязал бъчварят да маха като полудял от самия връх на вековното дърво гинко.
– Ах… ах.. – смаял се старият свещеник. – Какво правиш там горе? Слизай долу веднага! Опасно е да си толкова нависоко.
– Знам, че е опасно – отвърнал бъчварят. – Искам да сляза, но не мога. Помогни ми!
Старият свещеник почесал глава.
– Почакай! Ще извикам помощ.

Скоро всички свещеници излезли от храма да видят бъчваря, кацнал като грамадна черна гарга на върха на тяхното гинко дърво.
– Хмм, колко странно – чудели се те. – Как ли се е озовал горе.

Бъчварят видял как всички се струпали в кръг, за да измислят как да го смъкнат.
– Да имахме стълба – подхвърлил първият.
– Само дето няма толкова висока стълба, че да стигне до върха на дървото – пресякъл го друг.
Накрая свещениците май измислили нещо и се втурнали в храма.
– Върнете се! Не ме оставяйте сам! – завайкал се бъчварят.

Скоро те се върнали с голямо одеяло и го разпънали под дървото. Хванали го здраво по краищата и извикали на бъчваря:
– Скачай! Ние ще те хванем!
Отвисоко одеялото изглеждало ужасно малко, а и толкова далече, но бъчварят решил, че или ще скочи, или ще остане до края на живота си на дървото.
– Добре – отвърнал той със слаб гласец, – ще скоча.
Поел дълбоко дъх, затворил очи и се хвърлил надолу.

Пльооос… тупнал точно в средата на одеялото и заподскачал като гумена топка нагоре-надолу.
– Колко е хубаво пак да си на земята! – възкликнал бъчварят признателно, поклонил се ниско и благодарил на всеки един от свещениците, които го уловили с одеялото.

После забързал към своята работилничка, където буретата и коритата още го чакали.
„Мили боже, колко е хубаво да съм у дома! – зарадвал се той.“
Погледнал нагоре да види дали великият бог на гръмотевиците не наднича зад някой облак към него, но видял само чистото нощно небе, осеяно с безброй искрящи звезди, които сякаш му се присмивали.

Бъчварят се зачудил дали не е сънувал, защото по небето нямало и помен от облаци. Огледал се наоколо и тогава забелязал трите каци, по които работел сутринта. Да, единият обръч бил скъсан – значи той го бил изпратил на небето. И да, каците били пълни догоре с водата, която той самият изливал от небето. Бъчварят се засмял при спомена за чудноватото приключение. Вдигнал чука и поправил скъсания обръч, за да е готова поръчката на винаря за утре сутринта. Ала този път, майсторът много внимавал обръчът да не му закачи ръкава. Било забавно да помага на Гръмотевичния бог, но още по-добре било да е на земята в малкото си магазинче.

Та от този ден нататък бъчварят гледал да стои и с двата си крака здраво на земята.